Пол Андерсън
Последният бастион (39)

36.

На Л-5 Полси можеше да контролира излъчваните оттам съобщения, но едва ли и пристигащите. Ако не друго, това изглеждаше излишно предизвикателство. Кайра Дейвис проследи изявлението на Гътри от Луната в дома на семейството, което й беше дало убежище.

— В такъв случай ще се бием! — извика тя, като се изправи с вдигнат юмрук, докато все още слушаше. И добави с раздразнение: — А аз… трябва ли да се крия тук и да чакам?

Уанг Зу се намръщи.

— Това е странно — каза мрачно той. — Никога не съм допускал, че jefe ще призове към война. Неведнъж съм го чувал да заявява, че се е нагледал на толкова насилие, че ще му стигне, докато изтлее и последната звезда.

— Той всъщност не призова към война, не е ли така? — вметна съпругата му. — Само обеща подкрепа, ако действително започне революция.

Уанг поклати глава.

— Защо ще го прави, ако не се надява, че ще стане точно така? Дори се опитва да я предизвика.

Кайра ги изгледа с раздразнение.

— Нима не искате да се отървете от тези тирани? — Тя се овладя. — Съжалявам. Por favor, моля да ме извините. Толкова сте мили с мен…

Лин Мей-Линг я погали по ръката.

— Знаем. Много ти е трудно — успокои я с усмивка тя. — Може би сме прекалено плашливи. Но е достатъчно съвсем малко, за да изчезне тази нация.

Кайра се приведе и я прегърна.

— А имате и д-деца — заекна тя.

— Да се надяваме, че jefe знае какво прави — каза Уанг. В тона му се прокрадна съмнение. — Тези селенархи може да са му казали или обещали нещо. Нищо не можем да направим, освен да чакаме.

— И да си вършим работата — добави съпругата му.

Да, помисли си Кайра, всеки имаше своите задължения. Тя се усъвършенстваше в търпение да изчака развитието на събитията, използвайки релаксиращите си техники, своите мантри и спомени. Беше й по-трудно да ги прилага в този скромно обзаведен дом, отколкото където и да било в космоса.

Това че оставаше сама през повечето време, улесняваше нещата. Момчето и момичето на семейство Уанг бяха за една седмица на астролагер, за да се обучат на уменията, необходими при извънредни обстоятелства и в ежедневието. Това беше една от причините Еико да я настани тук.

Изминаха трийсет часа.

От Земята гръмна новина: главната квартира на Полси в залива на Сан Франциско взривена. Виждаха се димящи останки, докато спасителни транспортни средства и съоръжения се щураха като мравки, а на преден план един говорител описваше мрачно, че мъртвите и ранените са много на брой и че извършителите с положителност са терористи. Нима правителството на Северна Америка не беше отправило предупреждения, не беше положило усилия и не беше призовавало за сътрудничество? Колкото до невероятните твърдения от Луната, враговете на цивилизацията биха могли да съчинят всякаква измислица със същата готовност като авантистите, които обвиняваха, и по всяка вероятност точно това бяха направили.

Три часа по-късно: същата варварщина в Денвър. Междувременно полицията беше установила, че извършител на първата е бил миниатюрен спортен флитер на автопилот, натоварен с гигантит и пикирал почти отвесно от горните слоеве на стратосферата. По всяка вероятност при втория удар е била приложена същата технология. Трети нямаше да има. Националните сили бяха в пълна готовност и всеки момент президентът можеше да обяви военно положение.

— Какво ли ще промени това? — подхвърли с насмешка Кайра.

„Извънредна емисия! В парижкия офис на Глобъл Нюз Асошиейтс е получено съобщение от лица, които твърдят, че са ръководители на нелегалното революционно движение в Северна Америка. При условие че местонахождението им няма да бъде проследено, на Глобъл е предоставено изявление…“

Мършав мъж в обикновена сива куртка със стилизирана комета на гърди, говореше по-кротко, отколкото би могло да се очаква:

„Джак Бенън, от името на Освободителната армия. Наричат ни хаотици и със съжаление трябва да признаем, че някои лица с психически отклонения и криминални наклонности може да се възползват от възможността да се развилнеят, но те не са наши представители. Ние сме организираното ядро на съпротивата срещу авантистката тирания. Наша единствена цел е нейното сваляне и възстановяването на конституционното правителство и свободата в рамките на едно хуманно законодателство в нашата страна. Изчакваме в нелегалност подходящия момент не защото не разполагаме с достатъчно сили, а защото всяка битка лесно може да се окаже извън контрол. Оръжията, с които разполагат и двете страни — експлозиви, пиротехника, отрови, радиоактивни вещества, биологично оръжие, електронно и компютърно саботиране на жизненоважни дейности — всички те биха могли да отнемат живота на много невинни хора.“

Това не е съвсем вярно, реши Кайра. Щом организацията на Бенън беше толкова ефикасна, колкото твърдеше самият той, а собственият й опити подсказваше, че това е напълно възможно, тя би трябвало да бъде ръководена при строго спазване на психодинамика и неумолима дисциплина. В противен случай отдавна щеше да бъде инфилтрирана и ако не напълно ликвидирана, поне ограничена до малцина разпръснати и преследвани бунтари. (Нямаше съмнение, че доста агенти на Полси, които се бяха опитали да се промъкнат в редиците й, бяха паднали в анонимните си гробове. Техните началници никога нямаше да публикуват броя на жертвите.) За да бъде така перфектно контролирана, организацията трябваше да е малобройна. Значи не могат сами да се изправят срещу враговете си.

Идеята да се изчаква със сигурност беше подхранвана от нелегално изпращани от чужбина суми, съпътствани вероятно от някои облекчения на чужда почва, докато се подготви общественото мнение с подходящи пропагандни похвати, доколкото позволяваха обстоятелствата и докато правителството изгуби почва под краката си. Тогава Освободителната армия щеше да нанесе няколко стратегически удара с надеждата това да стане повод за всеобщо въстание, над което хунтата успешно би могла да установи контрол. Всяка революция обикновено се развиваше по този начин. Много често перспективата за мощна подкрепа отвън подтикваше подобни бунтовници да пресекат своя Рубикон. Речта на Гътри…

О, Бенън беше наясно!

„Можем да разчитаме на подкрепата на нашия мощен съюзник стопанската корпорация «Метеор», ако се окажем достойни за нея — продължаваше той. — Със сигурност и свободните нации по света ще бъдат духом с нас и ще ни се притекат на помощ в защита на нашата кауза.“

Не, нямаше да им се притекат, освен с такова закъснение, че не би имало особена полза, помисли си тя. Или никаква, ако авантистите успеят да потушат метежа достатъчно бързо, за да не стане ясно, че конфликтът заплашва някой друг. Или ако — полазиха я студени тръпки — Федерацията реши, че намесата на „Метеор“ дава основание на Комисията за мира да предприеме наказателни мерки.

„Северноамериканци, не се поддавайте на провокации. Изпълнявайте всекидневните си ангажименти, докато все още можете. Въздържайте се от насилие. Оказвайте мирна съпротива на авантистките власти. Вслушвайте се в гласа на ръководителите си и на лидерите на обществени, синдикални и църковни организации, в които членувате, и съблюдавайте указанията им. Но щом настъпи часът, присъединете се заедно с тях в битката за свобода!“

— Призовава неформалните организации — промълви Уанг. — Започват с гражданско неподчинение. Но това бързо се разраства в стачки, саботажи, бунтове и убийства.

— Както винаги — добави Кайра. — А повечето убийства ще са дело на милицията и полицията, освен ако „Метеор“ успее да им попречи. О, господи, а аз си седя тук!

