Пол Андерсън
Последният бастион (57)

54.

В отговор на безпокойствата, изразени от Нейно светейшество елимитската Бхайраджи след въстанието на Людов, Прескриптор Хуанг-зе Мендоса заяви в обръщение към света: „Страхът от изкуствен интелект с пълно съзнание вероятно е разбираем като емоционален атавизъм, но той няма повече рационално оправдание, от която и да е друга невроза. Тези същества — да, наричам ги същества, не машини, не носят нищо друго, освен безгранични обещания. Когато заменят хората, както например при космическите дейности, то е, защото са по-добре приспособени — те идват като освободители. Същевременно те никога няма да бъдат роби и да ни служат безропотно, а ние да можем да прекарваме живота си в безсмислена леност. Последното би било злоупотреба както с роботите, така и с хората. Те ще бъдат, не, те вече се превръщат в наши партньори с неизмеримо велика съдба. Нека престанем да ги наричаме изкуствени. Нима електронните, фотонни, нуклеонни или магнитохидродинамични процеси са по-неестествени от химията на органичните колоди? Предлагам тези същества да бъдат наричани с името софотекти.“

До този момент метеорологичната служба не можеше да предсказва със сигурност мъглите в Холоуленд. Тази огромна блатиста територия, заемаща една четвърт от тропическа Етолия, беше слабо позната — условията там се променяха прекалено бързо и радикално. Често дори сателит не можеше да изпрати предупреждение за по-продължителен период от час-два, преди стотици квадратни километри да попаднат под булото на облаците.

Един такъв облак се появи и разпростря над Неро Валенсия и Хю Дейвис, които се прибираха в лагера след неколкодневни проучвания — обикаляха, наблюдаваха, взимаха проби, провеждаха изследвания, съставяха схеми на нивото, в което се справяше новоизградената природа, и се стремяха да разберат какви са последните посоки, в които е поело развитието. Внезапно бяха принудени да пълзят и да опипват пътя си, да намалят двигателя до шепот, с почти напълно ослепели очи.

Видимостта беше едва от единия до другия край на лодката. Понякога, когато преминаваха през някое място с особено гъста мъгла, не се виждаше и толкова. От небето се процеждаше светлина, колкото да проблесне за миг мократа палуба и кабината. Навсякъде край тях се развихряше сива безформеност, а зад нея — мрак. Случаен поглед през борда зърваше широките тъмнозелени листа около розовите цветове, между които цепеше носът на лодката. От време на време край тях се плъзваше някоя риба. Растенията покриваха по-голямата част от кафявата вода, чийто плясък по корпуса на лодката беше единственият звук наоколо. Понякога изникваше привидение, над плитчините се издигаше мрачно хълмче с тръстика или мангрово дърво, но бързо изчезваше от погледа. Жегата отстъпи място на суров и потискащ студ. Носеше се тежък мирис на разцъфнала растителност.

— Сър — извика Хю откъм руля — проблем!

— Сега пък какво? — попита Валенсия, клекнал при носа на кораба на вахта.

— Указателната стрелка за посоката. — Мутиращият глас на момчето пресекна. — Полудя! Постоянно подскача… поне с деветдесет градуса.

Валенсия се намръщи, но запази самообладание.

— Нищо необичайно. Радиосмущения. А е в пиковия момент на своя цикъл от изригвания, както знаеш. Пък и звездите стават особено темпераментни, когато наближи краят на основния цикъл.

Изправи се и се обърна назад към кърмата, за да даде вид, че е спокоен. Ниската и яка фигура в кабината стоеше изпъната.

— Можеш ли да отчетеш някакви средни координати?

— Ще опитам, сър. Макар че се чудя дали не сме се отклонили твърде много от курса. Със сигурност не минахме през такава колония на водни лилии на влизане.

— Наистина си наблюдателен — каза Валенсия. — Браво!

Добър muchacho от всяка гледна точка, помисли си Неро — умен, трудолюбив, почтителен, без да бъде сервилен, отлична компания за полева работа. Bueno, да не забравя произхода му. А и животът вкъщи, базиран по-скоро на принципа на опита и грешката, му бе помогнал в крайна сметка. Може би Кайра не беше небрежна, а мъдра. Не бяха много майките, които биха оставили момче на неговата възраст да тръгне на далечна експедиция независимо колко ловък е възрастният, който го води. Беше се съгласила с усмивка, че това ще бъде обучение, с което не може да се сравни нито един вивифер или кивира.

