Пол Андерсън
Последният бастион (63)

60.

По своята ДНК съм до голяма степен човек, затова аз съставям това съобщение. Разбрали сте погрешно. Загрижеността ви за представителите на вашия вид на Земята е неоснователна. Те просперират, свободни са да водят спокоен или френетичен живот според личния си избор, като спазват определени разумни ограничения — много по-малко, отколкото са съблюдавали техните примитивни предци. Следва подробен списък. Макар броят им да продължава да намалява, знайте, че наследството им е запазено в общността на разума, чието въплъщение съм аз, и който сега се завръща към целостта си.

Замок Сабийел блестеше далеч в нощта, облян от сребърна слънчева светлина, загадъчен и изящен. От стените в централната му част започваха лъчи с паяжина от кабели и тръбни коридори между тях чак до периферията, която блестеше с хиляди светлини и осветени бойници. Четири дълги тъмни крила, слънчеви колектори, се протягаха по-нататък, разрязвайки Млечния път и звездите при въртенето на бижуто. Сред съзвездията блестеше синята Деметра на шестдесет градуса по-напред по същия велик път.

Отблизо размерите и мощта на замъка бяха поразителни: стокилометров размах, чудовищно въоръжен с ракети и лъчеви прожектори, обслужвани от две групи от по двайсет охранителни роботизирани кораба. Това бяха защити срещу летящи скали, които можеха да унищожават с лекота и кораби.

Ърлинг Дейвис пилотираше своя кораб без страх. Днес той, неговите съдружници и техници бяха неопетнените пратеници. Замая се от учудване. Досега бе виждал само изображения на тази крепост и рядко беше общувал с нея чрез съобщителен лъч. Малко деметрианци се бяха разхождали из нейните зали.

Събра необходимата арогантност, свърза се с Контролната стенния, снижи кораба си в центъра и го паркира. Може би един посланик не би трябвало да пилотира сам кораба си, но той си беше такъв. Освен това двамата с Гътри смятаха, че това ще му спечели уважение, а кой можеше да измери предварително степента, в която това може да развълнува умовете на лунарианците?

Когато групата му премина през шлюзовете към вътрешността, откриха, че ги чака почетна стража — високи мъже в прилепнали черно-червени униформи, въоръжени с шокови пистолети. Водачът им отдаде чест и ги поведе към запазена за тях лента. Тя се спусна по един от лъчите до периферията и ги изведе близо до определените им апартаменти. Водачът съобщи, че ако желаят някаква информация или нещо друго, трябва само да се обадят на номера, който им даде. Без съмнение искаха да си починат и да се освежат на спокойствие. След три часа щяха да отидат на прием и вечеря, с изключение на капитан Дейвис, когото Командващата лейди бе поканила на лична среща по същото време. Лидерът докосна челото си и отведе своите хора.

Дейвис бе леко разочарован от своите покои. Очакваше нещо по-екзотично. Е, може би домакините искаха гостите им да се чувстват като у дома си. Определено им бяха предоставили целия възможен комфорт и всички удобства, а след дългия труден преход от Одисей теглото при лунарианците бе като благословия. Известно време деметрианците останаха заедно и поговориха, после Дейвис се оттегли в своята стая. Изкъпа се, строполи се на леглото, прегледа какво предлага базата данни за забавление и си пусна стара постановка на „Момичетата от Егея“. Изкуствата на лунарианците бяха интересни, често странно красиви, но прекалено чужди, за да го отпуснат.

Облече се навреме. Униформата от скорошната му флотска служба би била подходяща за случая, но Децата на Маккенън не бяха редовна войска — въпреки строгата дисциплина — и се отличаваха само с една лента на ръкава. Дейвис се облече по висшата мода на Деметра: лента за глава върху дългата до раменете червена коса, обшита с ресни туника от еленска кожа, ленени панталони в оксиженирано синьо-зелено, мокасини, нож в ножница. Обикновено носеше комбинезон, ако изобщо си слагаше нещо друго, освен боя по тялото. Тази нощ обаче представляваше своя свят.