Бенън продължаваше:

„В заключение какво по-добро послание да отправя, освен написаното преди векове от народа на този континент, когато отвоюва за първи път свободата си?“ Последваха благородните думи: „Ние заявяваме очевидността на Истината, че всички Хора са равни…“

Изображението изчезна. Говорителят забърбори на френски. Кайра се заслуша с половин ухо в симултанния превод на английски. Предсказуемите възбудени коментари. И после:

В Хирошима президентът на Световната федерация Мукерджи обяви, че свиканото от нея извънредно пленарно заседание на Върховния съвет и Асамблеята ще се открие днес. Много от делегатите са пристигнали лично, а останалите ще участват по мрежата. Междувременно президент Мукерджи е поискала Енсън Гътри да опровергае приписваното му изявление, като е обещала подкрепа в чисто политическия спор. Тя е добавила, че ако не последва незабавно опровержение, ще предложи на гласуване резолюция за предприемане на санкции срещу стопанска корпорация „Метеор“.

Уанг се надигна от стола си.

— Отивам в офиса — обяви той.

— Почти полунощ е — възрази съпругата му.

— Може би ще разбера какво точно правят нашите кораби и хората ни — отсече той и тръгна.

Жените се спогледаха.

— Зу е прав — промълви Мей-Линг. — Колкото повече се замислям, толкова по-малко вероятно ми се струва.

— В какъв смисъл? — попита Кайра, без да покаже, че предусеща отговора й.

— Че господин Гътри би отправил подобен призив. — Мей Линг сведе очи към стиснатите в скута си ръце. — Вярно, че има повод да бъде разгневен. Но можеше да се обърне към Федеративния съд или да преустанови търговията със Съюза, докато удовлетворят исканията му. Вече много неволи се струпаха. Ние си седим тук, а там има стотици наши служители, превърнати в заложници на авантистите или под заплахата от бунтове. Защо би решил да ги предизвика? Това ли е демонстрация на лоялност?

Кайра прехапа устни.

— В момента се намира при лунарианците… или поне доскоро е бил при тях. Никога… не им се е доверявал особено. Потърсих подкрепата им за всеки случай, ако Тамура не успее да направи нищо и… — В съзнанието й изникна красивата усмивка на Риндалир. Той протегна ръка, която познаваше така добре. — И не бяха твърде откровени с мен — довърши тя. — Но все още не можем да направим точна преценка! Не разполагаме с информация! — Усети гърлото й да се свива. — Можем само да чакаме.

От време на време двете разговаряха. От време на време задремваха. Понякога включваха новините, за да чуят същите приказки, които обикаляха целия глобус. На зазоряване чуха, че в някои по-големи градове тълпите са излезли по улиците. Срещу тях стояха милиционерски кордони, а над главите им прелитаха въоръжени флитери, но все още не предприемаха опити за разпръскването им. На два пъти излъчиха запис на Феликс Холдън, новия шеф на гарнизона на Л-5. В необичайно спокоен тон, подобно на Джек Бенън, той призова населението да запази спокойствие и обяви, че охранителните му подразделения са получили подкрепления от доброволци от колониалната полиция за избягване на кръвопролития.

Уанг се прибра, изтощен и пресипнал.

— Суматоха в космоса — измърмори той. — Полси не ни създава проблеми, но получаваме съвсем малко обаждания и засичаме малко повече. А как да отговорим? Според онова, което научих, смятам, че кораби и Станции си подвикват през пространството едни на други, задавайки си тревожни въпроси какво означава всичко това и как би трябвало да постъпят.

— Предполагам, че и аз бих сторила същото — призна Кайра.

А и какво ли биха могли да направят? Соларни кораби без екипажи, кръстосващи пространството от месеци или години. Изследователски машини за вземане на проби, за минодобивни дейности, рафиниране, разтоварване, поддръжка и пръснатите малобройни екипажи от мъже и жени, които надзираваха дейността им. Совалки за специфични светове и близкото околно пространство, които никога не се отдалечаваха извън тях. Няколко колонии, животоподдържащи сфери с техните обитатели и промишленост. Лайнерите, които ги обслужваха, огромни, комфортни, но съвсем ограничено обезопасени. Факлокораби като нейния, способни да прекосят на шир и длъж Слънчевата система за броени дни, но ако не успееха да презаредят на някоя станция, делта-скоростта им се ускоряваше светкавично и те се понасяха безпомощни към вселенските бездни. Кои от тези малобройни съоръжения бяха наблизо в този момент, за да пристигнат навреме в готовност за действие?

А и какво действие? Космическите кораби не бяха въоръжени.

Беше разсъждавала по въпроса, но никога не даваше гласност на мислите си.

— Подозирам… в никакъв случай не съм сигурен, но подозирам — въздъхна Уанг — че ако jefe не се появи сред служителите си физически и лично не им очертае програма… в последна сметка „Метеор“ ще направи съвсем малко или нищо.

След като нейните капитани и екипажи винаги бяха поемали отговорността върху себе си, помисли си Кайра. Това беше твърде радикална мярка, твърде неизяснена. Щяха да чакат да научат повече.

А междувременно хаотиците ще се вдигнат обнадеждени… и като не получат подкрепа, ще бъдат изтребени.

Ако авантистите проявят благоразумие, ще направят всичко възможно да защитят персонала на „Метеор“ в Съюза и на Л-5. Разбира се, може да не са особено благоразумни в разгара на стълкновенията или пък да не успеят. Нищо не би могло да се предвиди във вихрушката на хаоса.

— Може да се появи всеки момент — осмели се да каже Кайра.

— Не знам.

Уанг се отдалечи с неуверени крачки към леглото. Съпругата му го последва. След малко и Кайра отиде в стаята си, съблече се и легна. Заспа неочаквано бързо.

Озова се сред висините на Дървото, всемайчинското Дърво. Всъщност самата тя беше Дървото с един корен в смъртта, един в пустошта и един в световете на живота. Стволът поддържаше съзиданието, а клоните й свистяха и се олюляваха от поривите на вятъра, който постепенно се развихряше в яростна ожесточена буря… събуди се, събуди се… зеленината се раздра, клоните застенаха, стволът се разтърси… събуди се, събуди се!

Тя отвори очи и видя над себе си Еико.

— Какво става, по дяволите!

Кайра се изправи рязко.

Еико пусна рамото й, което разтърсваше.

— Извинявай. — Устните й трепереха, а гласът й прозвуча като струна, която всеки момент ще се скъса. — Трябва да чуеш нещо. Не посмях да се обадя, но мисля, че никой не ме проследи. Трябваш ни. Освен ако кажеш, че си безпомощна като нас.

Кайра се изправи на крака. Въздухът беше студен. Посегна към дрехите, които беше метнала настрана, но дръпна обратно ръка. След прекараните пред мултивизора часове бяха нечисти. Тя също.

— Давай.

— Изявление… Полковник Холдън… Два кораба на „Метеор“ са излетели от Луната и са се насочили насам. Изпратили са съобщение, че са натоварени с мъже и възнамеряват да кацнат. Настояват служителите на Полси да сложат оръжие и да бъдат задържани, докато бъде организирано транспортирането им към Земята.

Вместо да се пръсне, сърцето на Кайра сякаш се вкамени, докато наблюдаваше лицето на Еико и слушаше припряното й съобщение:

— После друго съобщение, от Гътри… от някой, който твърди, че е истинският Гътри. Заповяда корабите да се върнат обратно. Разполага с факлокораб в близост до нас. Ако продължат, ще ги нападне. Предупреди за опасностите, които ще произтекат за нас при подобно развитие на събитията — реактивни струи, полетели отломки… Каза, че факлокорабът ще ни държи под обсада, докато това е необходимо. Корабите от Луната не се връщат, но навлязоха в отдалечена орбита.

— Холдън… ли го обяви? — промълви Кайра.

