Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Поверително (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Original Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Тасмина Пери

Заглавие: Първороден грях

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 09.01.2012

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-276-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5201

История

  1. — Добавяне

68.

Когато Тес се върна на тържеството, повечето гости си бяха тръгнали. Някои се смееха и пиеха шампанско в градината, други се бяха прибрали по стаите си. Докато се оглеждаше за Шон, тя мерна лъскава, наситеночервена коса. Пола Асгил седеше на една маса встрани със забит в кафето си поглед.

— Пола — усмихна се тя и се приближи. — Не съм те виждала от две седмици.

Пола вдигна глава и се усмихна.

— Имах доста работа. Много неща трябваше да обмисля — отговори тя с неочаквана топлота.

Тес приятно се изненада. Пола винаги се бе държала толкова резервирано и студено, а от няколко седмици погледът й излъчваше особена мекота. Може би някои кризи имаха положителен ефект.

— Уреди ли интервюто ми със списание „Метрополитен“? — попита Пола.

Тес кимна.

— Уредено е за следващата седмица. Целият брой е одобрен.

Освен всички друго, което й беше на главата, Тес трябваше да уговори интервю за Пола в „Метрополитен“, в което публикуваха хвалебствени репортажи и лъскави снимки за всички принцеси от Парк авеню. Тес се бе договорила с редакторката Шели Вайн да представи Пола и семейството й във възможно най-благоприятна светлина, за което щеше да получи умопомрачителен хонорар дори за Манхатън. Тес знаеше, че Пола искаше да разкаже историята си, за да се освободи най-сетне от това бреме, но едва след като разговаря с Шели, се убеди, че Пола можеше да се измъкне невредима от всичко това.

— Благодаря ти за всичко, Тес.

— Това ми е работата.

Пола поклати глава и я погледна в очите.

— Не, правиш много повече.

— И какво ще стане сега? — попита Тес малко притеснена. — Чувам, че Уилям се отказва от фирмата.

— Да, поне от длъжността управител. Ленард иска да се пенсионира догодина, така че Уилям може да поеме външнотърговската дейност, но ще видим — усмихна се тя отново. — Сега нашето малко семейство е най-важното нещо. Ще си купим къща в Северна Каролина, може би близо до планината. Мисля, че ще се отрази добре и на двама ни да се откъснем от града. Едва ли бясната конкуренция и стресът са най-подходящият начин на живот, особено когато мислим за още едно дете.

Тес остана смаяна от сияещото изражение, с което Пола й го съобщи. Винаги я бе мислила за студен човек, но излезе, че тя просто е бягала от демоните си. Непреодолимото разяждащо чувство за вина я бе отравяло през годините. Тес се извини и отиде до бара за чаша мартини. Извади маслинките и го изгълта наведнъж. Щеше да й трябва за следващата й задача.

— А, ето къде си била.

Беше Шон.

— Какво има? — попита той, загледан в очите й.

По дяволите, толкова ли съм прозрачна, намръщи се Тес.

— О, нищо — небрежно отговори тя. — Трябва да говоря с Ленард. Виждал ли си го някъде?

— С майка ми тръгнаха с лодката обратно към Джуъл Кей преди около десет минути. Скъпа, всичко наред ли е?