— Мисля, че си прав — продължи Валенсия. — Но ако се придържаме приблизително към тази посока, все някога трябва да стигнем до остров. След това можем да следваме брега, който ще ни изведе до лагера.

— Тази кофти видимост… — Хю не се оплакваше. Валенсия знаеше, че просто мърмори като възрастен. — Не е ли по-добре да спуснем котва и да изчакаме да се вдигне проклетата мъгла.

— И на мен ми се иска същото. Но по това време на годината тези мъгли могат да траят по двайсет-трийсет дни. Останахме почти без вода за пиене, не забравяй.

Ирония на съдбата: Холоуленд беше единственият район, като се изключи морето и крайбрежието, където животът се бе прихванал, дори бе процъфтял. Като умираше и загниваше, отвори блатото за хората. В земните растения и животни можеха да се вкарат гени, които да им позволят да живеят, но щеше да мине може би век, докато токсините изчезнат напълно.

— Хората и роботите на планетата и без това имат достатъчно работа, че да ги викаме ненужно на помощ.

— Разбирам, сър.

Още едно привидение изникна смътно през мъглата от дясната страна на лодката. Напомняше горната част на средновековна алебарда, забучена да стърчи два метра над водата, с инкрустирани сини мидички, които просветваха по остриетата и кривините — толкова остри, колкото и собствените им ръбове.

— Охо, досега не бях виждал толкова голям рипрок! — възкликна Валенсия. — Със сигурност се движим в погрешна посока.

Той присви очи.

— Да, мъртъв е.

Новите микроби бяха убили сладководните колароиди и още доста други животни, и то не с атака на чуждите им протеини, а чрез отпадъчните си продукти.

Лодката продължи да се плъзга. Формата изчезна, но можеше да се появят други. Най-добре да продължава да се оглежда. Преди да се върне на вахта, видя как Хю потрепери. Докато клякаше, го чу да казва:

— Бррррр! Това нещо… сякаш блатото иска да си отмъсти.

— За какво? — попита Валенсия.

— Че сме донесли нашия вид живот, за да унищожи това, което е било тук.

Знаеше, че внезапните промени в настроението са нормални през пубертета, но Валенсия реши по възможност да превъзмогне тази. И без това околността беше достатъчно зловеща.

— Хю — рече — ако искаш да бъдеш част от надзора на екологичната система, трябва да имаш друго отношение. Ние просто правим това, което самата природа е правила безкрайно много пъти на Земята. Обзалагам се, че когато разчетем вкаменелостите на Деметра, ще открием същото. Например, когато Панамският провлак изскочил над морското равнище през плейстоцена, големите котки се придвижили надолу от Северна Америка и големите южноамерикански месоядни птици изчезнали. Трябва да четеш палеонтология по същата причина, поради която трябва да четеш и историята. Не можеш да познаваш настоящето, без да познаваш миналото.

Бая дълга лекция за един дърт наемник, помисли си той. На Земята беше чувал смътно за геоложките ери, не можеше дори да ги назове, а не му и трябваха, за да спасява клиентите си, поради което не се беше постарал да ги научи. Годините, прекарани на този свят, го бяха направили друг човек, човек, на когото Кайра Дейвис поверяваше сина си… Може би промяната не беше чак толкова голяма. В този младеж, който сега му изглеждаше съвсем непознат, сигурно имаше потенциал, иначе защо беше дошъл тук? Една празнина, за която изобщо не си беше давал сметка, сега беше запълнена…

Тонът на Хю омекна.

— Bueno, да. И тази земя… тя ще стане прекрасна, нали, сър?

Валенсия кимна.

— Богата. Мочурищата винаги са били богати. От тези развъдници животът ще започне да колонизира останалата част от континента. А и не забравяй, че имаме намерение да направим резервати, в които местните видове да са защитени. Дори чувам да се говори за смесени екологични системи на места, в които…

Чу се трясък. Палубата се разтърси под краката му, наклони се и го изхвърли към кърмата. Той се блъсна, хвана се за перилата и се задържа. Отдолу се чу ужасно клокочене.

Погледна към кърмата и видя как Хю скочи на крака върху палубата до кабината. Импулсивно и необучено, момчето остави мотора включен и забърза към мъжа, сякаш Валенсия беше негов баща. Лодката се разтрепери, разтърси се и се заклати. Хю падна през борда.

