Пол Андерсън
Последният бастион (12)

9.

Първо Кайра трябваше незабавно да се измъкне от района, независимо по какъв начин, преди полицията да успее да организира цялостно преследване. Някакъв автобус я откара до Питсбърг Сентрал. Там успя да се консултира с Гътри с разменени въпроси и отговори в тоалетната.

Попита го дали да не се опита да се обади от обществен телефон в Кито или може би някоя друга наслуки избрана централа на „Метеор“ в чужбина. Авантистите не биха могли да поставят агенти или подслушвателни приспособления навсякъде, а и Полси можеше да наблюдава само незначителна част от комуникациите. Да съобщи фактите, след това да изчезне и да се скрие с него, изчаквайки реакцията на „Метеор“.

Не, отговори той. Прекалено голям риск с прекалено нищожен шанс за успех. Защо да повярват от другата страна на толкова налудничава история? Положително биха се заели да събират сведения, да проучват, да се доберат поне до някакви потвърждаващи факти. Това би отнело много време и вероятно ще привлече вниманието на контра-Гътри и ще го накара да ускори осъществяването на плановете си с няколко дни. Той така или иначе бе готов скоро да пристигне в Кито, където присъствието му би имало несравнима тежест в сравнение с твърденията на някакви бегълци. Самото обаждане можеше да предостави на Полси решаващи улики за тяхното издирване.

По-бързо и по-безопасно — ако въобще може да се говори за безопасност в цялата тази бъркотия — би било да се издирят надеждни приятели и да получат лична помощ от тях за бягство. Междувременно могат да засяват истината тук-там в очакване да разберат каква ще е жътвата.

Кайра се съгласи и прекара останалата част от ужасната нощ в очакване на влака. Маршрутът, който състави с помощта на датчика си, не беше най-директният и включваше две прекачвания, но избягваше големи гари. Едва ли наблюдаваха всяка проклета незначителна гаричка от Квебек до Мексико. Третата отсечка беше до Портланд, който в най-добрия случай беше непредсказуем. Преди това имаше спирка в Салем в периферията на интеграта, където щеше да слезе.

Щом най-после се качи във влака, заспа по-дълбоко, отколкото беше очаквала. Беше спала и в по-неудобни легла от тази седалка, която дори имаше лек наклон. Влакът препускаше плавно и успокояващо.

Събуди се жадна и гладна, разтърка очи и погледна през прозореца. Зад стъклото се беше ширнала просторна равнина, пресечена тук-там от хълмове и падини, които се простираха чак до хоризонта на запад. Почти нямаше дървета, но беше покрита със зелена растителност, засадена в редуващи се една след друга лехи. Не беше сигурна каква е културата — дали високите стъбла бяха генетизирани за отглеждане на храни или химикали. Между редиците проблясваха тръбите на напоителна система. Забеляза на известно разстояние няколко машини — контролиращи или култивиращи. На хоризонта към безоблачното небе без птици се извисяваха кулите на малко градче.

— Къде сме? — запита се тя.

— Извади ме да погледна — изломоти Гътри от раницата. — В момента обкръжаващото ме пространство е ограничено като вътрешността на главата на политик. Вече си мислех, че ще продължиш да хъркаш завинаги.

Кайра се увери, че вратата на купето е заключена, нагласи подвижната масичка и постави кутията върху нея. Отговори с раздразнение:

— Не хъркам.

— Какво ти дава право да го твърдиш? Както и да е, това не ме засяга. В действителност похъркваше едва-едва само от време на време — по дамски — доста секси.

Дърт пръч! — за малко не възкликна тя, но се овладя. Вероятно би се засегнал.

— Bueno, къде сме?

Той погледна навън.

— Индиана или Илиноис, предполагам… Това нищо ли не означава за теб? Някога беше федерална република. Хората бяха по-богати, тъй като разполагаха с нещо повече от националния капитал. Върни датчика си с един час назад.

— Как сте, сър?

— Батерията ми все още държи. Все пак би могла да използваш презаредител, без да споменаваме другите естествени нужди. Върви да се облекчиш. А, преди това провери за новинарска емисия, става ли?