Не, не е наред, въздъхна тя и отмести поглед. Цял ден не можа да си намери място, защото се чудеше дали да предприеме нещо заради информацията, която бе сглобила за изчезването на Оливия Мартин. Първият й инстинкт беше да каже на Мередит и да я остави да се оправя; в крайна сметка това си беше неин проблем. Но после си представи как би се почувствала Мередит, ако нейният пиар обвини брат й в убийството на Оливия? А, ако беше вярно, дали би искала да знае след всички тези години? Още по-важно беше как щеше Шон да приеме всичко това? В най-добрия случай щеше да раздели семейството, а в най-лошия… не й се искаше дори да си мисли за това. Така или иначе Тес нямаше реално доказателство за случилото се в нощта на сватбата на Мередит и Хауард, но дори и да имаше, какъв беше смисълът да изважда на бял свят тайни, които биха причинили много болка на семейството? Със сигурност нямаше да помогне на Брук и Дейвид, чиито интереси трябваше да защитава. А ако беше убийство? Тес не можеше да се отърве от този въпрос. Ако Ленард бе убил Оливия, как щеше да премълчи тази тайна, просто да я прибере в архива под името „неприятни истини“? Не познаваше нито Оливия, нито семейството й, но знаеше, че ако се намираше в подобно положение, би искала да знае истината за любимите си хора, колкото и да бе трудно да я понесе. И последният аргумент, разбира се, беше, че Мередит се бе омъжила за Хауард заради обществените норми и приятелството им, но сърцето й бе принадлежало на Оливия. Тя със сигурност би искала да знае какво се бе случило? Но на каква цена?

Тес се насили да се усмихне.

— Не се безпокой, няма да се бавя.

Тя се приближи към него и го целуна по устните. За миг й се прииска да се хвърли в обятията му, да му признае всичко, да потърси помощта му. Това би означавало бягане от отговорност. Трябваше да се справи сама.

— Мога ли да дойда в стаята ти по-късно? — усмихна се той лениво.

— Ще те чакам — отговори тя, като силно се надяваше дотогава нещата да не са се променили безвъзвратно.

 

 

Тес беше единственият пътник на малката лодка, превозваща хора от и до Джуъл Кей. Седнала в тъмнината, тя наблюдаваше светлинните на мачтите на скъпите яхти, закотвени на пристана пред хотела, които ставаха все по-малки. Въпреки че пътуването беше кратко и в спокойни води, стомахът й се бунтуваше. Може би онова мартини не беше толкова добра идея. Тя скочи на кея. Къщата пред нея приличаше на голямо призрачно лице — светещите прозорци бяха очи и нос, двойната дъбова врата — зееща уста и изведнъж й се прииска да скочи в лодката и да се върне в хотела в леглото на Шон.

Бъди смела, мислеше си тя. Почти успя. Домашната помощница, която й отвори вратата, я упъти към източното крило на къщата. От дневната долитаха звуците на лека класическа музика и Тес видя през открехнатата врата, че Мередит, Роуз и Робърт Билингтън приятно разговаряха на чаша шампанско. Продължи нататък, преди да я забележат. Ленард не беше с тях. През последните двайсет и четири часа бе опознала разположението на къщата, затова се отправи към другото крило. Коридорите бяха тъмни, но процеждащата се светлина от стаята в дъното й подсказа, че Ленард е в кабинета си. Приближи се тихо и надникна през вратата. Стаята имаше шестоъгълна форма, с високи прозорци и стени, покрити с дървена ламперия, по които висяха карти и морски пейзажи. Сърцето й лудо заби, щом забеляза Ленард, седнал зад огромното си капитанско бюро.

— Мили боже, Тес — засмя се той. — Доста ме уплаши! — Той се изправи и й махна да влезе. — Влизай, влизай. Не трябваше ли да си на тържеството? Мислех, че ще се съберат само младите.

Тес едва се усмихна и установи, че й е трудно да преглътне. Още по-тежко й беше, защото тя харесваше Ленард Картър.

— Трябва да те питам нещо, Ленард — започна тя с решителност, каквато не изпитваше. Тя пристъпи навътре, но остана права, за да не се доближава прекалено.

— Трябва да знам какво се е случило в нощта на сватбата на Мередит, трябва да разбера какво е станало с Оливия Мартин.

Той се усмихна изкуствено, но запази непринудения си тон.

— Минало — заминало — махна с ръка той. — Всички четохме историята в „Уошингтън Спай“, но нямаше никакъв ефект — стара история. Сватбата ще се състои утре, което не би станало, ако Уендъл Билингтън бе повярвал само на една дума от обвиненията.