Валенсия се спусна нататък. Рефлексите му на боксьор му помогнаха да се задържи на крака, докато платформата се накланяше и тресеше. Корпусът на лодката изстена. Знаеше, че са се блъснали в рипрок — близо до повърхността, скрит от мъглата и лилиите. Лодката беше пробита и раната й се влошаваше с всяка изминала секунда.

Скочи в кабината за управление и изключи мотора. Лодката спря да се трие в скелета. Плъзна се леко назад и заседна наклонена, вирнала нос във въздуха й с потопена под водата кърма.

Валенсия вече беше в средата на лодката на четири крака, надвесен навън, и крещеше:

— Хю… Хю!

Мъглата стана още по-гъста и студена.

Момчето беше добър плувец. Би трябвало да изскочи на повърхността и да плува на място в очакване да му подаде ръка, за да се качи обратно на борда. Но не беше. Беше си ударило главата или…

Валенсия влезе бързо в кабината и грабна един водонепромокаем фенер. Изрита обувките, смъкна ризата и панталоните и се гмурна. Подготвителните действия му отнеха около трийсет секунди.

Плъзна се между стъблата на лилиите, а с фенера осветяваше напред през размътената непрозрачна тиня. Водата бе дълбока само няколко метра. Бързо видя дъното и разкисналите се пънове. Дробовете му бяха под напрежение, сърцето му щеше да се пръсне… Ето там! Светлината очерта един рипрок сред мътилката, издигащ се нависоко, зловещо озъбен до лодката, която бе пронизал. Основата му се разпростираше нашироко. Хю лежеше проснат неподвижно на дъното. Дрехите му се бяха закачили.

Въздух, въздух. Колко време беше стоял без въздух? Валенсия се промъкна до момчето. Главата му бучеше и му се виеше свят. Закрепи се между буците, хвана се и започна да дърпа. Усети, че подобните на триони ръбове го порязаха. Кръвта започна да изтича в лъча на фенера, който стискаше със зъби. Съзнанието, че спокойно може да умре, беше чисто теоретично. Трябваше да се справи.

Освободи тялото, взе го в ръце, остави фенера да потъне и зарита с крака. Дробовете му не можеха да издържат повече и започнаха да се изпразват със струя въздушни мехурчета.

Подаде глава над водата, пое дълбоко въздух и се озърна. Проби си път през лилиите до задната част на лодката, хвана се за перилата, издърпа се с една ръка на борда и изтегли Хю след себе си. Кръвта изтичаше от раните му.

Няма значение. Обърнѝ този muchacho, хванѝ го през корема под диафрагмата, изпразнѝ гадостта, която е вдишал и погълнал. Диша ли? Не. Сло̀жи го по гръб на палубата, допря уста до неговата и костта на дланта си до гръдната му кост. Действай! Кръвта бликна по бялото лице и сред сивата мъгла — единственият цвят в цялата вселена.

Хю се размърда. Клепачите му запърхаха. Валенсия се отпусна малко по-назад. Гърлото му се стегна, прохърка и усети с мрачно изумление, че ще се разреве.

Глупости! Имаше още работа за вършене. Смъкна студеното тяло долу, съблече го, избърса го и го сложи в легло с много одеяла.

— Muy bien — изхриптя той — ще се оправиш, Хю.

Устните на момчето се раздвижиха едва-едва, но беше на косъм да изгуби съзнание. На допир тялото му вече беше по-топло.

Валенсия беше оплескал всичко с кръвта си. Отиде, донесе аптечката за първа помощ и обработи някои от своите и раните на Хю. За късмет нито една не беше сериозна — само три от неговите се нуждаеха от лейкопласт, за да спрат да кървят. Блатната вода, която бяха погълнали, беше друга работа. Виело, имаше антитоксин. Сложи на Хю двойна доза, а на себе си стандартна. Щеше временно да свърши работа.

Нуждаеше се от незабавна медицинска помощ. С тази лодка нямаше да стигне доникъде. Изпита страшна нужда да легне и да поспи. Докуцука до радиото, строполи се на стола пред него и повика Порт Метеор.

— Hola, hola, чувате ли ме?… Имаме проблеми…

Обясни.

— Веднага изпращаме флаер — отговори гласът отсреща, съвсем ясен, съвсем звучен и разтревожен. — Продължавайте да предавате на честотата за бедствено положение, за да може флаерът да ви открие. Той ще кръжи над вас и ще спусне столче, с което да ви издърпа, ако сте в състояние да го използвате… В състояние сте? Чудесно. След около три часа. Съжалявам, по-рано е невъзможно.