В уреченото време ескортът пристигна. Двама офицери придружиха Дейвис по коридорите, които го очароваха. Разточителството беше типично за изцяло родена в космоса цивилизация, която се скъпеше на маса, но бе щедра на енергия. От двете страни се издигаха решетки от различно оцветени сплави, чиито рамки бяха преплетени в уникални криви, за да образуват безистени към три редици магазини, офиси, бистра, заведения за хазарт, салони за забавления и по-трудно разпознаваеми места. По пода и над височината на главата танцуваха форми под звуците на музика, която се менеше от удрящи в корема басове до остри като меч пронизителни звуци по неидентифицирана скала. В сводовете се диплеха завеси от сияния. Малки глобуси с кълбовидни мълнии се въртяха в прозрачна колона. Той премина през празен участък, обграден от аура, а единственият звук, който се чуваше, бе нейното просъскване. На друго място коридорът се разшири до площад, а в средата подскачаше, спускаше се и бълбукаше огнен фонтан.

Макар и изпълнени с хора, коридорите не изглеждаха претъпкани. Лунарианците не се бутаха и не жестикулираха, нито пък говореха високо. Облеклото им бе претърпяло малка промяна от богатите отминали дни, а на лявата гръд на всеки мъж, жена или подрастващ видя знака на тяхната фила. Идваха от цялата система на Алфа Кентавър, с изключение на Деметра и по-малките тела, принадлежащи на деметрианците. Освен че бе дворец на фила Итхар^[1], Замок Сабйел бе също и град, склад, пазар, културен център и място за срещи на цялата раса. По тази причина Аркън и Янир се бяха съюзили да се опитат да го превземат.

Облеклото се бе променило и в още един малък детайл. Повечето от жените носеха елегантни малки ками, а мъжете — рапири. Те не служеха за инструменти, както ножът на Дейвис. Понякога се изцапваха с кръв.

Стигнаха до триметрова метална врата с цветовете на дъгата. Херметическата преграда край нея приличаше на мозайка, по която сякаш се движеха бледи фигури с големи очи. Офицерите направиха някакъв жест и вратата се открехна. Вкараха Дейвис през вход, украсен с калиграфски писания, в стаята зад вратата. Там отдадоха поздрав и тръгнаха обратно.

В залата имаше полуелипсоид с дължина около двадесет метра. В сандъчета около него растеше изобилие от цветя, папрати и дървета, много от които се бяха извили като дъга до средата на тавана или се спускаха надолу, образувайки тунелчета. Лилии, азалии, орхидеи, рододендрони, бугенвилии и хеликонии хвърляха дъги върху зеленото и изпълваха с ухания субтропичния въздух. Върба, бамбук и миниатюрен клен шептяха и се полюляваха на струите на вентилационната система. Сред тях имаше клетки, в които пееха дроздове, канарчета и славеи. Пеперуди пърхаха свободно. Единствените мебели бяха канапе и маса, конструирани главно от тънки и почти прозрачни материали, които ги правеха почти невидими сред градината. Като разтърсващ контраст обаче в центъра на розовия под зееше кладенец, запечатан с хиалон — той гледаше право към космоса. Когато премина покрай него на път към канапето, Дейвис видя как се движат безбройните звезди.

Русалет от Итхар стана и плавно се приближи да го посрещне. Беше висока колкото него, фина и гъвкава като камшик, като се изключат изящните й бедра и гръд. Косата й падаше на платинени вълни покрай големи кехлибарени очи, черти като на изваяна от майстор Атина, дълга шия, подчертана от филигранна златна огърлица. Кожата й изглеждаше бяла на фона на тъмночервената рокля до глезена от велвил. Не забеляза да носи оръжие.

Поздравлението й бе на английски с мелодичен акцент:

— Добре дошъл, милорд капитан Дейвис.

Той поздрави съгласно обичая на неговия вид, внимателно хвана ръката, която тя му протегна, и каза:

— Ваше величество Командваща Лейди!

По най-добрия начин, на който беше способен. От толкова близо долови отраженията на възрастта върху нея — леки, почти незабележими на меката светлина.

И двамата стояха прави, което бе общоприето при ниска гравитация, докато не се укаже изрично да седнат. Усмивката на Русалет разведряваше хладната безизразност на лицето й. Всъщност скоро откри, че когато пожелаеше, тя можеше объркващо да играе с израженията си.

— Надявам се пътуването ви да е било приятно — каза тя.

Дейвис се усмихна едва-едва.

— Всъщност мина много бързо, Командваща Лейди. Тръгнахме веднага след като бе договорена тази среща. Не искахме да ви караме да чакате.

И да рискуваме промяна поради непостоянства в настроенията или политиката…

— Чувствате ли се доволен от покоите си?

— Луксозни. Приемате ни много гостоприемно, особено след такова кратко и… хм… спешно предизвестие.

Русалет свъси вежди.