— Знам какво се е случило, Ленард — тихо каза Тес и си наложи да го погледне в очите.

Усмивката му угасна и той стисна устни.

— Никой не знае, Тес — поклати глава той. — И никой няма да узнае.

— Никой, освен теб.

— Не те разбирам — небрежно отвърна той.

— Мисля, че ме разбираш, Ленард — настоя Тес. — Веднъж не ми ли каза, че би направил всичко заради близките си? Би ги подкрепял и закрилял на всякаква цена. Това означава ли, че би убил заради тях?

Той остави писалката си. Дружелюбната му усмивка вече беше напълно изчезнала от лицето му.

— Какво да направя? — присви очи той. — Как можа да го кажеш, Тес? След всичко, което нашето семейство направи за теб.

Тес усети, че забива нокти в дланите си. Решимостта й се пропукваше, но трябваше да продължи.

— Ти си бил в градината с розите в нощта на сватбата, нали, Ленард? — впи очи в него тя. — Правил си секс с Мери-Ан Хенър и когато тя си е тръгнала, си видял сестра си и Оливия да влизат там. Чул си, че Оливия изнудва Мередит.

— Това са глупости! — повиши гневно глас той.

Тес чу шум зад себе си и като се обърна, видя Мередит да стои на прага със спокойно изражение. В продължение на една дълга минута тя гледаше Ленард в очите, докато той отмести поглед.

— Е, Ленард? Вярно ли е? — гласът на Мередит беше твърд, равен, но погледът й — студен като скала.

— Разбира се, че не е. Това са фантазии, предположения.

Мередит затвори вратата на кабинета. Сатенената й рокля от „Валентино“ прошумоля, когато бавно влезе в стаята. — Искам истината, Ленард.

Той се облегна назад на стола.

— Това е истината.

Сестра му се приближи до бюрото и се подпря с две ръце на тъмното дърво.

— Кажи! — процеди тя през зъби. — Кажи ми веднага.

Няколко мъчителни секунди той я гледаше в очите. Накрая сви леко рамене и кимна.

— Да, Мери-Ан и аз бяхме в градината с розите. Тя се върна на тържеството, а аз останах да изпуша една цигара. Ти и Оливия дойдохте, но аз бях седнал на земята и не ме видяхте. Чух ви да говорите, чух и колко пари ти искаше.

Лицето му потъмня. Минаха няколко секунди, преди да продължи.

— Оливия беше мръсница, Мередит — прошепна той. — Няколко седмици преди това открих, че спи с Хауард. Предупредих я да се откаже, но тя ми се присмя. После забелязах, че флиртуваше с всичко, което се движеше на сватбата.

— Какво се случи, Ленард?

Той стана и отиде до прозореца, загледан навън в тъмнината.

— Отидох до бунгалото й, за да говоря с нея, дори да я сплаша. Бях опитал с добро, но какво постигнах? Казах й, че е евтина курва и че няма да измъкне нито стотинка от нас. Но тя никак не се впечатли — потупа леглото и ми каза, че няма нищо против да се изчука и с мен. — Той се обърна и погледна Мередит. — Каза, че се възбуждала, когато го правела с хората от едно семейство.

— Какво й направи? — Мередит дишаше тежко.

Ленард се обърна към прозореца, вгледан в собственото си отражение в тъмното стъкло.

— Сграбчих я. Беше лесно — бях много по-едър от нея. Кучката се опита да ме издере с нокти, затова я притиснах за раменете към леглото. Преди да се осъзная, я държах за шията. Започнах да стискам и да й повтарям да остави сестра ми на мира. Тя кимаше или се бореше, не разбирах какво точно. После спря.

Той се обърна и поглеждаше ту към Мередит, ту към Тес.

— Исках само да я уплаша — добави глухо той.

Мередит стоеше вцепенена. Подпря се на бюрото.

— Аз я обичах, Ленард — прошепна тя.

Той впи очи в нея.

— Обичаше я? — процеди презрително той. — Обичаше една курва, която те шантажираше?