— Ало, нашият флаер в лагера и оборудването…

— За това ще се погрижим после. Вие двамата сте по-важни. Деметра не страда от свръхнаселеност. Hasta la vista.

За момент се възцари тишина. Валенсия се пресегна и изключи радиото. Веднага се обади друг глас, тих и стържещ:

— Здрасти.

— Кой е? — попита Валенсия. — Откъде се обаждаш?

— От близо — отговори гласът. — Случайно чух. — И добави разтревожено: — Какво точно е състоянието на Хю Дейвис?

Замаяно възмутен — изтощението го пронизваше до мозъка на костите — Валенсия се сопна:

— Ако си чул, значи знаеш.

— Да. Но, слушай, познавам случаи като този, при които сърцето на пациента внезапно спира. Сега не е вероятно, той е силно дете, но не би искал да рискуваш със сина на Кайра, вали? Не заспивай. Измъчвай се, но стой в готовност с апарата за електрически удар, докато не пристигне спасителният отряд.

— Кой си ти, по дяволите?

— Енсън Гътри.

Валенсия зяпна в мрака, забулващ кабината.

— А?

— Толкова ли си изтощен, че не помниш? А си от надзора на екологичната система! Трансмитери, захранвани със слънчева енергия, са вградени генетично в определен процент от растенията тези дни, а наоколо са разположени предавателни станции.

— О, да, само че…

— Тогава може да си припомниш, че от време на време влизам в биомрежата. Случи се така, че се бях настроил на честотата на едно дърво наблизо, когато те чух.

Гътри би могъл да бъде навсякъде, помисли си Валенсия — на брега или на дъното на морето, в някоя планина или равнина, прерия или гора — една точка съзнание, прелитаща през огромно и растящо живо същество с размерите на планета.

— Разбирам. Gracias за съвета, сър. Разбира се, че ще стоя на пост. Синът на Кайра.

— Не само нейния, не само нейния. И ти започна да печелиш място в сърцето му.

Гътри продължи да говори — насърчителни думи, спомени, спорове, приумици, нецензурни вицове, всичко, което можеше да държи Валенсия буден. Най-накрая долетя флаер.

В болницата в Порт Метеор лекарите прегледаха Хю, обработиха раните му и го изписаха набързо. Валенсия бе задържан до късно на следващия ден, докато клонират нова кръв за него и излекуват другите му поражения. Домът му беше само на четири клика разстояние, но тъй като беше изтощен от манипулациите, го откараха с кола.

Слезе и тръгна бавно нагоре по пътеката между хвойните и дяланите камъни. Разположена на височината, къщата гледаше на изток към залив Убежище и лъчистия океан отвъд него, а на запад — към раззеленилите се хълмове, по които дърветата преливаха от пъстри есенни цветове. Виеше вятър, препускаха облаци, рееха се чайки, слънцето се спускаше към хоризонта, а спътникът му изгряваше, обагряйки с искри вълните.

Еико стоеше на верандата. Светлината си играеше с белите и черни кичури в косата й.

— Bienvenido, querido — извика тя думите, които беше научила от него, и широко разтвори ръце.

Той се гмурна в тях, прегърна я, докоснаха устните си, после допря буза до нейната и отпи от уханията й. В болницата я бяха уверили, че вече е вън от опасност, и тя продължи отпуската си, за да приготви вечеря по случай завръщането му вкъщи. И той готвеше добре, но тя беше превъзходна готвачка.

Промълви разтреперана:

— Наистина ли си добре?

— Добре съм. Остави ме няколко дни да си почина и ще стана нетърпим.

— А Хю?

— В отлична форма е, при семейство Блум или които там се грижат в момента за него. Не ти ли казаха?

— Лекарите казаха само, че всичко е наред. Аз… се уплаших. Ако беше умрял просто за нищо… о, герой…

— De nada^[1] — отвърна той неловко. — На полето се измъкваме един друг от кашите, които забъркваме. Такова ни е веруюто. De nada.

Усети колко е напрегната. Тя извърна глава встрани.

— Ти… ние получихме съобщение от астероидите, от Кайра. Свързали са се с нея. Тя… е благодарна — не, тази дума е прекалено слаба. Когато се върне, тя… иска да ти благодари… по всички възможни начини.

Валенсия се засмя.

— Чудесно! Може да плати на някой готвач от твоята класа да ни приготви великолепна вечеря. — Той отново придърпа Еико. — Аз пък съм благодарен, че отново съм с теб.