Мултито едва ли заслужаваше името си, тъй като представляваше миниатюрен плосък екран с една-единствена колона. Кайра включи програмите, видя, че след двайсет минути ще има информационна емисия, и остави Гътри да гледа този канал. В момента вървеше образователно предаване за мислители преди Ксуан. Кайра беше чувала за тях, докато учеше: политолози като прехваления Платон и подценявания Макиавели, историци систематици като Шпенглер и Тойнби, психолози от изучавалия лабораторно мозъка като функция на организма Павлов до Моравец и Типлер и разните кибернетични фантазьори. Програмата се състоеше от общоизвестни факти, илюстрации и цитати, чието постоянно повтаряне ги беше лишило от смисъл.

— Блестящи мъже — изръмжа Гътри. — Достойни мъже.

Дариха съкровища на света. По дяволите, самият Ксуан имаше добри идеи. Не е тяхна вината, че дейността им беше изопачена. Смея да кажа, че Христос и Джеферсън споделят това.

Кайра заключи вратата и тръгна по пътеката между седалките. Въздухът беше изпълнен с миризмите на насядалите пътници. Влакът мъркаше, напредвайки мълниеносно и методично, но интериорът беше лекедосан, занемарен, на места охлузен, с петна от ръжда, изтъркана и раздрана тапицерия — нищо общо с вида му като нов или със състоянието на влаковете в повечето страни. Наложи се да чака седемнайсет минути на опашка пред тоалетната, в която вонята беше отвратителна, водната струйка се процеждаше едва-едва, а над умивалника имаше надпис, че не е годна за пиене.

Опашката пред автомата беше още по-дълга, но напредваше сравнително бързо. Повечето от предлаганите в менюто артикули липсваха. Взе някакво кафе, калций-протеинова напитка, соев буламач, един препечен сандвич и кофичка изкуствен мед и ги понесе обратно, като грубовато си проправяше път с лакти. Купето все пак осигуряваше някакво уединение, което за средностатистическия жител на Земята беше лукс, който можеше да се сравни с истинско животинско месо, разходка в гората или… печатна книга с изпоцапани и вмирисани от времето страници. Разбира се, малко по-просторно купе би осигурило по-комфортно пътуване, но Лий я беше предупредил да не си позволява привличащи вниманието удобства.

Лий… Пулсът й внезапно прескочи и тя залитна. Едва не изпусна подноса.

Не, не беше той… мъжът в седалката до пътеката… изобщо не приличаше на него. Но за момент й се стори, че е Айвър Страндинг. Нещо в деликатността, в категоричните черти и русата коса… Не, не беше той.

Тя продължи напред, проклинайки се заради връхлетялото я вълнение. Бяха изминали повече от две години, откакто скъсаха. А и продължилата три години връзка не беше особено сериозна, независимо че изглеждаше такава, съпътствана от мечти за дълготрайност, деца и всичко останало. Как би могла да бъде сериозна една връзка между космически пилот и инженер по астероидите? Колко често се срещаха и за колко време? Скъпите мулти-съобщения, препредавани с лазер през мегапространството, плюс всевъзможни други технологични заместители и утешения всъщност само влошаваха нещата. Започна да се възползва от други възникнали възможности, не само добри приятели, които не желаеше да нарани с необясними откази. Айвър несъмнено постъпваше по същия начин. Защото никога не би могъл да се квалифицира, за да й стане партньор в странстванията, а тя не можеше — не искаше — да зареже кораба, за да остане завинаги с него. Работата сред летящите планини носеше предизвикателства, но не можеше да се сравни с Дългия път, със сиянието на Земята над пръстена на Коперник, с щурмуването на Юпитер в неговата радиационна бърлога или с някоя комета, на която никога не беше стъпвало живо същество, или с приказките, песните и възникналите по сборните пунктове приятелства…

Кайра отпъди връхлетелите я спомени. Заради изненадата е, мина й през ума. А и в момента беше уязвима поради обърканата ситуация с Гътри, което я караше да копнее за нежност, спокойствие, сигурност. Каквито никога не получаваше от Айвър, като се изключат кратките мигове, след като се бяха любили.

Сега Еико Тамура беше там горе, на Л-5. Еико безспорно имаше своите проблеми, но те сякаш не смущаваха духай, тъй като не беше възможно безоблачно спокойствие като нейното да е преструвка. Веднъж Кайра й изпрати опит за стихотворение:

Дотлява кехлибареният залез,

оградата на боровете се оглежда

във езерото, а през стволовете им сумрачни

проникват призрачно златисти сияния,

полирали в синьо потрепващите

сякаш от метал крилца на пърхащите над водата

три водни кончета, увлечени в гонитба

под стихналия във безмълвие всемир.