— Смятал да го запази за известно време в тайна, но в Контролната станция чули съобщението и се обадили на семействата и приятелите си преди неговите хора да успеят да ги спрат. След това ми се обади лично той, за да ме попита дали мога да помогна за предотвратяване на паниката. Казах му, че баща ми най-добре би се справил с това и трябва да бъде освободен. Холдън поиска да го убедя да сътрудничи. Отговорих, че няма да се наложи. След това прекъснах разговора и побързах да дойда при теб, преди Холдън да се сети да ме задържи.

— Това трябва да е фалшивият Гътри. Вероятно е някъде наоколо. Може наистина да е във факлата. — Кайра говореше механично. В мозъка й се въртеше една-единствена мисъл: „Какво да направя? Какво да направя?“ — Освен ако не е поредната фалшификация на шайката на Саир.

— Не, истина е. По време на изявленията си Холдън показа оптическите изображения и отчитанията на радарите. Защо да ги фалшифицира? И без това контролът му над нас е съмнителен.

Кайра заговори припряно:

— Защо дойде при мен? Така или иначе щях да разбера съвсем скоро.

— И после какво? Помислих… — Еико се обгърна с ръце.

И на нея й беше студено. — Факлокорабът ти е тук. Това за тебе възможност да избягаш. Със сигурност последната отчаяна възможност. Иди на Луната или на Земята… Кито, Хирошима… Разкажѝ за всичко, което си видяла. Подложѝ се на дълбок разпит, ако се наложи, за да докажеш, че казваш истината. Авантистите ще бъдат принудени да се отрекат от фалшивия Гътри. Комисията за мира ще трябва да установи сътрудничество с „Метеор“, за да ни отърве от тази факла. Говорѝ от наше име. Пледирай от наше име.

Кайра се намръщи.

— Да избягам? Много съм мислила за това. Еико, знаеш, че не мога ей така да се промъкна на пистата, да се кача в кораба и да отлетя. Единствено Контролната станция може да разреши полета. Полси не се сетиха да охраняват комуникациите им, но операциите са блокирани, освен по изрично разпореждане на техния полковник. Как си представяш персоналът да застане пред контролните пултове без негово знае, ние? Колкото до варианта да му поискаме разрешение, не ме разсмивай преди закуска. В момента сигурно съм единственият факло-обучен пилот на Л-5, при това съм прословутата издирвана космическа похитителка Кайра Дейвис.

— Да, знам. — В очите на Еико потрепваха сълзи. — Но си мисля за един… възможен начин. Може и да се окаже успешен, но може и да те арестуват или по-лошо. Дори в най-добрия случай рискът за теб е огромен. Не те моля да го предприемаш. Не бих могла… дори от името на целия Рагаранджи-го. Но ако решиш… кажи ми мнението си…

Възбудата прогони студа, който усещаше. Тя сграбчи ръката на Еико толкова силно, че дребната жена изохка от болка.

— Казвай! — изкрещя Кайра.

След като я изслуша, остана съсредоточена, привидно спокойна, но отвътре изопната като струна. Накрая попита глухо:

— Убедена ли си, че това може да свърши работа? Полси са въоръжени.

— Много сме — отговори тихо Еико. — Вероятно полковник Холдън няма да си позволи да прибегне до драстични мерки.

— Ммм, вероятно. Зашеметяващите и газовите пушки… може да се окажат недостатъчни, ако тълпата действително е непоколебима, а прибягването до смъртоносно оръжие би могло да вдигне на крак цялата колония, което ще е фатално за него. Но може и да не разсъждава като нас.

— Малко след пристигането му двамата разговаряхме, когато го помолих да освободи задържаните. Отказа, но не е злонамерен. Всъщност мисля, че не е истински авантист, а само на думи. Северноамерикански родолюбец, който изпълнява задълженията си така, както ги разбира.

— Много ще зависи от това как ги разбира.

Кайра остана замислена в продължение на около минута. Все пак трябваше да прояви благоразумие. Обзе я нетърпение. Метна рязко глава и гръмко се разсмя.

— Ти си на ход! Действаме!

— О… о, господи… tomodachi^[1]…

Еико се сдържаше да не заплаче. Кайра отново я хвана за ръката, този път по-внимателно, и каза:

— Остави емоциите за друг път, когато ще седнем на бутилка първокласен скоч. Ще ти трябват най-малко два-три часа, нали? Bueno, да се захващаме. Лично аз ще взема душ, ще облека чисти дрехи, ще закуся с чаша чай и ще се присъединя към теб на площад Юкава!

Еико кимна, изправи се и излезе от стаята. Кайра я чу да си взема набързо довиждане със семейство Уанг. Нататък събитията се развиха със скоростта на реактивна струя.

Последните новини бяха, че двата кораба от Луната обикалят в обща орбита на разстояние около четвърт милион клика. Очевидно чакаха нови разпореждания и който и да се намираше във факлокораба, не смяташе, че е необходимо да ги напада при дадените обстоятелства. Кайра не завиждаше на екипажите в корабите.

Новините от Северна Америка съобщаваха за демонстрации, бунтове, недоволства в милиционерските части, отделни стълкновения, които се разрастваха като епидемия. Не беше ясно какво точно се случва, какво означава, в каква посока се развива. Според кратките правителствени изявления всяко възникнало беззаконие моментално се потушаваше. Чуждестранните журналисти бяха не по-малко объркани от зрителите, дочули отделни фрази на фона на престрелките и взривените сгради. Създаваше се впечатление, че повечето бунтове са локални, спонтанни, предвождани и въоръжавани от неформални военизирани групировки или от складираните от хора като двамата Фарнъм муниции. Някои от професионалистите участваха единствено заради парите и плячкосването, а може би и заради властта, до която биха се домогнали при евентуален успех на революцията, други бяха може би малко или повече идеалисти, но никой не можеше да каже какъв е процентът на едните и на другите. Най-тежките сражения в момента се водеха в планинските райони на Хавайските острови. Кайра се запита какво ли прави Неро Валенсия. И семейство Пекър… всички, всичко.

Заселниците бяха обявили неутралитет и им беше възложено да защитават териториите си срещу всевъзможни групировки. Трима ислямски молли бяха обявили джихад за свалянето на безбожните авантисти, обещавайки рая на всеки, който даде живота си за каузата. Двама прочути шейхове ги бяха заклеймили. Нищо не се споменаваше за Тахир. Дали не беше преминал в нелегалност? Всички общности, които бяха направили официални изявления, варираха между тези крайности. Никой не осъждаше открито Армията за освобождение.

Репортажите показваха бронирани войски по улиците, флитери, които изстрелваха газови бомби към тълпите под тях, снаряди срещу бунтовнически щабове, гърчещи се и крещящи ранени, разкривени трупове със зеещи уста, проснати върху изровена пръст или сред рухнали стени под отвивания прах и пушеци. Революцията няма да изтрае дълго, ако не получи подкрепа, помисли си Кайра. Смазването й би направило правителството дори по-силно отпреди. Авантистите нямаше да позволят никакво несъгласие и щяха да наложат ограничителен контрол над всичко.

Репортаж от Хирошима: делегацията на Северна Америка е отрекла необходимостта от оказване на помощ от страна на Комисията за мира във връзка с вътрешното положение в страната и възразява срещу всякаква неоправдана и недопустима намеса от страна на преследващи егоистичните си интереси външни сили. „Метеор“ не е нищо повече от пиратска организация, която следва да бъде обуздана и наказана. Ако са верни последните съобщения, че истинският Гътри се е спасил и с единствения космически кораб на свое разположение е отблъснал предприета очевидно от лунарианците агресия срещу Л-5, те се посрещат с изключително удовлетворение. За съжаление обитателите на колонията са подложени на опасност, но Северноамериканският съюз осъзнава сложността на ситуацията и подкрепя такава политика. Нека от „Метеор“ си припомнят колко хора и колко собственост имат в Северна Америка.

