Пол Андерсън
Последният бастион (25)

22.

Мауна Лоа и Мауна Кеа се извисяваха над западния хоризонт на океана като съновидение, но щом „Каравела“ приближи Големия остров, те изчезнаха зад всичко, което беше по-наблизо. Хидрофойлът застана на дрейф до външното пристанище на Хило. Капитанът поръча водно такси за своите пасажери и се сбогува с тях на пасарела. Кайра се възмути от ухилването и намигването му към Валенсия. Неро не промени изражението си. Истински джентълмен, помисли си с топло чувство тя.

Едно наземно такси ги откара заедно с неговите оръжия и Гътри в багажа им до хотела, който беше препоръчала — просторен и неприветлив, така че никой да не им обърне особено внимание. Беше сравнително нов — твърде малко значителни търговски сгради бяха издигнати в Съюза през последното десетилетие и не много бяха съборени. Успяха да получат стая с действащ компютър. Така или иначе, когато затвориха вратата зад себе си, Кайра изпита усещането, че се задушава. Допреди малко полъхваше лек ветрец, който шумолеше в палмовите дървета под безкрайната синева над главата й. Сега в стаята не проникваше никакъв шум.

Усещането се стопи. Чакаше ги работа. Валенсия разопаковаше Гътри. Движенията му бяха по котешки гъвкави.

Когато постави кутията върху тоалетната масичка, очните стълбчета се подадоха.

— Е, значи и двамата сте все още невредими и на свобода — измърмори Гътри. — Как мина пътуването?

Кайра усети, че поруменява. Дали беше забелязал?

— Estupendo^[1] — смънка тя и не се въздържа да погледне встрани към Валенсия.

Той остана невъзмутим.

— Кой ден сме? Колко е часът? Да го вземат мътните, прекарал съм в тази кутия като пуритан в неделя.

— Питах се как ще издържите — позволи си да сподели Кайра.

— В дрямка. В размисъл. Умствени игри. Ровичкане из спомените. Особено из похотливите. Хайде, информирайте ме.

Разказът на Валенсия беше кратък.

— А какви са последните новини? — настоя Гътри.

Двамата се спогледаха. Бяха забравили да включат мултито.

Кайра включи терминала на кратък обзор. Сведенията ги смаяха. Открити са доказателства за наличие на терористични бойни групи на Л-5 и на Луната. По настоятелна молба на Енсън Гътри в колоната и в Порт Боуен са изпратени части на Полси. Той е разпоредил на служителите на „Метеор“ да оказват пълно сътрудничество.

— Мили Боже! — прошепна Кайра, тъй като нито ругатни, нито сквернословия можеха да помогнат.

Валенсия запази мрачно хладнокръвие.

— Това прави плановете ни на пух и прах, а? — каза той. — Достатъчно трудно е да те качим на космически кораб и да се измъкнеш. Сега не може да се намери безопасно убежище и там. Дяволски трудно ще се измъкнем и от тези острови. Съжалявам. Трябваше да настоя да опитаме към Мексико или Квебек въпреки охраната на границите.

Кайра си припомни разговора им през онази нощ в Портланд. Когато Валенсия повдигна въпроса за възможността да избягат по море от Сан Франциско, тя заяви, че в такъв случай просто трябва да се насочат към някое пристанище като Мазатлан. Той изтъкна, че при настоящите обстоятелства властите с положителност няма да разрешат на кораб, който е собственост на прословутите „Джентълмени авантюристи“, да напусне пристанището. Туристически излет до Хаваите и обратно бе максималното, което биха разрешили. Щеше да се наложи „Каравела“ постоянно да съобщава по радиото местоположението си, а аеростатите на „ТрафКон“ без никакво съмнение също щяха да я следят от стратосферата. Ако направеше съществено отклонение от разрешения курс, патрулните корабчета моментално щяха да я подгонят, да я спрат и да я претърсят за нерегистрирани пасажери на борда.

Кайра изтръпна. Мисълта, че едно правителство, което и да е то, би могло да си позволи да упражнява толкова строг контрол, беше ужасяваща.

