Пол Андерсън
Последният бастион (47)

44.

Електрони, фотони и полета си взаимодействаха в по-светкавична и всеобхватна игра от повдигнатите на степени възможности на който и да било човешки мозък. За хиперкомпютрите хиляда години бяха като един-единствен ден, а един ден като хиляда години — като количество работа, ако не като съзнание за нещата. Нито разбираха, нито налагаха волята си в ролята на инструменти на мозъците, които го вършеха. Някой ден много скоро всичко това щеше да се промени. Междувременно послушно превръщаха в математически операции милиони различни проекции на материята и енергията. В тях се реализираха цели нови светове от механизми и химия, мисии и начинания, пораждаха се, достигаха до унищожение, конструираха се наново, проверяваха се отново и отново в продължение на месеци реално време. Изглеждаше така, сякаш действителността щеше да претърпи пълно фиаско.

Гътри не беше сред хората, които програмираха компютрите, създаващи окончателните програми. Не беше и сред тези, които проучваха резултатите и по инстинкт или интуиция — с опит, съзидателност и желание — усещаха кога симулираните събития отиват в погрешна посока и разпореждаха: „Опитайте нещо друго.“ Неговите умения бяха други — в командването, придумването, насърчаването, организирането като капитан и пилот на „Метеор“ в неговото последно пътуване.

Малко по малко той жертваше части от него — или ги изгаряше за гориво, или ги продаваше, за да спечели време от враговете си. Един по един членовете на екипажа го напускаха — умираха, пенсионираха се или се отправяха в начинания, които им обещаваха повече. Беше го предвидил. Но не би успял да изведе кораба до пристана без своя близнак, който сега разполагаше с всичките му спомени, за да удвои дните му. Двамата заедно, с всевъзможни целесъобразни средства, които им попадаха под ръка, преодоляваха всички трудности и поддържаха курса.

Независимо колко беше зает, той — без значение в кое от двете си превъплъщения — не пропускаше възможностите, които възникваха при напредването. Свързан с мрежата, той директно съзираше нейните предвиждания и в известен смисъл я караше да бленува неговите мечти. Като шаманите от миналото изпадаше в транс, докато духът му се носеше надалеч.

В орбита около Меркурий усещаше как слънчевата светлина се излива в огледалата, които фокусираха гнева й върху пустотата под тях. Там интелигентни и мощни уреди превръщаха това изобилие от енергия в отрицателни ядра и кръжащи около тях позитрони, концентрираха силата им в криогенни бобини и ги изпращаха към зоните, в които се осмеляваше да пътува плътта. Анихилирането им с нормална материя придвижваше космическия кораб от единия до другия край във владенията на Слънцето.

Едва щеше да стигне за цялата авантюра. Макар че нареди да се увеличи производството на антиматерия, все пак трябваше да складира по-голяма част от нея и да оставя незадоволени нуждите на флотите на „Метеор“. Основната търговия продължаваше. Корабите пренасяха пратките с минерали, без да се съобразяват с времето. Подсилените съдове се носеха в траекториите си в своите икономични трасета. Но факлокорабите, прелитащи между две планети в рамките на няколко дни, намаляваха все повече и повече. Накрая вече летяха само в изключителни случаи или за много богати пътници. Изследователският процес отново се превърна в това, което беше в началото — дейности на роботи в тромави транспортни средства с точно определена дестилация.

Малко от хората на Земята се интересуваха от това. Планетите, луните, астероидите и кометите бяха проучени. Нищо не беше останало за откриване, освен някои подробности. Какво изобщо бяха постигнали в действителност хората пътешественици, като изключим допълнителното обогатяване на „Метеор“? Собствено удоволствие?

Духът на Гътри проследи един контейнер с антиматерия до склад в земна орбита на безопасно разстояние от планетата майка — ако случайно се повреди и съдържанието му се разпръсне. Наблизо се конструираше корабът, който антиматерията щеше да захранва, новопроектиран и монтиран с бързи темпове. Конструкторите сновяха като мравки. Скелетът беше огромен, тъй като това бе корабът, който трябваше да пренесе до Алфа Кентавър полезния товар с почти половината на светлинната скорост и да го стовари там — товар, който тежеше десетки килограми.