Но не й каза, че тъкмо нея имаше предвид.

Най-после стигна до купето. Притисна с палец ключалката, промъкна се през открехналата се врата и я затвори с ритник, поглеждайки в същия момент към видеоекрана. Беше пропуснала първите новини, но…

За втори път едва удържа подноса.

Видя изображението на едър, широкоплещест мъж на средна възраст с широко, грубовато и сбръчкано лице с нездрав вид със светлосини очи под гъсти вежди и с оредяла червеникава коса. Разкопчаната му риза разкриваше окосмени гърди под униформеното сако, каквито „Метеор“ не използваше вече от поколения. Тя го позна. Стори й се, че е виждала същата тази електронна конфигурация десетки пъти, макар да я беше видяла само веднъж, а същият басов тембър беше чула за последен път преди половин час.

„… пристигнах в Северна Америка по свои канали, които не е необходимо да описваме, за да видя сам и да сторя каквото сметна за необходимо. Онова, което открих, ме разтърси.“

Кайра погледна към Гътри в кутията. За миг той стрелна с очното си стълбче своя говорител. „Не казвай нищо.“ Тя се отпусна сковано на седалката.

„По-късно ще навляза в подробностите, когато публикувам цялостно изявление“, продължи подобието на Енсън Гътри от годините, когато беше станал известен. Тази външност беше възпроизвел за ежегодните си коледни приветствия към служителите на „Метеор“ и редките си публични изявления. „Това ще стане вероятно след няколко дни, след като се върна в централата в Кито и се консултирам задълбочено с главните директори. Междувременно обаче бях замолен да направя коментар в подкрепа на мерките, за които вече сте чули. Нямам нищо против да се отзова.“

Устата му се изкриви в иронична усмивка.

„Всъщност донякъде имам. Не съм станал изненадващо привърженик на ксуанизма или на друга подобна глупотевина. Но се уверих, че съществува реална опасност, очевидна и непосредствена. Няколко главорези са успели да проникнат и да си осигурят достъп до ключовите мрежи и мощните съоръжения, благодарение на което могат да отприщят енергии, равносилни на колосален метеоритен удар.“

На място подбрана метафора, помисли си Кайра. Напоследък всички бяха наясно със заплахите от космоса, неправдоподобни, но необхватни, и бяха доволни, че „Метеор“ подкрепя договора на Световната федерация за контролни и предпазни мерки. Което неочаквано беше придобило ироничен смисъл!

„Категорично уважавам свободата. Често съм се изказвал в този смисъл. Но приятелите са ме чували също така да казвам, че социалната революция не е средство за установяването й. Такъв опит е бил направен във Франция през 1789 г. и в Русия през 1917 г. Защо да продължаваме? Правителството на Северноамериканския съюз е в състояние да се реформира. Съмнявам се в обявяването на военно положение, което би причинило 20–30 милиона жертви. Така или иначе не бих се съгласил те да тежат на моята съвест. А вие? Някои от вас може да са прочели отговорите ми на яростните защитници на намаляване на населението по времето, когато ни се струваше, че кривата на нарастване на населението никога няма да стане хоризонтала. Прави сте, казвах им аз, планетата е ужасно пренаселена и е добре да направим нещо по този въпрос. Готови ли сте да изпозастреляте излишните със собствените си ръце, или да започнем от вас? По онова време подкрепях и екологията, майчината любов и ябълковия пай, но не харесвах еко-фашистите. Сега подкрепям свободата, но не харесвам фашистите на освобождението.“

Кайра не разбра последните думи. Гътри имаше склонност да вмъква архаизми в речите си и да скача от една мисъл на друга.

Решително:

„Описах ви надвисналата опасност, степента на проникване на фанатизирани конспиратори. По-късно ще дам разяснения как разбрах, че това е истина, а не пропаганда. В този момент не разполагам с време за това. Както и никой друг. Налага се да си сътрудничим, незабавно. Разпореждам стопанска корпорация «Метеор» да окаже пълно съдействие на правителството на Северна Америка в неговите наложителни временни стъпки да се справи с извънредната ситуация.

Настоявам и ще продължа да настоявам всички останали да постъпят по същия начин.“

Изображението отново се усмихна.