— Ние не сме глупави, милорд! Щяхме да бъдем, ако бяхме отказали. — Тя отново се усмихна ослепително и го подхвана за лакътя. — Елате да се подкрепим преди вечерята.

— Благодаря.

Дейвис я придружи до масата. Върху нея имаше кристална кана, пълни бокали и деликатеси. Русалет вдигна чаша. Той последва жеста й.

— Уах йейа — вдигна тост тя. — Да пием!

— За щастливите завършеци — отговори той.

Чашите звъннаха една в друга. Щом отпи, усети, че ароматното вино остро и рязко замайва главата.

— Щастлив завършек на нашите преговори? — попита Русалет.

— Какво друго? — отвърна Дейвис. — В противен случай, миледи, никой няма да бъде особено щастлив.

— „Преговори“ може да се окаже евфемизъм. Някои биха нарекли това, с което сте дошли, „ултиматум“.

— Миледи!

Тя го погледна право в очите.

— Без да се обиждате, капитане, смятам, че не сте особено привикнал към неискрени слова и заобиколни маневри. Лорд Гътри познава хората си. Щом е избрал вас да преговаряте с мен от негово име очи в очи, вместо аз да говоря с него по лъч със забавяне във времето, значи иска да води прям разговор.

Най-добре да отвърне на тази атака със същите оръжия.

— Ще ме извините, но аз не съм дипломат. Това не е прякото ми занимание.

Тя кимна.

— Добре ми е известно. — Тонът й бе приятелски. — Вие предвождахте хората си умно и смело…

… след като Гътри реши да подпомогне нейната фила в битката на живот и смърт с Аркън и Янир…

— … макар да бяха инженери и прочие, девствени в битките. Някои от тактиките ви бяха направо възхитителни.

Той направи гримаса. Не по този начин би описал използването на суперлазери, взривни вещества, скали и реактивни двигатели на космически кораби като оръжия, или пък систематичното възползване от слабата поносимост на противниците към ускорение.

— Вие сте роден воин — завърши Русалет.

Дейвис поклати глава в знак на несъгласие.

— Не, миледи, никога. Импровизирах и мразех всяка милисекунда. Ако това беше истинска война, като тези на Земята, за които разказва историята, а не няколко светкавични акции, чудя се дали щях да издържа. Не, аз съм си космически инженер.

— Надарен с дар слово като лорд Гътри и с прямота, която — подозирам — е толкова искрена, колкото и неговата — каза весело тя. — Да не би случайно да сте от неговата кръв?

— Да, той — човекът — е сред моите предци. Но това, предполагам, вече може да се каже за повечето от деметрианците.

— Енергичен род.

Тя отпи.

Дейвис също отпи. Горещината във вените го импулсира към решителност.

— Моите уважения, Командваща Лейди, след като ме взимате за боен бик, може ли направо да ви запитам кога ще започнем разговорите? Това не беше изяснено в съобщението.

— Вече ги започнахме.

Той я погледна втренчено.

Държанието й се промени от забавно към сериозно, ако не и към доста тежко.

— Ние двамата ще вечеряме без компания и ще говорим открито. Ако достигнем до споразумение, всичко останало е въпрос на формалност. Ако не достигнем… Тогава ще му мислим.

— Хм… добре, вие имате властта да сключвате сама договори… струва ми се.

Дали някога ще проумее тази цивилизация? Когато тя говореше за открити разговори, сериозно ли беше или на шега?

— А аз нямам. Не сме организирани така.

Русалет кимна отново. Бледите къдрици се плъзнаха по гърдите й. Тя ги отхвърли назад.

— Да, в това отношение ние, лунарианците, сме по-честни.

Той я изгледа въпросително.

— Кралство Кентавър няма други претенции, освен да се подчинява до известна степен на владетелите на най-силната в момента фила — обясни тя. — Вие, деметрианците, се титулувате република, но можете ли да си представите, че вашето Народно събрание би си позволило да противоречи на лорд Гътри?

Дейвис веднага зае защитна позиция.

— Той не ни дава основания за това. Вярва, че основната работа на правителството е да остави хората на мира. — И продължи по-спокойно: — Но… разбирам какво искате да кажете, Командваща Лейди. Ако аз направя предложение, което той приеме, на нашата планета няма да има много спорове.

— Точно така, капитане — усмихна се отново Русалет и пак го хвана за лакътя. — Да седнем.

Един до друг на канапето, те пиеха вино, вдишваха наситения с аромат на цветя въздух, слушаха птиците и гледаха как прехвърчат обагрените крилца.