— Не, не се извинявай, синко — обади се Гътри. — Бих отменил решението ти. Перспективата да пристигнем тук ме зарадва. Всъщност сметнах, че моят близнак би се погрижил да ми попречи, ако се отправя в космоса. Вярно, че се надявах да не го направи толкова скоро, но явно е успял. Все пак и сега преценявам шансовете ни като по-добри, отколкото ако бяхме опитали някой от другите фокуси, които обсъдихме.

— Хм, да — кимна Валенсия. — Вдигаме космическия кораб и го спускаме в Еквадор или в Австралия.

— Красива мисъл. За съжаление със сигурност е хрумнала и на анти-Гътри. И да успеем, и да не успеем да пробутаме нашия полет като легитимен, ще ни следят от самото начало. Въоръжени полицейски флитери кръжат нависоко през цялото време, за да създават впечатление за правдоподобност на заплахата от хаотиците, но същевременно са в пълна бойна готовност. Ако направим някаква глупост, например да тръгнем да се връщаме обратно на Земята, моментално ще ни засекат. Те са повратливи, докато един приземяващ се космически кораб по необходимост е тромав. Въоръжени са със светлинни ракети и огнестрелно оръжие и всеки космически съд е абсолютно уязвим от един-единствен точно насочен изстрел. Няма никакво значение, ако инцидентът стане над чужда територия. Спогодбата дава право на всяка национална полиция да преследва престъпници. Футуро може да изтъкне, че корабът е бил отвлечен, което в известна степен ще е вярно.

— Може би ще успея да се измъкна — процеди думите една по една Кайра.

— При повече късмет, но не и умения — отсече Гътри — а всички сме съгласни, че притежаваш огромни умения. Не, ако успеем да се вдигнем, продължаваме навън. В космоса няма нито един въоръжен кораб. Колкото до Л-5 и Порт Боуен, имам някои идеи. — Очните му стълбчета се завъртяха от нея към Неро и обратно. — Стига приказки засега. Загуба на време, преди да разполагаме с допълнителна информация. Лакомите плужеци ни застигат. Свържете се с Уош Пекър.

Самообладанието му я въодушеви. Тя се приближи към телефона. Валенсия хвана китката й. Стисна я леко, но непреклонно.

— Por favor, недей, пилот Дейвис — спря я той. — Линиите на директора със сигурност се подслушват.

— По дяволите, забравих. Gracias, Неро. — Усмихна му се очарователно. — А и трябва да измислим какво да му кажем.

Той пусна ръката й.

— Предлагам да заснемем карта на региона и класифициран указател.

Първо работата, разбира се. Но беше ли нужно да се прави на въоръжен слуга? Гътри нямаше да обърне внимание, нали? Кайра потисна раздразнението си. Можеше да му изясни нещата по-късно. Може би не по-късно от началото на следващите им свободни часове.

Я се стегни!

Събирането на данни беше най-вече заради него. Тя познаваше града доста добре. Гътри взе минимално участие в планирането им.

— Ти си койот, Валенсия — каза накрая той. — Адски хубаво е, че си на страната на Господ, материнството и ябълковия пай.

Коментарът развесели Кайра. Нещо от антиките на живота му, предположи тя.

— Вървете, деца.

Оставиха го да гледа мултито — ако някой влезеше да тършува, така или иначе щяха да го намерят. Кайра измина около километър, преди да потърси обществен телефон. Не биваше да оставя улика за местоположението си. Иначе би трябвало да е в безопасност. Валенсия беше използвал втора фалшива самоличност, за да ги регистрира като съпрузи. (Усети, че се изчервява.) Ако Полси я проверят през компютърната си мрежа след разговора й с Пекър, нищо няма да ги насочи към Бил Мендоза, който я беше откарал на юг от Портланд. Съмняваше се да бъдат чак толкова подозрителни. Щеше да се опита да го предотврати. Но Валенсия предприемаше всякакви предпазни мерки. Изпилваше всичко както трябва.

Когато позвъни в Камехамеха, името й беше достатъчна парола, за да я свържат директно с шефа. Не беше кой знае каква изненада. От няколко дни космодрумът бездействаше. Мършавото белокосо лице се вкамени, след което разцъфна в двойно по-блестяща усмивка на фона на шоколадовия загар.

— Пилот Дейвис! Чудесно! Тревожех се за теб, chica^[2].

