Пол Андерсън
Последният бастион (46)

43.

— Искате ли да излезем да поговорим навън? — предложи Риндалир.

— Защо навън, по дяволите? — възкликна Гътри. Лунарианецът обгърна с жест синия сумрак в стаята и променящата се бледа светлина над купола. Нито той, нито рицарският вид, който посетителят му си бе избрал, не изглеждаха не на място сред ароматите и изпълняваната на флейта хладна минорна музика. Въпреки това той каза тихо:

— Тук сме като в клетка.

Излязоха заедно от замъка и се спуснаха по планинския склон. Беше почти полунощ и изгрялата над хоризонта Земя беше почти пълна. Под сиянието й скалите и кратерите в долината под тях мятаха километрични сенки. Отразена от металната ризница на Гътри светлина проблясваше върху наметалото на Риндалир и придаваше опалови нюанси на крилата му. Искрата на върха на жезъла му се поклащаше в унисон с крачките му, сякаш една от звездите над главите им се бе спуснала да потанцува.

Гътри нагласи радиогласа му да звучи делово.

— Наистина ли искате да напуснете това, и то завинаги?

— Не, това не е желанието на цялата ни раса — отговори Риндалир. — Желанието е мое и на още някои.

— За да избегнете последствията от участието си в скорошните неприятности?

Чу се тихичък смях.

— Тъкмо това. Нима не отхвърлихме всички искания на Федерацията за нашето екстрадиране и изправяне пред съда? Би било забавно да продължим тази игра.

— Вместо това ще се откажеш от властта и лукса, с който разполагаш, за да се опиташ да започнеш от нулата, рискувайки да гониш дивото? Не си спомням някога аристократи да са тръгвали с първите заселници. Оставяли са това на скитниците, пропадналите и отчаяните.

Гласът на Риндалир стана безизразен.

— Този ход ще бъде политически удобен за държавата на лунарианците. Ако шепа от нас признаят съучастничество с вас, кой би могъл да докаже противното? Тогава Селенархията ще ни изпрати заради нашето престъпление в същото изгнание, което вие договаряте за себе си. Защо възразявате, милорд? Ресурсите, с които може да участва Луната, ще ускорят пътешествието ви с години и ще направят далеч по-малко несигурно вашето оцеляване.

— Ха, искаш да ме накараш да повярвам, че ще се впуснеш в тази смътна надежда от патриотизъм? Предполагам сега ще ми предложиш концесия за продажбата на билети за мястото, на което е стъпил Армстронг.

— Може би за вас, хората, надеждата е смътна — отговори невъзмутимо Риндалир — но не и за нас. Не е нужно да ви напомням, че в системата Алфа Кентавър има голям брой астероиди. Ваша е задачата, мечтата да дадете живот на един свят с размерите на Земята, докато той не бъде унищожен. Моята раса скоро ще се чувства в космоса като у дома си.

— Може да си прав, но само за пространството в близост до Слънцето.

Риндалир поклати глава и сребърните къдри под забралото на шлема му се надиплиха вълнообразно.

— Не. Цивилизацията — логичното организирано бъдеще на машините — ще ни намери колкото и далеч да отидем. Смея да вярвам, че всяка друга звезда е достатъчно далеч.

— За да създавате още проблеми — каза грубо Гътри.

Риндалир се усмихна.

— Не се бойте от нас. Както и вашите хора, ние ще бъдем прекалено заети с изграждането на нашите поселения.

Лещите на Гътри се втренчиха в него. Тишината помежду им съскаше от космически шумове. Изпод крачките им се издигаше прах, отразил за миг сиянието на Земята и звездите, и отново се спускаше надолу.

— През цялото време ли го планираше? — попита накрая Гътри.

— Не съвсем — призна Риндалир. — Не сме богове, за да насочваме историята, ако боговете действително имат някакво прозрение в хаоса. Но се възползвахме от възможностите, които изникнаха, направихме каквото можахме, за да променим посоката на нещата, да ускорим разрушението, от което започва прераждането.

— Копелета! — възкликна глухо Гътри.

— Такава ни е природата. — Безгрижният тон стана сериозен. — Оставете настрана негодуванието. Мисля, че се нуждаете от нас. А действително ли съжалявате за връхлетялата ви неизбежност? Дори това не е така. Много добре знаете, че можете да правите компромиси, да протакате нещата, да поддържате търговските си спекулации, както досега, поне още един-два живота. Вместо това, вие сам избирате да сте свободен.

— Но вие…

— Ние, лунарианците, също виждаме пред нас края на живота, който водехме, стена, която не сме способни да изкачим. Не че този живот беше някакво чудо, милорд. Наслади, илюзии, интриги, игри… — Внезапният му гняв беше изненадващ. — Как съм уморен от всички тези игрички! — Гласът му отново стана монотонен, макар да се долавяше известно вълнение. — Нека ние, вашият и моят вид, избягаме в реалността.