— И така — продължи Русалет след малко. — Вие, деметрианците, се притекохте на помощ на Итхар, защото Аркън и Янир са или бяха враждебни към вас. Техните лордове с удоволствие биха прекратили връзките между двете раси с твърдението, че от тях няма какво да спечелим и има защо да се боим. Като доказателство те привеждат случилото се с Луната, чиято държава бе лоялната, а обичаите й унищожени от по-населената и богата съседка. Достатъчно ясно ли изложих случая?

— Не е толкова просто, Командваща Лейди — възрази Дейвис. — Ако позволим напрежението да ескалира, например във връзка с претенциите на Ораин от Янир към астероидите. — Той млъкна. — Но, да, можем да обсъдим тези общи условия. Разбира се, че Гътри защитава и се бори за интересите на своя народ.

— Естествено.

— А първият и най-важен от тези интереси е след няколко века този народ да е напуснал Деметра.

— Продължавайте — насърчи го Русалет. — Не се страхувайте да предизвикате гнева ми. Това ми доставя удоволствие.

Ноздрите й се разшириха. Ако той не е воин по темперамент, помисли си Дейвис, аз съм, и то какъв!

— Не можем да си позволим да прахосваме време и ресурси в един конфликт — заяви той. — И действително ни е необходимо сътрудничеството на лунарианците. По очевидни причини вашата аеронавтика е по-развита от нашата. Какво бихме могли да сторим, освен да помогнем на тази фракция, която поне не призовава за открито скъсване на отношенията с нас?

— Няма да крия, че мои колеги в Итхар обмисляха същото.

— Тогава мога ли да добавя, Командваща Лейди, че ние ще продължим да преследваме собствените си интереси? Знаете, че Гътри е толкова безмилостен, колкото се налага. — Дейвис се замисли за момент и реши да продължи: — Ще ви кажа нещо, което той ми сподели. „Ако възнамеряват да си играят с нас на килкенски^[2] котки, ще ги изправим едни срещу други. Няма да е трудно. Оцелелите ще бъдат покорни.“

— О, чудесно замислено! — извика доволна Русалет. — После трябва да ми опишете тези килкенски котки. Но и така разбирам какви са неговите намерения. А и вашите също, предполагам?

— Вижте, Деметра е моят дом, моят народ.

Неговата майка, ако се забрави скокът в поколенията.

— Но не е нужно нашите раси да бъдат в конфликт — продължи той. — Затова съм тук днес.

Тя кимна още веднъж.

Това по принцип вече бе признато от Итхар. Въпросът е до каква степен расите трябва да бъдат в контакт и трябва ли да бъдат изобщо?

— В по-голяма, отколкото вероятно предпочитате, миледи. Но може би разбиранията на следващите поколения ще са различни. Наистина ние вече нямаме много за обмен в областта на стоките, тъй като и двете страни се самозадоволяват. Услугите обаче… Ако ви интересуват вашите потомци — а Дейвис се чудеше дали я интересуват — имате пълно основание да работите заедно с нас. Нека ви напомня, че когато планетите се сблъскат, а едната от тях се движи в регресивна орбита, не забравяйте — те ще изпълнят космическото пространство на Кентавър с парчета. Дори за лунарианците ще бъде опасно в продължение на милиони години. Наистина ли искате да заложите всичките си пари на една карта?

Тя се засмя.

— Още един сладък израз. Смея да твърдя, че е на лорд Гътри. Продължавайте, капитане, моля ви.

Той я погледна право в очите. Това, както и опиващото го вино, бяха причина с усилие да запази деловия тон.

— По-добре се присъединете към нас в подготовката ни. Ние можем да ви предложим ресурси, каквито нямате, включително по-голямо население и по-висока устойчивост към ускорение.

— Якост, да — промълви тя.

— Проучване на други звезди, основаване на нови колонии, където това е възможно — нашите две раси са изградили промишлена база за това. Налага се да започнем веднага. Ще ни отнеме поне двеста години.

Проблесна нетърпение в думите й:

— И колкото по-скоро започнем, толкова по-вероятно е да се родят достатъчно герои. Много по-късно ще бъде прекалено късно.

— Аз… моля, миледи?