— Да не си посмял! — изкрещя Мередит и помете една чаша от бюрото. — Да не си посмял да се оправдаваш. Ти си убил жената, която обичах!

Ленард погледна сестра си в очите.

— Не исках да бъдеш… такава. Щеше постоянно да й плащаш. С парите си, със сърцето си. Спасявах те от това. Погрижих се за теб.

— Погрижи се за мен? — невярващо го изгледа Мередит. — Някога да съм имала нужда от това?

Ленард се изсмя саркастично.

— О, нима винаги успяваше да си толкова разумна и да контролираш положението? Ами тогава какво ще кажеш за всички онези връзки, които имаше след това, всички онези приятелки? Защо мислиш, че не се разчу за нито една от тях? Заради присъщата им дискретност? — озъби се той. — Не, Мередит, аз им плащах.

Тя го погледна стъписана и една сълза се търколи по лицето й.

— Къде остави тялото й? — попита тя с едва овладени ярост и огорчение. — Къде?

Ленард тежко се отпусна на стола.

— Занесох я до реката — обясни той с приглушен, овладян глас. — Там я хвърлих. Направих го заради теб, Мередит. Предпазих те.

— Ти си я убил! — зави тя и стовари юмрук върху бюрото.

— Аз съм ти брат. Исках да оправя нещата.

— Да ги оправиш? Ти си провалил всичко!

Тес стоеше вцепенена и й се искаше повече от всичко да е в спокойния, безопасен нюзрум на „Глоуб“ и само да пише за тази история, но не и да участва в нея. Беше дошла да потърси обяснение от Ленард, да научи истината, а излезе, че се намесва в една потресаваща лична трагедия. Точно тогава Ленард се преви напред и го видя, че се хваща за бюрото. Веднага разбра, че нещо не е наред. Въпреки слабата светлина в стаята, Тес видя, че лицето му е силно пребледняло. Нададе мъчителен вик, дясната му страна притрепери и лицето му се сгърчи от болка. Тялото му започна да се свлича по кожения стол. Тес скочи да му помогне.

— Мередит, помогни ми — извика тя, но Мередит просто се обърна и излезе от стаята и остави Тес да издърпва с всички сили тежкото тяло на Ленард обратно на стола. Устата му зееше, крайниците му висяха безжизнено отстрани на стола, но погледът му беше жив и изпълнен със страх. Опитваше се да изкрещи, но гласът му едва се чуваше.

Тес изтича до вратата.

— Помощ! — развика се тя. — Насам, помощ!

После грабна телефона на бюрото и набра 911, като се молеше да не е твърде късно.

 

 

Новината, че сватбата между Брук Асгил и Дейвид Билингтън се отменя, бързо се разнесе в хотела и из Джуъл Кей. Районът беше пълен с представители на медиите, които бяха дошли да отразяват събитието и макар че охраната на семейство Билингтън огради брега срещу Кей, почти не остана човек, който да не забележи хеликоптера на „Бърза помощ“, кацнал до къщата на Ленард Картър около единайсет часа.

Когато новинарските емисии започнаха да разпространяват информацията, че Брук Асгил е откарана в тежко състояние, Тес набързо организира пресконференция в седем часа на следващата сутрин, за да предотврати всякакви слухове.

Около шест и половина се бяха събрали най-малко сто и петдесет журналисти в градините на хотел „Пеликан“ около импровизираната трибуна.

Тес разтърка очи и обърна едно убийствено еспресо. След всичко, което се бе случило през последните осем часа, адреналинът й беше на изчерпване. Бе открила най-голямата история в живота си, но тъгата и притеснението й заради семейството много й тежаха.