— Наистина?

Гърбът между плешките я заболя от напрежение. Разговорът трябваше да прозвучи убедително, а тя не ставаше за актриса.

— Съжалявам — продължи тя. — Смятах, че обаждането от Квебек е изяснило ситуацията.

Пекър премигна.

— Какво обаждане?

— Когато бях решила, че трябва да докладвам. Преди няколко дни. Май разговаряхте с Пиер Тибодо. Не помните ли? Може би сте бил претрупан с ангажиментите си в „Метеор“, далеч по-неотложни от този.

— О, онова обаждане. За миг се изплъзна от мозъка ми. — Пекър повдигна рамене. — Често казано, нямам много работа в момента. Тъкмо това ме изважда от равновесие.

Отдъхна с облекчение. Коленете й се тресяха. Беше достатъчно съобразителен, на което беше разчитала.

— Намини насам все пак — дочу тя през пулсирането на кръвта в ушите й. — Всички ще се радват да те видят, особено сега, когато бездействаме. Ще издам пропуск да влезеш, така че мини през главния портал.

Тя изрече наум една мантра. Частица от самообладанието й се възвърна.

— Сър, не мога. Не точно в момента. Лично е. Вижте, първо отидох в Портланд, където имам добър приятел, и изникна нещо…

Той се вторачи от екрана.

— Задави ли се?

— О, не. Не. Сетих се нещо. — Припряно: — Нужен ми е съветът ви, сър. Може ли да се срещнем някъде поверително тези дни — във вашия кабинет, в дома ви… Лично е, но… но много лично и ще ми се отрази професионално, а вие сте толкова отзивчив човек…

Той се усмихна. Стори й се, че долавя мрачното му настроение зад престорената белозъба усмивка.

— За бащински съвет ли?

— Отгледахте две прекрасни дъщери, сър.

— А вкъщи има и едно момче — отвърна той… от предпазливост?

— Сър, por favor, аз съм служителка на „Метеор“ и… се нуждая от помощ.

Усети, че схвана истинския смисъл.

— Обещавам — каза той колкото на слушателите, толкова и на нея. — Muy bien, пилот Дейвис, ще дойда. Къде и кога? Обяд?

— Gracias, но наистина да не е нещо луксозно. Знам едно малко кафене, където кона кафето е супер. Бих се чувствала… като у дома там.

— Както искаш.

Тя му съобщи адреса и си уговориха среща след деветдесет минути. Преди да затъмнят, си размениха поздрава „V“.

В хотелската стая Валенсия съобщи:

— Наех кола.

Тя му разказа за нейния разговор.

— Ще пристигна малко по-късно, за да се уверя, че е там и сметката е платена. Междувременно ще проучвам.

Кимна и излезе, преди да е успяла да каже нещо повече.

— Естер Блум ни намери схватливо момче — подметна Гътри.

Кайра се строполи в един фотьойл. Дали да не опита да си почине.

— Наистина — промълви тя най-вече на себе си.

И вдигна очи към небето.

Лещите се насочиха към нея.

— Харесваш го, а?

— Ммммхъм…

— Но не е твой тип.

— Предполагам не, но… Няма значение! — отсече Кайра.

Гътри беше така любезен да смени темата.

— Щом Уош е споменал обяд, значи все още не е ял, а се съмнявам да изпрати някого за бургер, преди да тръгне. Провери менюто. Щом пристигне, извикай рум-сървис и подготви място, където да ме скриеш. Предполагам, че и вие двамата сте огладнели. — Той се изкикоти. — Млада двойка в цветущо здраве.

Щом пристигне. Ако пристигне. Кайра разигра сцената в съзнанието си за пореден — десети? — път. Пекър седи, хванал чашата си. Валенсия влиза, представя се полугласно с няколко думи като неин емисар, извежда го през задната врата, която тя помни, до колата, която е паркирал наблизо, и потеглят, потъвайки анонимни в трафика. Елементарно и лесно. За професионалист. Но Пекър не е никакъв конспиратор. Може да се уплаши, да направи или да каже нещо, което да ги издаде, може да срещне познат на улицата и фатално да закъснее. Или пък полсито, което го следи, може би ще се окаже по-усърдно, отколкото се е надявал Валенсия. Може да не остане да го следи дискретно отвън, а да влезе в кафенето. Може да знае за задната врата и ще остави друг човек на алеята. Може, може, може…

— Не се измъчвай — посъветва я Гътри. — Само ще те заболи стомах. Това е като трудна ситуация в космоса, когато си направил всичко, на което си способен, а останалото зависи от векторите в механизмите. Справяла си се хладнокръвно, нали?