Гътри се пренесе напред във времето, към този още незапочнал полет. Единият от него щеше да бъде на борда заедно с други киберкопия с блокирана дейност през деветте години на пътуването. С тях щяха да отлетят и голямо количество програми и миниатюрни устройства, предимно с големината на молекули. Магнитно-хидродинамичните механизми, които ги предпазваха от радиацията, предизвикана от огромната скорост, не биха запазили нищо истински живо. Но те бяха предвестниците на живота…

Когато пристигнаха, те се събудиха и започнаха работа. Киберкопията поеха контрола над роботите, които търпеливо бяха поддържали научните проучвания на Деметра и бяха изпращали наученото. Пренасочиха дейността им към практически цели: миньорство, пречистване, поставяне на основи, издигане на стени, производство на оборудване. В същото време пренесените на кораба микроустройства бяха пуснати свободно върху планетата. Тези странни сперматозоиди и яйцеклетки започнаха да се сливат, образувайки по-едри и по-сложни устройства, които се захранваха с метали и химикали, растяха, добиваха зрелост, възприемаха нови програми и се заемаха с всевъзможни специални задачи.

Конструираха роботи, които конструираха още роботи в геометрична прогресия, заляла Деметра и астероидите в системата на Алфа Кентавър. Слънчевите акумулатори се извисяваха, захранвайки станциите, които разпращаха електричество и полученото от разграждането на водата водородно гориво, пулсът на разрастването. Без спиране се изграждаше, пролиферираше, разгръщаше и функционираше промишлен комплекс. След няколко години беше в състояние да изпълнява плановете, за които беше проектиран.

Роботите излязоха в космоса. Разгърнаха на милиони километри мрежата си от колектори, трансформатори и предаватели, свързани посредством комуникационни лъчи. Изградената от тях лазерна система щеше да използва енергията от слънцето на Деметра, за да забавя масивните кораби при пристигането им.

— Не е нужно да харчите тонове антиматерия, за да ги ускорявате — му бе казала Мукерджи. — Изградете лазерен ускорител за изстрелване. Оставете ни антиматерията, за да си спечелите известно благоразположение.

— За нищо на света, госпожо — бе отговорил Гътри. — Ще трябва да работи поне през половината от времето на пътуването. Нямам чак такова доверие на нито едно правителство.

Трите транспортни кораба трябваше вече да са потеглили, носени от своите бълващи пламъци двигатели с над една десета от скоростта на светлината преди двигателите да изгаснат и корабите да останат в свободен полет. Бяха големи само в сравнение с предшественика си — в действителност бяха с минимални размери. Полезният товар се състоеше от Гътри 2, около деветстотин охладени в летаргия човеци и всичко необходимо за запазването и възстановяването на този товар в края на пътуването, плюс малкото, което можеше да се натъпче допълнително. Пътуването щеше да продължи четири десетилетия.

Дотогава Деметра би трябвало вече да е малко по-негостоприемна. Машините — големи, малки и с размерите на молекули — стриваха скалите на почва, която засяваха с живот, създаден от други машини по геномни карти. Микроби, растителност и прости животни се разпространяваха по пръстта. Създаваше се екология. Тя се развиваше доста по-бавно от промишлеността. Нестабилен и несигурен, животът се нуждаеше от постоянно наглеждане и честа намеса, за да не загине в този свят, на който не бе разполагала с милиарди години за приспособяване. Ако успееше да оцелее, нямаше компютър, който да предскаже как точно ще се развие.

В действителност не съществуваше нищо сигурно, никакви предсказания, нищо. Липсваха знания. Дори ако данните бяха пълни и компютрите бяха успели да обработят толкова голям обем от тях, пак щеше да има изненади. Вселената е хаотична, което ще рече — сама си е господар.

Ето защо на Деметра трябва да има умове, съзнания от самото начало, за да се реагира на неочакваното на момента, да се импровизира, да се мисли и да се продължава борбата. Гътри, душата и лидерът на „Метеор“, не смяташе, че сам притежава нужната мъдрост или сила. Трябваше да привлече други, които да киберкопира за свои партньори. А винаги бе казвал, че е по-добре да си смъртен, отколкото призрак…

Тази мисъл го изтръгна от бъдещето, което можеше и да не настъпи никога.

— Тази симулация ми идва в повече — измърмори той, когато асистентът му го изключи от мрежата. — Господи, пак да работя с ръцете си!