Говорителят за Сибир реагира, че неговото правителство отхвърля заплахи срещу невинни хора, които по стечение на обстоятелствата са свързани с „Метеор“. Все пак е недопустимо, която и да е частна организация да обявява война или по някакъв друг начин да изпълнява функциите на правителство, поради което Сибир настоява пред Асамблеята да предприеме санкции.

Говорителят на Австралия отправи запитване дали лунарианците вече са дали пояснение на ролята си в събитията. Президент Мукерджи отговори, че въпреки многократните опити да се свърже от офиса си с тях селенархите запазват абсолютно мълчание. Специалният представител на Африканския протекторат настоя след овладяване на напрежението Луната да бъде принудена по всички възможни начини да отговаря пред Федерацията.

Чашата чай потрепна в ръката на Кайра. Предприемаха се изпреварващи ходове.

В цилиндъра се появи Нобору Тамура. Изглеждаше физически невредим, както твърдеше Еико, но отпаднал и изтощен. Кайра се възхити на непоколебимостта в тона на дребния плешив мъж.

„Хора от Рагаранджи-го, моля ви да ме чуете заради самите себе си.“ Той се представи, макар че всички го познаваха, и разказа с няколко думи за задържането си. „Полицията за сигурност заяви, че мярката е заради собствената ми защита. Не разполагам с информация, за да преценя дали е така. А и няма особено значение. Поради избухване на настоящата криза полковник Холдън ми предложи да ме освободи и помоли за съдействие от моя страна… Няма съмнение, че трябва да запазим спокойствие и хладнокръвие… Да, това не лесно, когато не знаем нищо друго, освен че всички ние и тези, които са скъпи на сърцето ни, можем всеки момент да се окажем под смъртоносна угроза… Трябва да си оказваме солидарност и подкрепа… (Мимолетна усмивка.) Носим същите гени като нашите предци от древната каменна ера. Изпитваме същата потребност да сме заедно в часове на беди, да се докосваме, да се съберем около огъня, да чуем словото на шамана, че духовете ни закрилят… Митинг на площад Юкава… Полковник Холдън даде съгласие… Не разполагате с много време, но ако можете да присъствате, моля да го направите… Успокойте роднини и приятели…“

Речта му не беше многословна и приповдигната. Астронавтите не си падаха по словоизлияния.

Имаше новини от Северна Америка. Милицията охранява пред търговския център в Торонто. Появи се автобус, после още един. Журналистът напомни на зрителите за новия указ на президент Ескобедо, че служителите на „Метеор“ са под предварителен арест и ще бъдат откарани в преразпределителни центрове.

Двамата съпрузи се спогледаха.

— Ще отидем ли на митинга? — попита Зу.

— Да, разбира се — отговори Мей-Линг. — Моли се за нас, Кайра. За всички ни.

Пилотът извърна глава, сякаш за да скрие сълзите си. Всъщност се опитваше да овладее усмивката си. Сърцето й ускори пулс. Нямаше да ги изложи на още по-голяма опасност, като им каже.

Изчака пет минути след тръгването им и влезе в пасажа. Петдесетина души отиваха в същата посока. Крачеха забързано, съсредоточени, без да разговарят. Смеси се с тях, без да я забележат и без да привлича вниманието върху себе си. Мислите им бяха някъде другаде, а тя беше просто една жена в син комбинезон и меки ботуши. Завързаната на главата й кърпа би трябвало да я предпази от разпознаване. Ако все пак някой неин познат я забележеше, щеше да му даде знак да си трае. Ако беше противник, щеше да запази хладнокръвие. Би могъл да й отнеме последния жетон, с който трябваше да играе. Беше се събрало доста голямо множество.

По-голямо, отколкото бе предположила Еико.

Тълпата ставаше все по-гъста със струпването на все повече народ. Тихите разговори се сливаха в общо приглушено бучене като от гнездо на оси на фона на шума от пристъпващи на място хиляди крака. Въздухът се затопли и се изпълни с всевъзможни миризми. Кайра продължи да си проправя път напред. Сподиряха я гневни погледи и по някоя ругатня, макар че успяваше да се промъква сравнително ловко и без да се блъска. Това повишаваше риска за нея, тъй като не искаше да буди никакви подозрения, но трябваше да се, добере до място, където да могат да я видят двамата Тамура.

Полситата бяха разположени на равни интервали около площада с готови за стрелба зашеметяващи пушки. Този, покрай когото се промъкна, беше много млад и се опитваше да прикрие обзелия го страх. Виждаха се и цивилни полицаи, невъоръжени, но с атлетични мускулести тела. Те очевидно бяха готови да предприемат спешни мерки за обуздаване на евентуални безредици. Не че Холдън очакваше да се стигне до такива — обявената цел беше тъкмо противоположната — но човек никога не можеше да бъде сигурен.

Наистина никога.

Няколко плещести охранители от „Метеор“ бяха направили кордон пред стъпаловидната платформа в центъра на парка. Навсякъде другаде над множеството се издигаха дървета и най-големият метеорит. Тълпата тъпчеше тревата, храстите, цветята и старателно разпръснатия чакъл. Еико и баща й бяха застанали на второто стъпало от горе на долу. Над тях Буда се усмихваше с бронзовата си усмивка и жест за благослов. Кайра успя да се промъкне и да застане точно пред тях, а пред нея имаше само още трима души. По-висока от повечето хора, тя разпозна сред кордона от телохранители двама техници по контролни операции. Можеха да изстрелят кораб само с щракване на пръстите си, а тъй като Еико ги беше подбирала, по всяка вероятност наоколо имаше и други. Добро момиче!

Мъжът и жената върху високото стъпало се оглеждаха наоколо, сякаш преценяваха броя на струпалите се хора. Кайра знаеше, че търсят нея. Тя размаха ръка и викна:

— Ура, ура!

Не беше подозрително някой да се развика така, нали? Погледът на Еико попадна върху нея. Тя прошепна нещо на баща си. Около нея все повече хора започнаха да подвикват.

Тамура вдигна ръце, за да накара множеството да запази тишина. То затихна постепенно като оттегляща се вълна, готова всеки момент да се втурне отново напред. Остана само общото дихание на струпаната многолика тълпа.

Тамура отпусна ръце.

— Служители на „Метеор“ и всички присъединили се към нашите редици, благодаря ви — започна той. Закаченият на гърдите му говорител усилваше спокойния му глас. — Благодаря ви, че оставихте ангажиментите си, за да се съберем всички тук. Благодаря ви за отзивчивостта. Благодаря и на ръководителите и на полковник Холдън от Полицията за сигурност, които направиха мъдра преценка, че този митинг ще ни обедини, за да направим стъпка към всеобщото ни оцеляване. Накрая ми позволете да благодаря и на дъщеря си Еико Тамура, която е до мен, за това, че успя да организира това събиране.

По дяволите, ядоса се Кайра. Холдън беше убеден, че това е негова идея, но всъщност произлезе от Еико, която я материализира, като успя да убеди отговорните фигури и да създаде организация за осъществяването й в рамките на броени часове. Bueno, все пак не беше препоръчително това да се изрича директно. По-добре да остане за историята.

— Вашата спонтанна реакция вероятно означава, че благодарение на вашата неустрашимост няма нужда от подобни събирания — продължи Тамура. — Завоевателите на космоса не познават чувството страх, нали така? А ние от по-късните поколения сме и служители на „Метеор“. Но все пак храбростта, която отхвърля съобразяването с опасностите, не е достатъчна. Длъжни сме да съберем сили, да преценим правилно ситуацията, постъпвайки по най-благоразумния начин, и да изчакаме последиците от избора.