„А за добрата новина повтарям, че тези мерки са временни. И нека добавя, докато разполагам с вниманието ви и време в ефир, нека добавя, че хората, които успяха да ме убедят, не са крайните авантисти от динозавърската фракция. Те са от умерените, които си дават сметка, че ако системата не бъде ремонтирана, ще рухне, разпадайки се на парчета, ако не и по-лошо. Нашето сътрудничество ще ги направи по-силни от техните опоненти. Ето защо реших да напусна скривалището си, за което съм възнаграден. Подробностите — по-късно от Кито. Убеден съм, че окупацията на нашите структури може да приключи в рамките на един месец, а редовните операции да бъдат възобновени, независимо от нея след една-две седмици.

На всички с добра воля и здрав разум gracias за търпението. Adios.“

Образът потъмня. Появи се говорител.

„Току-що видяхте Енсън Гътри, ръководител на стопанска корпорация «Метеор»…“

— Изключѝ го — каза Гътри. — Останалото ще бъдат стандартни брътвежи.

Кайра се подчини.

— Това май беше… другият ви Аз, а, jefe? — прошепна тя.

— Или електронна шашма?

— Нее. Интелигентна програма, изучила записаните ми предавания, е в състояние да се справи, но ще им се наложи да направят още доста неща, докато стане ефективна. Наистина моят двойник говореше и действително ще отиде в Кито, за да поеме компанията.

Кайра тръсна глава.

— Но как би могъл да го направи? Бездействал е повече от двайсет години. — Тя пое въздух. — Muy bien, биха могли да вкарат събитията в паметта му, но запазените в тайна документи, безбройните незначителни лични подробности…

— Да, има хазарт, но той явно се надява, че би могъл да блъфира по някакъв начин. — Гътри насочи поглед през прозореца. Гласът му прозвуча като далечен прибой. — Мисля, че бих могъл да протакам, ако моето копие не беше излязло наяве. Мамка му, каква невиждана досега игра на зарове! Почти му завиждам, по дяволите!

— А ако не успее — добави мрачно Кайра — авантистите няма да загубят кой знае какво.

— Точно така. Известно объркване, може би, но правителствата работят по системата на приятелските връзки. Никой не разчита прекалено на другите, освен ако действително не е заплашен мирът или цялостната околна среда. Северна Америка ще твърди, че е било предотвратяване на катастрофа, независимо от неточните преценки на няколко високопоставени служители. Междувременно ще натрупат облаги от близките си връзки с „Метеор“, от които тази рухнала икономика се нуждае, както пробит космически кораб се нуждае от въздух. Компанията не може да отмени това, нито да накаже лудорията кой знае колко тежко. Един бойкот например е неосъществим. Други страни просто ще прехвърлят продажбите си към Северна Америка, а ние ще си навлечем и тяхната враждебност.

Разбира се — продължи Гътри — ако анти-аз действително успее да ме парира, без това да стане публично достояние, и не се издъни с някакъв значителен гаф, авантистите печелят. Или поне ще са убедени в това. Ще му е необходимо време, за да превърне „Метеор“ в активна политическа сила, но той ще разполага с време. Дали ще успее или не, само бог знае какъв ще е окончателният резултат.

Той погледна Кайра.

— Не оставяй закуската ти да изстине, момиче, и най-вече кафето. Отлично си спомням вкуса му.

Тя се вслуша в съвета. Независимо от обстоятелствата обученият й да издържа организъм се наслади на храната. След като се успокои, попита:

— Какво беше официалното изявление?

— Същото, което скицира анти-аз. Разкрития, че екстремисти са проникнали в държавния апарат, в „Метеор“, в други организации, в пъкъла — навсякъде. Нищо конкретно, но обезпокоително. Смътно обрисуваните ужасии са най-заплашителните. Предприетите действия… искаш ли списъка?

— Аха — измънка Кайра, докато преглъщаше поредната хапка.