— Но това е различно! — възкликна тя. — Това е повече от кораб и дори от мен самата. Има много повече неща, за които да се боя. Цялото бъдеще.

— Хайде, хайде, да не гледаме апокалиптично. Виждал съм кризи да настъпват и да отминават, какво ли не — от войни до избори за ловци на кучета с цялата съпътстваща ги възбуда, че изходът от тях или ще донесе прекрасно ново възраждане на надеждата за целия свят, или ще го срути завинаги в бездънна клоака. Никога не се случи нито едното, нито другото. Човешката раса продължава да гази в почти същата кал, както винаги.

Загледа се в него, сякаш можеше да разчете липсващото му изражение.

— Но ако авантистите спечелят „Метеор“ на своя страна, ще се стабилизират — възрази тя. — Най-малко в Съюза. Моята страна, jefe. На мен не ми е все едно.

— Ще бъде необходимо доста време, за да привлекат „Метеор“ към подобна политика — отговори той. — Саир и компания са прекалени оптимисти в това отношение. Ще са нужни поне две-три поколения. Не можеш да промениш така бързо основополагащи възгледи и институции, особено ако са съставени от индивидуалисти. Авантистката държава няма да се задържи толкова дълго. Тя вече е неизлечимо болна от хронично догматично възпаление. Помощта, която моят фалшифициран Аз може да й окаже, без да си мръдне пръстта, е само да удължи агонията й и да позволи теоретичната теокрация да приключи еволюцията си в открита диктатура. Която също е нежизнеспособна форма на управление при наличието на космически кораби, хиперкомпютри, глобални комуникации със скоростта на светлината и молекулярни заводи.

Кайра прехапа устна.

— Колко хора ще измрат междувременно или дори по-лошо? — възрази тя.

— Даа, това заслужава да се обмисли. Признавам също така, че би било уместно да изправим Консултативния синод и техните подлизурки пред съда. За предпочитане по съкратената процедура.

Кайра се приведе напред. Пръстите й стиснаха страничните облегалки.

— А вие? С вас какво ще стане?

— Нищо особено.

Образът му почти възникна в съзнанието й като жив — как повдига рамене и се усмихва иронично.

— Няма да се предам без бой, но удоволствията, които преживях, си заслужаваха парите, а и една вехта машина не струва дори колкото един-единствен млад живот като твоя.

— Не сте прав! — извика тя. — Вие сте самата „Метеор“!

— Тя ще ме надживее и може би ще е много по-добре, ако я поеме в ръцете си нова, истинска кръв.

— Не, не е така. — Тя скочи на крака и се надвеси заплашително над него, подпряла юмруци върху бедрата си. — Другият ви Аз ще бъде господар. Той вярва в авантизма, нали? Когато осъзнае, че се провалят по начина, който предсказвате, какво ще направи, какво ще се опита да постигне?

— Така е — призна замислено той. — Една отклонена от правия път „Метеор“ би могла да се окаже разрушителна сила на… нека го наречем злото. Или просто да не успее да направи нещо добро, което е било единствено в нейните и ничии други възможности. И нищо чудно това да се окаже дори по-лошо.

Мисълта я измъчваше. Изпитваше привързаност към Северна Америка, но това беше само страната, в която премина детството й. Да, страната, в която някога властваха идеите за свобода, за безгранични възможности, упорито трудолюбие и дръзновение, ръководени от интелигентност, която не приемаше нито едно твърдение за безспорно. „Метеор“ беше съхранила всичко това, защото Енсън Гътри беше засял семената им в космоса. „Метеор“ беше истинската й родина, отечество, татковина, която щеше да остави неосквернена на потомството си.

— Ще воюваме! — отсече тя.