Не беше нито политик, нито оратор. Спокойният тон придаваше на речта му още по-силно въздействие върху неговите слушатели. Говореше за смисъла и мощта на онова, заради което съществуваше „Метеор“. Това не беше неговият стил. Кайра предположи, че я е съчинила Еико и го е накарала да я повтори един-два пъти.

Той стигна до най-същественото и извиси глас:

— … предприеме действия. Не Енсън Гътри заплашваше и онези, които биха ни освободили. Това е един самозванец, един фалшификат. Ние разполагаме с факлокораб на своя космодрум. Имаме пилот, който да го откара до Земята заедно с истината и доказателството, което я потвърждава, за да вдигне в наша подкрепа целия свят. Сега нямам време да се впускам в подробности. Моля ви да ми се доверите. Моля ви да ме подкрепите, рискувайки живота си, за да защитя неприкосновеното си достойнство. Готови ли сте да тръгнете в този момент?

Тълпата изрева.

— … окупираме космодрума… държим в обсада, докато корабът, който е нашето спасение, отлети…

Докато Тамура говореше, тълпата се люшна към центъра, след което се устреми към периферията. Кайра зърна един съборен на земята полси. Друг застана над него, стиснал зашеметяващата си пушка в ръце, но без да стреля, тъй като не би могъл да обезвреди повече от двама-трима преди останалите да го премажат. Устните му мърдаха, докато надаваше викове по микрофона на гърлото си към командирите… помощ… кажете какво да правя… заглушени от боботенето на прииждащата тълпа.

— Въведете ред, въведете ред! — изрева в усилвателя си Тамура. — Запазете спокойствие и се придвижвайте в пълен ред!

Той се спусна по стъпалата. Двама от телохранителите го вдигнаха върху раменете си и го понесоха. Кайра успя да остане на мястото си, докато Еико и охраняващите я мъже се добраха до нея. После закрачиха заедно пред огромното множество, но доста зад предните редици. Обкръжилите ги бяха естествената им защита.

Виковете заглъхнаха и блъсканицата се укроти. Това би изненадало един землянин, но не и Кайра или двамата Тамура. Те познаваха добре хората си. Подбрани по наследствените си качества и ниво на интелигентност и емоционална устойчивост, едновременно дисциплинирани и разсъждаващи трезво със собствения си разум, те нямаше да допуснат избухване на безредици. Не беше счупена нито една витрина, докато огромната маса се носеше по пасажа. Шумът от хилядите стъпки — не в единна крачка, тъй като това не бяха военни, а обикновени хора, устремили се да защитят своите домове — се сливаше в боботенето на пълноводна, устремила се към океана река. Миниатюрната фигура на Тамура ги предвождаше в челото като легионерския орел.

От един страничен пасаж на двайсетина метра пред тях изскочиха полсита. Разгърнаха се да преградят пътя им в тънка светлокафява редичка с изопнати под защитните шлемове лица и насочени напред зашеметяващи и огнестрелни пушки.

— Забавете крачка — извика назад Тамура. — Ще преговарям с тях. Забавете крачка. Но продължавайте, без да спирате, продължавайте.

Двамата му носачи избързаха напред. В множеството зад тях настъпи лека блъсканица, докато препредаваха разпореждането му на по-задните редици, и всички запристъпваха с темпото на траурна процесия. Надничайки над главите, Кайра изкрещя прегракнало:

— Май този там е самият Холдън.

Беше го видяла в местен репортаж.

Прекалено нисичка, за да може да го види със собствените си очи, Еико потвърди:

— Сигурна съм, че е той. Не би възложил отговорността на друг.

Вдигнат нависоко, Тамура водеше преговори с полковника. Беше изключил усилвателя и последователите му не чуваха какво си говорят двамата. Но продължаваха да напредват бавно — крачка по крачка, крачка по крачка. Някой запя. Започнаха да се присъединяват още и още. Избрана случайно, песента беше традиционна за „Метеор“. Енсън Гътри я беше чул и харесал в началото на развитието на астронавтиката, тананикайки я фалшиво на свои приятели. Всички присъстващи в множеството бяха израсли с нея. Кайра изчака да стигнат до кресчендото на последния припев, за да се присъедини, когато никой нямаше да се подразни от дрезгавия й тембър:

Мелодията астронавтска сред звездния безброй

с тромпетен вой, хармониките благозвучни и китарите,

когато небесата се разтвориха

над устременото човечество

да излети от земното гнездо под порива

на ветрове космически!

Приближиха редицата.

Холдън изкрещя някаква заповед. Един възмутен офицер запротестира. Холдън замахна рязко с ръка, сякаш разсече въздуха — „изпълнявай“. Редицата се раздели и полситата се изтеглиха в пресечките вдясно и вляво на пасажа. Тълпата се люшна напред.

Над нея се понесоха възгласи, невъздържани смехове, възторжени подвиквания и победоносни ругатни. Мъжете потупваха гърбовете на тези пред себе си, жените се прегръщаха, разменяха се ръкостискания и целувки. Множеството се залюшка и заблъска на място.

— Продължавайте напред! — извика по усилвателя Тамура. — Не сме свършили! Продължавайте напред!

Суматохата постепенно замря и тълпата се устреми напред.

— Да, все още могат да ни изненадат — каза Кайра. — Не бива да се мотаем.

— Вече не ме е страх от това — отговори Еико и стисна китката й. — Ти се излагаш на опасност.

— Не, аз ще се измъкна.

„Керкенез“ бяха факлокораби от клас „Сокол“, по-големи от онази катана там, с по-малко върхово ускорение, но по-голяма тотална делта скорост. Противникът трябваше да я забележи на разстояние, от което не може да я догони, преди да достигне Земята. Гравитационните преимущества на кораба също й даваха предимство.

Стига да успее да се измъкне.

Възбудата на маршируващите не стихваше. Запяха нова песен, която отекна гръмко под изкуствения небосвод:

„Маккенън беше празноскитащ «метеорец» със мераци…“

Ако използваха пътните ленти, щяха да се разбият на групи, а силата беше в единството им. Тамура ги поведе през спиралните извивки на стръмните тунели за машини и непредвидени обстоятелства. Притеглянето спадна и ехото отекваше глухо сред пустите метални пространства. Продължилото повече от час оживление на пристъпващото множество поспадна.

Ако мъжете на Холдън бяха тръгнали по преки пътища, за да окупират Контролната станция… възможни бяха непредвидими капани. Кайра се замисли какво биха могли да използват за оръжия.

Но космодрумът се простря пред тях почти напълно пуст с всевъзможните си съоръжения като надгробни плочи, подредени симетрично около и успоредно на гръбначната ос чак до потъналата в сумрак далечина.

— Победихме — промълви с немощен глас Еико и тялото й се разтресе. — Е, незначителна, но наша победа.

— Твоя — каза Кайра.

— Не, трябва да стане твоя.

Тамура ги поведе към Контролната станция. Операторите влязоха в нея, а той помоли половината тълпа да остане да охранява, докато приключи изстрелването. Те бяха човешки същества — почти две трети от множеството запристъпва към стапела на кораба. Кайра и Еико се запромъкваха през оределите редици, за да се присъединят към Тамура. Той беше скочил от раменете на телохранителите си и се беше превърнал просто в един крайно изтощен дребосък, чиято походка поради ниската гравитация напомняше залитане.

— Por Dios^[2], сър, бяхте великолепен! — възкликна Кайра. — Как успяхте? Как успяхте да го убедите? И то за броени минути!

Тамура се усмихна едва-едва, сякаш не му достигаха сили да повдигне краищата на устните си.