— Това е древно недоумение — продължи тя. — Какво ще прави едно общество, когато приключат героичните му времена? Нашите предци са се разселвали, сражавали, страдали, умирали са, но преди това са ставали бащи и са вършели гигантски дела, а ние само царуваме в охолство. Какво следва сега? Смятам, че вие живеете мирно на Деметра само защото имате вашия почитаем безсмъртен лидер лорд Гътри и великото присъствие на Майката Живот. И въпреки това научавам, че хората все повече и повече се впускат в техните си малки цели независимо дали сред природата за едно просто и съзерцателно съществувание или в забързания егоизъм на градовете. След като светът им е опитомен, за какво да мечтаят или да се жертват, когато на всичко отгоре той е обречен? И така започва да се разпространява чувството за отчаяние.

Въпреки че тя преувеличаваше, Дейвис се даваше сметка, че Русалет притежава умението да разсъждава не само по политически въпроси.

— А вие… лунарианците?

— Някога отглеждахме по-малко братоубийствени спорове.

Той се въодушеви.

— Още една обща цел… да съхраним героичните времена.

— Противопоставяйки се на реалността.

— Хм?

— Естеството на нещата в тази наша вселена.

Русалет посочи към кладенеца, където звездите продължаваха своя парад.

— Гътри ми е казвал неведнъж — каза Дейвис, — че усеща с корема си, както се изразява той, че вселената не е така безжизнена, както твърдят софотектите на Земята.

— Не можем да пренебрегнем думите им, независимо дали ненавиждаме самотата, на която ни обричат — отговори Русалет с неочаквано сериозен тон. — Те значително ни надвишават по интелект.

— По този въпрос Гътри каза, че… ммм… каза, че всеки може да открие безкрайни Манделбротови числа в неговия център.

Русалет отметна глава назад и се разсмя звънливо.

— С удоволствие бих се срещнала с него! Той е като внезапен порив на Горски вятър, какъвто съм усещала само в кивира. Липсва ми…

Тя косо погледна Дейвис и се наведе към него.

Той се почувства неловко и каза припряно:

— До нас достигат слухове, че лунарианците са на път да проектират истински междузвездни кораби.

— Това е извън моята орбита — отвърна тя. — Но като ще бъдем откровени, ние двамата, устремени към разширяване на хармонията… един физик ми каза, че вероятно ще успеем да летим почти със скоростта на светлината.

— Какво? — възкликна Дейвис. — Как?

— Говореше за прехвърляне на импулсите между кораб и космос, реакция срещу самото пространство. Но неговите умения не са мои.

Дейвис се впусна в трескави разсъждения.

— Пространството? Виртуални частици? Ние можем да извлечем енергия от вакуума, това е известно още от двайсети век като ефект на Казимир… незначително, но… Ако теорията на вашия физик е вярна, цената на енергията за достигане на дадена скорост пада с пъти надолу…

— Може ли да се споразумеем — ние двамата и лорд Гътри — вашите учени да се запознаят с изчисленията и лабораторните резултати. Той ме предупреди, че няма пълно отделяне. Необходимата енергия, макар и далеч по-малка, трае безгранично.

— Очевидно. Малък кораб като онзи, който докара киберкопията на Деметра, би могъл да постигне светлинна скорост. Но ако се опиташ да помръднеш огромен кораб със стотици или хиляди тела в летаргично състояние, няма да се получи. Дори да бъде конструиран, в което се съмнявам, радиацията ще го парализира и ще ги убие. Освен това ние удължихме периода на възстановимата летаргия, но максимум до сто години, а досегашните изследвания и квантовите ефекти ме карат да мисля, че никога няма да постигнем много повече.

Русалет прокара пръсти по опакото на дланта му.

— О, вие наистина сте инженер! — подхвърли с деликатна ирония тя.

Сепнат, той се върна към конкретната тема.

— Моля за извинение, Командваща лейди. Ограничени или не, перспективите са изключително вълнуващи. Ако не друго, неимоверно се разширява обхватът на изследователските ни проучвания. Нека вашите хора продължат да разработват проекта, а ние ще видим какво можем да направим от наша страна.

— Преди това трябва да се състои срещата на мозъци, каквато искахте, при размяна на ангажименти и заложници.

— Заложници?

Русалет му се усмихна право в очите.

— Пратеници, говорители, ако предпочитате. Лунарианци в сателит около Деметра, деметрианци тук при нас. Задълженията им няма да са отегчителни, мога да ви уверя.

Слепоочията му запулсираха.

— А… надявам се да остана за известно време, докато ние, хм… обсъдим проблемите.

— И се насладим на други игри — промълви тя. — Допълнете чашите, милорд капитан, за да ги изпием на спокойствие, преди да се отправим към вечерята и всичко, което може да последва.