— Засега нямаме друг шанс, нали? — отвърна простичко той. — Успокой се, скъпо дете. Виждам някакъв минибар. Пийни нещо, отпусни се на гръб, включи някаква музика или шоу или пък позволи на дядо си да ти разкаже една приказка.

Усети почти физически болката й да утихва. Гласът му, внезапното дрезгаво пърпорене на смеха му… Знае как да се отнася с хората, мина й през ума. Опит. Но със сигурност и дарба. Жените вероятно много са го харесвали, когато е бил смъртен, едър, силен, безцеремонен, отракан. Жалко, че не е била наоколо, за да го вкара в леглото си… Смехът й бликна невъздържано.

— Точно така — похвали я той. — Как би предпочела да се забавляваш?

Щом я досмеша на себе си, можеше да се пошегува и с него.

— Приказка, дядо.

— Коя?

Разравяйки спомените си, тя се ококори и вирна глава.

— За Уинстън П. Сендърс и пияната морска сирена.

— Ау de mi! Не, по-добре да ти разкажа за… ъъ… как някакво предприятие искаше да сключи договор с нас — а ние бяхме все още новаци в бизнеса и имахме нужда от пари — да конструираме нещо като орбитален бардак.

Кайра се намуси.

— Обещахте — захленчи тя.

— Не съм уточнявал…

— Напротив. Попитахте ме. Мислех, че държите на думата си, сеньор Гътри.

— Ох, добре…

Когато пристигнаха Валенсия и Пекър, ребрата я боляха, макар да беше леко ужасена. Веселото й настроение се стопи пред вкочаненото изражение на Пекър. Валенсия сигурно му беше обрисувал набързо ситуацията по пътя. Директорът пристъпи към тоалетната масичка, без да отделя очи от Гътри. Протегна ръце напред, сякаш за да сграбчи кутията, но спря безпомощно пред нея.

— Jefe — промълви дрезгаво той. — О, jefe!

— Всичко е наред, Уош — каза Гътри.

Пекър си пое въздух на пресекулки.

— Ти си. А онзи другият… също си ти. Нали? И са му сторили това!

— Слушай — заговори непоколебимо устройството — предстои ни да покрием няколко квадратни светлинни години най-много за два-три часа, тъй че по-добре веднага да се хващаме да разстиламе тора. Валенсия, толкова ли не можеш да забележиш кога на човек му се иска едно питие? Дейвис, от теб се очакваше да прегледаш менюто и да избереш нещо за обяд.

Гласът му отново подейства. (Макар че споменът за образа му и значимостта на биографията му също оказват въздействие, помисли си Кайра.) И моментално всички в стаята пристъпиха към конкретни действия, отърсени от мъките на съмнения и излишна чувствителност. (Човек размишлява, преценява кое е правилно и кое погрешно, последиците и възможностите, преди да пристъпи към действие. Ако има някаква разлика, още по-болезнено е, защото знаеш, че в края на краищата всичко зависи от това какво ще направиш и какво няма да направиш и че винаги след това ще носиш отговорността.) След броени минути вече заседаваха.

Космодрумът беше строго охраняван от националната милиция и агенти на Полси. Имаше един-единствен кораб — този, с който беше кацнала Кайра. Все пак Камехамеха беше второстепенно съоръжение, тъй като далечните полети излитаха от Еквадор и Австралия, а и очевидно „Метеор“ не би изпратил повече съдове там, докато не се изясни ситуацията.

— По дяволите! — изруга тя. — Донякъде се надявах на факлокораб. Сега трябва да се моля противникът да не изпрати такъв след мен, докато пропадам свободно.

— Шшт! — прошепна в ухото й Валенсия. — Пекър не бива да знае.

Тя се намръщи насреща му. Ако не могат да се доверят на директора, загубени са. Същевременно разбираше предпазливостта на Валенсия. Около нея остана усещането от едва доловимия му топъл дъх.

Пекър не обърна внимание на забележката.

— Полси ще искат да разберат как и защо съм се измъкнал — предупреди той.

— Увъртай известно време — отговори Гътри. — Позови се на секретност. След това ще разберат, че получаваш инструкции, и ще им стане ясно, че така ти е било разпоредено от върха.

— Как?