— Вече знаеш за окупацията на нашите структури. Спомням си предположението ти, че са въведени радикални мерки за сигурност по летищата. Права си. По-малките са затворени заради строги мерки за контрол. Частни самолети не могат да напускат Северна Америка без предварителна проверка и изрично разрешение. Знаеш, че това може да се контролира от сателити и въздушни балони. Контролно-пропускателни пунктове на всяко гранично кръстовище, независимо от произтичащите от това неудобства. Ще обискират за смъртоносно опасни средства, но си наясно какво всъщност ще регистрират детекторите, независимо че обикновените ченгета на смяна нямат понятие. Вероятно им е разпоредено да конфискуват всичко, което съвпада с приблизителното ми описание и да арестуват притежателя. Проверка на морски плавателни съдове преди разрешение за отплуване, за която и да е чужда държава. Това не би довело до чак толкова големи дипломатически усложнения. Проверките за невронна мрежа са бързи и елементарни. Международна поща — пакети и други обемисти пратки, естествено. Електронни комуникации — чудовищен обем, но отклоняват хиперкомпютрите за наблюдение, без да се съобразяват какво ще се случи междувременно с правителствените служби. Кореспонденция — не знам, нищо не беше споменато, но тя е незначителна и общо взето бавна, а и не от особена полза за нас. Не забравяй, че моят двойник много скоро ще се появи открито и ще започне да издава заповеди.

Кайра се намръщи.

— Имам усещането, че стените започват да ни притискат — каза тя.

— Родих се с това чувство, скъпа — възкликна Гътри. — Тъкмо затова проявих интерес към перманентния престой на човешки същества в космоса. Една стълба, която води навън оттук.

— А… във вътрешността на страната…

— Полицейски хайки. Всъщност издирват мен, но това, естествено, не бе обявено. Обявиха всеобща опасност и повсеместно издирване на фанатици. Ако някой си позволи да заяви открито, че това е само повод, познай от първия път колко време ще оцелее. По дяволите, изобщо не бих искал да ме изпращаш, до което и да е местенце в рамките на тези граници.

— О, не — задъха се Кайра.

— По-малко щях да се притеснявам, ако само авантистите са по петите ни — продължи Гътри. — Но главният ми противник е друг. Той ме познава. В момента залага хазартно, но по всяка вероятност отлично е преценил преимуществата си. А северноамериканските лидери изпълняват съветите му.

Принудени са, помисли си Кайра. И защо не? Като погледнеш какво беше постигнал jefe през живота си и след това.

— Всичко, което бих могъл да направя в момента, е да се поставя на неговото място — продължи гласът от кутията. — Добре, ще опитам да го направя. Ще го задържа в тази страна, докато е възможно, ако не успея веднага да го заловя. Защото с всеки изминал ден ще стабилизирам все повече положението си. Един от начините да го постигна, е да взема всички възможни предпазни мерки срещу такива като теб, които знаят истината, ще ме потулят някъде и ще раздрънкат всичко. При наличие на малко време и известна предварителна подготовка тези непотвърдени приказки може да бъдат блокирани — не напълно, може би, но достатъчно от практическа гледна точка.

— Сигурен ли сте? — попита Кайра.

— Не — отговори Гътри. — Нито пък той. Не е лесно да запушиш устата на някого в институция като „Метеор“, където винаги се е оценявала личната независимост. Но мога да помисля за начини, които биха свършили работа. Проблемът е, че блъфираме — и той, и аз. Според най-добрата преценка на шансовете ми, която вероятно съвпада с неговата, е, че най-добрият ми залог е да отида там лично, веднага, преди да успее да актуализира знанията си и да закрепи положението си.

Кайра усети хладни тръпки.

— Това ми се струва доста рискована стратегия.

Лещите блеснаха насреща й.

— Да, така е. Опасявам се, че и за теб.

Кръвта заблъска в слепоочията й.

— Сър, дала съм обет. — Прекалено драматично ли прозвуча? Космонавтите обикновено омаловажаваха нещата. — „Метеор“ винаги е бил добър с мен. Бих искала да си остане такъв.

— За Бога, да можех да те прегърна! — възкликна Гътри и се изкикоти. — Привързаност, благодарност, но също и абстрактно желание. Все пак мога да оценя, че си апетитно парче.

На колко ли изкушения е устоял, запита се Кайра. С неговото богатство би могъл да си поръча всякакъв кивирски рай, какъвто пожелае, или цяла безкрайност от такива. Но ако изобщо някога беше давал воля на желанията си, не е било често или за дълго. Защо не? Какво го караше него, безтелесния, да контролира толкова безапелационно реалността?

Колко доволна беше, че е така. Успя да намери сили да се усмихне.

— Gracias, jefe. Доколкото съм чувала за обичайните ви маниери, току-що изглежда бях поласкана и с удоволствие бих се възползвала от предложението ви? Колкото до рисковете, случва ми се понякога.

— Знам. Едно време…

Скоро двамата се унесоха в спомени.