— Почти не се съмнявах в изхода, след като Еико ме увери, че Холдън не е нито фанатик, нито глупак — отвърна той. — Заплаши да открие огън, но тълпата беше непреклонна. Беше ясно, че ако хората му действително открият огън, може би ще ни разпръснат, но при възникналото впоследствие желание за мъст ще ги изтребим до крак. Настоях, че не искаме нищо повече от това да изпратим наш емисар, който да посочи истината на света за цялата тази бъркотия и да го убеди да постави точка на тежкото ни положение. Което се отнася и за неговите хора, казах му аз. Нима не си заслужава да опитаме всичко възможно, което би възвърнало спокойствието в неговата нещастна и изтормозена страна? Множеството щеше да ни залее всеки момент. Полицаите трябваше да стрелят или да се оттеглят. Полковник Холдън призна, че няма намерение да пролива кръв и разпореди оттегляне.

Това беше една от многото несправедливости на войната, помисли си Кайра. По-голяма част от противниците ти са достойни мъже, а съюзниците ти са копелета. Според всеобщото мнение Федерацията беше разрешила този проблем, но…

Достигнаха пистата и над главата си видя херметическия люк на любимия „Керкенез“, спретнат и ремонтиран на фона на вертикалния стапел. Ремонтът беше приключил преди няколко дни — сякаш бяха изминали месеци, години — и нямаше търпение отново да се зарее из небесата като съименника си.

Тамура и дъщеря му се поклониха дълбоко. Няколко души от първите редици направиха същото.

— Късметът да те съпътства, храбра жено — каза Тамура — както и нашата благословия и молитви.

Как другояче би могла да отвърне Кайра, освен също да се поклони и да промълви:

— Mil gracias, сеньор и сеньорита.

А всъщност изпитваше разтърсващо желание да прегърне Еико — по всяка вероятност за последен път.

Дали беше така? Въпросът се прокрадна за миг в съзнанието й. Готвеше се да измами и двамата.

— Adios — изрече с усилие тя и се заизкачва по рампата към люка. Натисна бутона, за да го отвори, външната клапа се завъртя, прекрачи вътре и клапата скри лицата им.

След като херметизира люка, се понесе към пилотското отделение. Обгърна я познатата обстановка — прибраните встрани противоускорителни кушетки, вратичката към миниатюрната тоалетна, капакът на отвора за достъп до предния трюм, тясното кухненско помещение, шкафът за лични вещи, прикрепената върху перленосивата преграда семейна снимка, мултивизорът с вивифер, развлекателният комплект. Сред тях беше кръстосвала между светове, луни и комети на разстояния, където слънцето не беше нищо повече от най-ярката от звездите, в своя кораб, нейния „Керкенез“, другият й Аз.

Нетърпението прогони тъгата й. Всъщност дали постъпваше нечестно спрямо тях? Просто не беше споделила, че й е хрумнал по-добър план, тъй като Еико вероятно не би се съгласила да я подкрепи, защото опасността за живота й ще е прекалено голяма. Вероятно не би проумяла колко несъществено е това в сравнение с целта, която Кайра се надяваше да постигне.

Смяна на тактиката, нищо повече. Всъщност каква би била ползата, ако се приземи и разкаже цялата истина на Земята? Там вече знаеха разказаното от Гътри. Би могла единствено да потвърди, че е вярно. (И до каква степен след машинациите на Риндалир, каквито и да бяха те?) Щяха да изминат дни наред в препирни в Асамблеята, а самата нея щяха да подложат на дълбочинни разпити. Междувременно противникът няма да стои със скръстени ръце, а факлокорабът ще блокира прякото влияние на Гътри на разстояние (ако е неговото) и обитателите на Л-5 като заложници.

Еико вероятно го осъзнаваше. Дали не беше задвижила нещата с идеята, че загубите щяха да са незначителни?

Или — Кайра се закова на място — беше предвидила какво ще предприеме приятелката й на свобода и не беше пожелала да й възлага задължения, а да й предостави възможност да се възползва от обстоятелствата?

Кайра се разсмя гръмогласно.

— Като нищо! — извика тя. — По-съобразителна си, отколкото си даваш вид, Еико, querida.

Междувременно бяха отстранили капака от „сокола“ и всеки момент щяха да освободят скобите. Стовари се върху командното кресло, закопча защитното оборудване и прокара пръсти по таблото. Светлинните проблеснаха, стрелките затрептяха, екраните просветнаха, системите замъркаха приглушено. За около пет минути прегледа показанията, след което усети лекото разтърсване, което съпътстваше отварянето на скобите.

За миг изпадна в безтегловност. Приличаше на главоломно пропадане в ослепително светла шахта към зееща на дъното черна дупка. Двигателите се възпламениха и рехавото налягане я притисна обратно към тапицерията. Корабът се отлепи. Посоката и интензивността започнаха да се променят — незначително, но постоянно. Контролиран, корабът напусна космодрума максимално предпазливо.

Звездният безброй затрептя. На фона на кристалния мрак лумна белият водопад на Млечния път. В ъгъла на полезрението си Кайра мерна Магелановите облаци.

„Контролна станция Л-5 до «Керкенез» ТФЗЗ“ — чу тя. — „Издигната сте и готова за пълно изтласкване.“

— Gracias и hasta la vista — отговори тя, макар че гласът от командната кула беше на робот.

Не се страхуваше — беше прекалено заета за това — но изпита нужда да размени няколко думи, преди да се втурне в битката.

Сто секунди изтласкване при ускорение 1 g я отдалечиха на около петдесет клика. Прекрати го, за да не влезе в неудобен вектор, и огледа небосвода. Колонията се отдалечаваше с километър в секунда. Земята беше наедряла от последния път, когато я беше видяла, а Луната се беше смалила.

— В околността има друг факлокораб — съобщи на кораба тя. — Открий го.

Радарите заопипваха пространството. Оптическите и инфрачервените сензори включиха скенерите. Кайра заоглежда интервалите между звездите, сякаш човешкото зрение притежаваше същата сила. Докато неутриновият търсач на кораба долавяше струенето на почти лишените от маса потоци и отчиташе образуваните в околността завихряния, до ушите й достигаха единствено ромонът на вентилаторите и пулсът на сърцето й.

„Открихме“, докладва „Керкенез“.

Възпроизведеното от компютъра издължено изображение изникна на екрана.

„Северно от Л-5, в орбита с подобни параметри, но изместена с десет секунди.“

Холокубът очерта чертеж.

— Това му позволява да проследява какво влиза и излиза, съобразявайки въртенето около оста — измърмори Кайра по-скоро на себе си. — Предполагам, че я регулира от време на време.

Включи холокубичните уреди. Чертежът се увеличи и върху екрана остана само сегментът, който я интересуваше, и скалата, според чиито изчисления разстоянието беше около хиляда клика. Осем минути при ускорение 1 g — тя закръгли получените цифри — и щеше да постигне относителна скорост от четири-точка-седем километра в секунда…

Естествено, разбойникът нямаше да си кротува.

— Сигурно ни е забелязал. Уведоми ме в мига щом ускори. Други данни?

„Радарът му ни следи“, отговори „Керкенез“.

Гласът му беше на самата Кайра. Повечето пилоти предпочитаха отчетливи синтетични тембри от противоположния пол, но неизвестно защо тя го намираше за притеснително. След продължителен размисъл беше разбрала защо иска това. Внушението беше — не по рационален път, а в първичните дълбини на съществото й — че на кораба има разум, подобен на нейния, присъствие, човек.

Машината действително вършеше повече от това да управлява и поддържа кораба, от който беше част. Наблюдаваше и преценяваше. Предупреждаваше, съветваше, предлагаше, обучаваше се, приспособяваше се. Например току-що беше установила, че Кайра споменава другия като „той“, и беше заключила, че става дума за този, който е в другия кораб, затова употребяваше местоимение от мъжки род. Във време на отдих предлагаше музика или спектакъл, текст или преживяване във вивифер, създаваше оригинални аудио-визуални абстракции и беше сравнително добър събеседник, ако не държеше да я изненадва на всяка втора дума. С пълно основание можеше да бъде наречена мозък на „Керкенез“.