— Не си допускал, че моите агенти могат да разработят няколко линии за достъп в официалната мрежа и да внедрят няколко къртици и компютърни вируси. Или че бих пристигнал в Северна Америка, без преди това да ги актуализирам? Ще посоча също така, че щом моето копие може да се обяви за мен, аз също мога.

— Ммм. Рисковано.

— Така е. Затова не съм се възползвал до този момент. Сега виждам, че картите са свалени и трябва да хвърлим чипа в гърнето.

Пекър погледна право в лещите. Беше лоялен мъж. Но…

— Имам семейство — промълви той.

— Не съм забравил. Ще те приберем заедно с тях на безопасно място, щом си изиграем играта. Как точно да стане това е една от точките на днешния дневен ред.

Обсъждането продължи скорострелно, прекъснато само веднъж, когато се наложи да скрият Гътри, защото румсървисът донесе храната. Копието изложи основополагащата си стратегия, посрещната с яростни възражения. Той ги отхвърли. Беше обмислил всичко в безпросветната си самота, отчитайки всички непредвидени случайности, дори тези, които вече бяха реалност. Схемата не беше нито сигурна, нито безотказна, но я смяташе за възможно най-добрата за изпробване. Успя да убеди и останалите и те се заеха да изпипат подробностите.

На екипа на Пекър бяха необходими не повече от два-три часа, за да подготви космическия кораб за излитане. Можеше да натовари практически всичко в него, използвайки гриф „Свръхсекретно“. Това включваше малкия катапулт, от който зависеше половината успех. Няколко се намираха в депото за доставки заедно с други често използвани устройства.

Поради наблюдението, на което бяха подложени всички в базата, Кайра беше единственият избор за пилот. Разпорежданията, които щеше да получи Пекър, щяха да посочат нея.

Това допълнително би успокоило Полси, че днес му се беше обадила и го бе измъкнала незабелязано.

— Но трикът за влизане в базата е направо налудничав — възрази Пекър.

— Имате ли по-добро предложение, сър? — възрази Валенсия. — Сеньор Гътри не може да разпореди охраната на порталите да бъде намалена. Това незабавно би ги обезпокоило, че нещо не е наред. На всеки вход ще има детектор „Гътри“ и ще бъде отваряна всяка чанта или пакет дори при минимално подозрение. А ако просто тръгнем към кораба, всеки ще реши, че сме дошли по обичайния път, след като сме — преминали през проверката.

Пекър тръсна глава.

— Да доплувате откъм океана… — измърмори той.

— А как иначе? — намеси се Кайра. — Познавам този малък плаж. О, отлично го познавам! Любимо местенце за отдих, когато лудувахме с кейките, нали? Няма нищо друго, освен една телена ограда, та безделници като мен да не се отклонят към брега и да минат отдолу. Полси не са я електрифицирали, надявам се.

— Н-не. Предполагам, че имат твърде много други задължения. Изминало е съвсем малко време, откакто се забърка цялата тази каша. — Пекър въздъхна шумно. — А сякаш е минала цяла вечност.

— Обзалагаме се, че Полси не са по-експедитивни от нас — настоя Валенсия. — Ако бях техен командир, щях да съсредоточа силите си — не многобройни, нали? — там, където има вероятност да възникне ситуация. По крайбрежието ще оставя само двама-трима пеши часови. И то не най-обучените.

Милиция. Прав ли съм?

— Д-Да.

— Би трябвало да успеем да се промъкнем покрай тях. Това е моя работа. Преди да се срещнем днес, купих инструменти. — Валенсия се ухили. — Както казва jefe, налудничавостта на фокуса увеличава шансовете за успех.

— Не знам, не знам. Кейките…

— Те са мои приятели — прекъсна го Кайра. — За тях това ще бъде само игра, поредната странна човешка игра.

— Може би.

— На мен ми харесва, Уош — обади се Гътри.

Пекър се изпъна върху фотьойла си.

— Значи всичко е решено и трябва да престана да ви губя времето — заключи тихо той.

Разговорът продължи. Накрая Пекър си тръгна, но не защото темата беше изчерпана, а защото беше неразумно да удължават отсъствието му.

На вратата се ръкува с Валенсия и Кайра, без да откъсва очи от Гътри.

— Вие тримата сте храбреци — промълви той.

— Ти рискуваш повече от нас, Уош — отговори Гътри.

— В известен смисъл. Да се надяваме, че ще се окажа на ниво. Adios.

И Пекър си тръгна.

— Така — продължи Гътри — да преценим нашата програма за следващия етап от гледна точка на онова, което ни съобщи той, и да се подготвим за акция. Уош не би могъл да неутрализира Полси дълго време, без да се получи потвърждение. — След кратка пауза добави: — Неро, подочух, че хакерството е едно от уменията ти. Вземи терминала. Ще ти давам насоки.

Кайра нямаше друга работа, освен да наблюдава и да се любува. Макар че по необходимост знаеше доста неща за компютърните системи, заниманията й никога не бяха налагали тяхното подриване. Тъкмо обратното! Подобни лудории биха могли да причинят гибелта на космически кораб или цяла цивилизация, които зависеха от тях. Спомни си за един учебен курс по защита срещу хакери и до каква степен се бяха усъвършенствали с времето. Сега вече един външен човек би могъл да проникне в изрядно защитена програма почти с такава лекота и незабележимост, с каквато би могъл да разбие банков трезор. Така или иначе, ако вътрешен човек действаше както трябва, би могъл да вмъкне някои почти незабележими уязвимости. И ако външен човек — може би години или десетилетия по-късно — узнаеше какво е направено, той би могъл да вкара собствени команди по комуникационните линии в системата, които тя би възприела като задача за изпълнение.

Естествено, бяха необходими умения и изтънчено коварство. Дори такава елементарна операция като изпращане на фалшиво съобщение, което да прилича на дошло от реален източник, представляваше фокус от изключително трудно ниво.

Колко ловко тракаше по клавишите Валенсия! Главата му би могла да бъде на младия Хермес — не, на Пан или на Луцифер — приведен съсредоточено над пакост, от която щеше да се роди музика.

И Гътри действаше впечатляващо. Добавеното от него лично кратко съобщение към кодираната команда беше истински шедьовър. Космическият кораб ще излети тази вечер. Дотогава нито дума на никого. Терористите нямат никаква представа, че подобно тромаво съоръжение би могло да осъществява жизненоважна мисия. Ако се досетят, реакцията им можеше да бъде унищожителна.

И все пак Гътри беше само една програма в машина. Неро беше човек.

— Предполагам, че командирът на Полси доста ще се учуди — каза Гътри. — Така или иначе, да се надяваме, че няма да предприеме някаква инициатива в противоположна посока, докато не е станало твърде късно. Не биха изпратили най-интелигентното си момче на толкова слабо проблемно място като това. — Той отново погледна Валенсия. — Сега да предупредим Тамура на Л-5 и Риндалир на Луната.

Това бяха две рутинни съобщения, изпратени по телефона — невъзможно да бъдат проследени благодарение на благосклонността на вирусите — до най-подходящия лъчеизлъчвател. Нищо, освен името на изпращача — баналното „А. А. Крейг“ — не подсказваше, че е закодирано друго съобщение. Формата имаше капацитет само за няколко думи. Гътри повери собственото си съществуване на интелигентността и решителността на Тамура, а живота на Кайра повери на интелигентността и благоволението на Риндалир. Последното беше неизвестна величина. Отново я обзе смътна тревога.

— Bastante — обяви Гътри. — Сега можем да отдъхнем, докато настъпи моментът за тръгване.

Валенсия се надигна от фотьойла и се разкърши, за да разхлаби изтръпналите си мускули. Гледката възбуди Кайра. Захвърли всякакви скрупули, също се изправи и се присламчи до него. Лицето й грейна в недвусмислена усмивка. Налагаше се да си позволят известна безочливост.

— Jefe — започна тя, — ще ти бъде ли много неприятно…

— Трябва да се опитаме да дремнем, преди да хапнем набързо и да потеглим — прекъсна я Валенсия. — Очаква ни рисковано пътуване и тежка нощ. — Погледна я право в очите и се усмихна неумолимо. — Да дремнем.

— Има право, ако ме питаш — обади се Гътри.

Кайра се примири.

— Предполагам — измърмори тя.

Може би щеше да успее, просната на леглото до него.