А Кайра обичаше „Керкенез“, целия кораб, както може да се обича къща или платноходка, или произведение на изкуството. С него прекарваше голяма част от живота си, той беше уникален, мощен, изтънчен, истинска индивидуалност. Но не и личност. Докато програмата на Гътри беше, тъй като беше прекопирана от живо съзнание. „Керкенез“ беше произведение на сложен алгоритъм, което не съответстваше на ничие съзнание. Кайра нямаше претенции да чува гласа на имитирана чужда индивидуалност. Така или иначе човек не можеше да се спаси от усещането за самота сред осеяния от комети безкрай.

Светлинен сигнал, звън, изпратен сигнал. Кайра включи канала.

Басовият тембър се стовари като юмрук.

— … напусна Л-5. Обади се, pronto.

Беше познала. Задави се, но успя да изрече:

— Б-боже мили, ти ли си, jefe?

— Енсън Гътри, да. Идентифицирай се и дай обяснение какви ги вършиш, по дяволите! Не знаеш ли, че този сектор е под възбрана?

— Твоя.

— Точно така. Някой или нещо се представя за мен на Луната, както се твърди. Налага се да го обезвредя, преди да е взривило милиони хора заедно с „Метеор“. Добре, дай обяснение.

Кайра сграбчи ръкохватките на стола си.

— Но ти наистина отиде на Луната! — каза тя. — Аз те измъкнах от Л-5.

Тишината изтиктака трикратно.

— Ти лично? — попита гласът на Гътри. — Дай ми изображение.

Преди да направи окончателното движение Кайра поиска финално потвърждение.

— Не би трябвало да ти е необходимо. Но ще го направя, след като ми кажеш кой пътуваше с нас от континента до Хазаите. Истинското му име.

— По дяволите, достатъчно! — изрева гласът. — Изпълнявай или си мъртва!

— О, не! — отговори глухо Кайра. — Точно обратното. — Кожата й настръхна. — Или изчезвай оттук, или ти си мъртъв.

— Да не си изтрещяла? Коя си ти?

— Сега няма никакво значение. Ти вече изясни кой си. Какво си.

Кайра прекъсна връзката. Светлинните и звънчевите сигнализации побесняха.

— „Керкенез“, слушай внимателно — заговори припряно тя. — Целта е прогонване на това нещо. Ще направим околността неприятна за него. Освен ако не ни закопчае в реактивните си струй, което, предполагам, ще се опита да направи. Аз ще командвам маневрите, а ти ще ги изпълняваш, освен ако изчислиш, че са прекалено рисковани, но помни, че трябва да се осланяме на късмета си.

„Разбрано — отговори корабът. — Както когато пресичахме Потока.“

— По-деликатно, но… Ей! Ускори!

Изображението на катаната блъвна огън. Червеното петънце върху орбиталната диаграма се втурна насреща.

Ускорението запрати Кайра върху седалката. Изображението се размаза и почервеня. Черепът й щеше да се пръсне.

Отпусна я. Заплува свободно и видя ускорилата скорост катана, която доста се беше приближила, сякаш игла поръбваше звездното небе.

— Добра работа, „Керкенез“ — измърмори разтреперана. — Колко ускори той?

„Десеторно, за да пресече вероятното ни трасе малко преди нас — отговори корабът. — Подадох подобно тангенциално ускорение.“

И той пропусна.

Ако не беше… нямаше да има сблъсък, който би размазал и двата съда. Вместо това Кайра щеше да попадне в плазмата на изхвърляните от него струи, преди да са се разсеяли. Плътността на струята, вихровите магнитни полета, високата радиация щяха да блокират ежекторите й, ако действаха в момента. След това анти-Гътри можеше да се върне и спокойно да разреже „Керкенез“ с реактивната струя.

Кайра се навъси. Той знаеше, че няма шанс да успее. Корабът й имаше на разположение две-три минути, за да отскочи встрани. Това не беше въздушен бой. Никой от двамата не можеше да се плъзне гладко наоколо, за да надтанцува противника.

Предупреждение? Беше направил цялото това втурване при безумно ускорение. Ако имаше хора, бяха в тежко състояние и неспособни на кой знае какво, докато не измине известно време, за да се възстановят… Всъщност защо са му? Каква полза? Свързан със системите, по всяка вероятност той сам управляваше кораба и натоварвания, от които на нея би й причерняло, изобщо не го притесняваха.

Измъкна се от невъоръженото й полезрение. Тя увеличи и приближи, за да види върху екрана как направи завой и се насочи за ново нападение. Връщаше се.

Зад дюзите му не се виждаше никакъв пламък. Беше фалшифицирал цвета с помощта на компютъра. Отблизо човек би видял бледа синя струя, която моментално изчезваше на звездния фон. Всеки съвременен двигател изразходваше точно толкова енергия, колкото повеляваха абсолютните закони на термодинамиката, при това не термодинамиката на топлинните двигатели, а на кварките, лептоните и фотоните.

Беше се насочил за ново нападение, решителното, освен ако тя успееше да се измъкне. Сам „Керкенез“ нямаше да издържи още дълго време. Корабът изчисляваше вектори за микросекунди и ги прилагаше за милисекунди, но му липсваше творчеството… въображението… интелигентността… лукавството… безпардонността на изцяло разумното съзнание. Кайра ги притежаваше, но не беше свързана директно със своя кораб както онзи, към сензорите, компютрите и ефекторите. За разлика от него виждаше през чифт пихтиести сфери, изчисляваше с влажна гъба, изпращаше сигнали по нервни влакна с молекулярна скорост, осъзнаваше ги с мудността на органичен резонатор и десет свързани пръчки.

И все пак двамата с „Керкенез“ бяха избегнали Потока.

Тя помръдна ръце. Въведе основните команди сякаш стискаше кормило или лост. Допълни ги с думи:

— Ще ускорим така, че да се сблъскаме, ако поддържа сегашната скорост. Ще разбере и ще намали. Ще ускорим още повече. Изчисли курс точно в него, каквото и да опита. Отклони в последния момент, разбира се, за да не може да избегне струята.

Обгърна я приятен трепет.

„Няма ли да опита същото?“

Корабът разполагаше с капацитет за самостоятелен размисъл.

— Сигурно. При всяка негова промяна на вектора ще правим същото, винаги директно, а не в широчина, ако имаме избор. Принуждавай го да изразходва маса. За да го изтощим.

Напад, свободно падане, обръщане, напад. Катаната изскочи, разрасна се. Блестеше ослепително от слънчевите лъчи. Кайра вдишваше дълбоко и ритмично. Усмивка разшири устата й. Разчитайки уредите и инстинктите си, прецени, че анти-Гътри има по-добри шансове да я взриви, отколкото тя него. Ръцете й разпоредиха: „Двойно ускорение.“ Корабът прецизира командата, завъртя се и ускори. Противникът се стрелна на по-малко от километър. Л-5 изплува в полезрението на Кайра съвсем смалена. Маневрите ги бяха отдалечили незначително разстояние. Отлично.

Снижаване на скоростта. Противниците трябваше да забавят преди предприемане на следващия удар. Това отнемаше известно време. Кайра отвори аудио-видео канал на общата честота.

— Поздрав на Л-5 и на двата кораба в орбита — предаде тя.

— Хващате ли ме? Кайра Дейвис, пилот на „Метеор“ на борда на „Керкенез“. Водя сражение с кораба, който незаконно блокира и застрашава Л-5, за да го принудя да се оттегли, и се нуждая от подкрепа. Приближете се, por favor.

Включи съобщението на повторение.

Получи се съобщение, че анти-Гътри отново иска да разговаря с нея на предишната честота. Кайра включи „запис“ и се свърза.

— Чу ли? — попита тя. — Ще се махнеш ли и ще престанеш ли да създаваш грижи?

— Не, ти се махни — отговори той. Долови нещо като смях.

— Харесва ми смелостта ти, момиче, наистина ми харесва. Но си адски досадна. Не искам да те убивам. Моля те да отлетиш. Няма да те преследвам.

Същото би казал jefe. Сърцето й се сви от мъка. Гневът я заглуши.

— Слушай, ей ти — изсъска през зъби тя. — Изчезвай или си мъртъв. Ако „мъртъв“ е точната дума. Ще ми е приятно да те затрия.

— Бъди благоразумна — настоя той. — Имам превъзходство. Не само в двигателите. Мога да постигам ускорения колкото може да понесе корабът и докато е в движение. Ти не можеш.

— Знам. Защото знам какво си! — изстреля тя. Овладя се:

— Какво от това? Мога да те разигравам, да ти се изплъзвам, докато цистерните ти се изцедят и орбитата ти изстине. Спомни си какви модели управляваме. Спомни си, че се мотаеш из космоса от прекалено много часове, а моето корабче току-що излезе от обслужване. Имам по-голяма делта-скорост, сеньор, и смятам да се възползвам от нея.

— Космически кораб „Мецана“ 56 — прозвуча от друг говорител. — Капитан Хеледал, придружаван от „Якобит“ 45 с капитан Стюарт. Ние сме двойката, която пристигна да освободи Л-5…

— Момент — прекъсна го Кайра и включи няколко бутона. — Bueno, сега разговаряме едновременно. „Мецана“ и „Якобит“, изпращам ви разговора, който тъкмо водех в момента. — Компресираната информация беше предадена за милисекунда. — Предполагам, че ще искате да се допитате до Луната, но лично аз не виждам причина да не продължите към Л-б.

— Аз съм причината — прозвуча отсечен отговор.

Кайра тръсна глава.

— Кротко, не-Гътри. Само се опитай да атакуваш кораб на трета страна и ставаш моя мишена. Казах ти да се махаш.

— Ще се умориш. Ще се наложи да похапнеш, да прескочиш до кенефа, да поспиш. Със или без делта-скорост, аз разполагам с повече активни часове от теб.

— Ще видим тая работа. Следя те, да знаеш.

— А междувременно — обади се нов глас, вероятно на Стюарт, — помощта, за която помолихте, би трябвало да пристигне.

— Ще пристигне прекалено късно и ще я накълцам на ситно — намеси се анти-Гътри. — Момиче, съжалявам, но се залавям сериозно с теб.

Корабът му лумна върху екраните.

— Засечи — изкомандва отново с глас и ръце Кайра.

Звездите се завъртяха пред погледа й, докато „Керкенез“ се завърташе. Ето Орион, ето кучетата му. Ускорението я понатисна. Беше деликатно. Подобно на това на катаната, както сочеха уредите. Когато наистина смяташ да свършиш някоя работа, действаш възможно по-бавно.

„За да сме сигурни, че няма да ни помете, би трябвало да се отдалечим на около петстотин клика — съобщи «Керкенез». — При по-малко разстояние с върхово ускорение би могъл да постигне вектор, на който няма да реагирам достатъчно експедитивно.“

— Но вероятно би могъл да реагираш, а?

„Вероятно да.“

— Bueno, прав е, че издръжливостта на плътта и кръвта е по-малка от неговата. Най-добрият ни шанс е да го принудим да изразходва маса, много маса и набързо. Поддържай вектор.

— Пилот Дейвис… — обади се Хеледал.

— Сега не ми досаждайте — прекъсна го Кайра. — Пратете съобщението до Луната.

Ориентировката не беше стабилна като за сблъсък по море или във въздуха. Двата съда бяха под ускорение. Но звездите блещукаха, без да помръдват пред нея… беше се насочила към Андромеда, сестринската галактика, вихрушка вдясно от носа на кораба… а диаграмата екстраполираше две блестящи тирета, насочени към една и съща точка.

Върху екрана катаната се превърна в искра, прелитаща през съзвездията.

„Две минути“ — предупреди „Керкенез“.

— Устойчив курс — разпореди Кайра.

Единият или другият, или и двамата трябваше да отстъпят, да прекратят нападението, да се завъртят, да отклонят встрани под такъв ъгъл и с такава скорост, че да избегнат попадане в енергийния меч на противника. Никой не знаеше как ще постъпи другият, нито в кой момент.

Хрумна й светкавична мисъл: анти-Гътри не целеше взаимно унищожение. Това й гарантираше победата. Не че й се искаше да умре. Напротив, надяваше се да го ликвидира. Той го съзнаваше и очакваше тя да се отклони по такъв начин, че струята й да го удари. Следователно щеше да направи същото. Първият отскочил встрани щеше да изпадне в неблагоприятно положение, тъй като завъртането преди пренасочване отнема време. Но ако тя запази курса секунди по-дълго, отколкото той предполагаше, че жив човек би дръзнал…

Той лумна пред нея.

Намали тяга. Изстреляй струята… само два-три градуса. Стреляй, докато обръщаш. Завърти спираловидно встрани… Кайра постепенно осъзна, че е жива.

— Подай изображение — прошепна тя сред тишината. Подай данни.

Катаната се смали… като стрък… като игла… като звезда… и изчезна. Показанията сочеха, че се носи свободно по теченията на слънцето, Земята, Луната, вселената. Изображението беше на корпус без пробиви, но двигателното отделение беше изпъстрено от светлосенки.

— Приближи за пряк оглед — каза Кайра.

— Пилот Дейвис, пилот Дейвис — забърбори в ушите й Хеледал, — мисля, че вие…

— Callate la bocca^[3]! — Тя се овладя. — Съжалявам. Не се засягайте, но ме оставете за малко.

„Керкенез“ ускори, настигна кораба на противника и изравни скоростта си с неговата на неколкостотин метра встрани. От това разстояние повредата се виждаше еднакво добре с невъоръжено око и с уреди.

Пламък, по-мощен от слънчево изригване, беше обгорил кърмата. Разтопеният метал се беше втвърдил по ръбовете на зейналата черна рана. Отделни късове все още кръжаха наоколо като прашинки. Взривателите със сигурност бяха унищожени.

— Ей, ти — викна Кайра. — Там ли си?

Отвърна й тишината. Вдигна очи от таблото, сякаш очакваше да зърне нечие лице. Пред погледа й се стелеха само звезди.

— Може да сме прекъснали и комуникациите му — добави беззвучно тя. — Или пък се спотайва.

„Може би пилотът е починал“ — предположи „Керкенез“.

— Може би. Макар че това може да стане от радиацията, а нали знаеш, че един щепсел е добре защитен. Ей, ти, Гътри-две?

След още няколко опита Кайра се отказа. Не триумфираше, поне засега. Беше като изцедена и… колко удивително е усещането да си жив.

Но как се беше случило това? Тя само възнамеряваше да го сплаши. Изобщо не се надяваше да го разцепи. Щеше да бъде достатъчно, ако го принуди да изразходва повече маса от нея. Някак не беше преценил и го бе улучила. Странно.

О, тази дискарнация на Енсън Гътри не беше никакъв бог! Беше придобил някакви сили, други беше загубил. Нима беше подвластен на сляпа ярост и отчайващо безразсъдство? Кой знае. Но със сигурност допускаше грешки. Това беше очевидно. Увери се от собствен опит.

Тя се разтърси.

— По-добре да се хващаме за работа — каза високо, сякаш „Керкенез“ споделяше внезапното й изтощение.

С непохватни ръце и изтръпнали устни Кайра се зае да се свърже с „Метеор“ на Луната.