Тя забеляза как настъпи оживление сред струпалото се множество, когато Лиз Асгил се качи на трибуната и извади лист хартия от джоба си. Изглеждаше толкова спокойна и уверена, сякаш не забелязваше десетките бутащи се и подвикващи репортери и снимачни екипи пред себе си. Тя се бе оказала най-подходящият човек от семейството, който да прочете изявлението. И земетресение не можеше да я извади от равновесие, бе дочула слуховете, че Лиз поемаше поста на Уилям и това явно беше най-правилният избор. Джон Дън беше написал, че „никой човек не е самотен остров“, но явно не всеки човек има нужда от някого до себе си, размишляваше Тес, докато я наблюдаваше. Някои мъже — или жени — се нуждаят от нещо. За Лиз това бе работата.

— Благодаря, че дойдохте, дами и господа — започна Лиз с откровения тон на изпечен политик. — Както вероятно вече сте разбрали, сватбата между Брук Асгил и Дейвид Билингтън се отлага. Сега ще ви прочета кратко изявление от името на сестра ми и годеника й: „Поради постъпването по спешност в болница на чичото на Брук Ленард Картър преди няколко часа, считаме за неуместно сватбата да се състои, както беше предвидено. Благодарим за добрите ви пожелания към нас и за бързото възстановяване на Ленард.“

Лиз огледа морето от пълни с очакване лица.

— Въпроси? — попита тя.

Една напориста блондинка с микрофон се изправи.

— Сватбата временно ли се отлага, или въобще се отменя?

Лиз я изпепели с поглед.

— Отлага се.

Висок мъж с вратовръзка размаха тефтера си.

— Верен ли е слухът, че Ленард Картър е бил нападнат от член на семейството?

Тес тихичко се изсмя.

— В никакъв случай — отговори Лиз с точната доза изненада и неодобрение. — За съжаление чичо ми не се чувстваше много добре напоследък. Не мога да кажа нищо повече засега, но състоянието му е стабилно.

Изведнъж десетина гласа закрещяха едновременно. Лиз спокойно вдигна ръка.

— Приключихме с въпросите, моля. И двете семейства — и Асгил, и Билингтън — ще са благодарни, ако уважите личното им пространство този път.

Тес се измъкна незабелязано. Нямаше повече смисъл да стои в хотела, където журналистите щяха да я преследват с въпроси, на които тя не можеше да отговори. Хвана ферибота до Джуъл Кей, където я въведоха в главната спалня. Там, на балкона, стоеше Брук, загледана в лазурния океан. Когато чу, че Тес се приближава, тя се обърна. Очите й бяха зачервени от плач. Влезе обратно в стаята и започна да опакова красивите си дрехи в кафяви куфари „Луи Вюитон“.

— Свърши ли?

Тес кимна, после се огледа.

— Къде е Дейвид?

— Той е в къщата, където е отседнал брат му — отвърна тя, без да вдига поглед.

Тес се вгледа в лицето на Брук.

— Сватбата не е отложена, нали? — тихо попита Тес.

Брук поклати глава, после погледна Тес.

— Казах му за Мат.

— О, Брук…

— Всичко свърши — въздъхна тя, — но ще го съобщим, когато се успокои положението.

— Съжалявам. Съжалявам за Дейвид. Съжалявам, че Мат не се оказа човекът, за когото го мислеше.

Най-после Брук погледна Тес в очите.

— Не скъсах с Дейвид заради Мат — обясни тя. — Скъсах заради себе си.

Тес смръщи вежди.

— Чакай малко. Ти скъса с него?

— Изведнъж осъзнах, че няма да бъда щастлива с Дейвид, нито с Мат, нито с когото и да било, преди да съм щастлива от това, което съм — каза тя и седна на леглото. — С Дейвид се чувствах задушена, вкарана в роля, която не исках да играя. Всички очакваха толкова много от Дейвид, но нищо от мен — само да бъда съпруга — един безгласен образ.

— Хиляди момичета биха заели мястото ти, Брук — обади се Тес с крива усмивка.

— Защо всички ми повтарят все това? — изсмя се горчиво тя. — И сигурно в миналото това би ме направило щастлива. Но нещата се промениха тази година. Аз се промених. Като открих книгата на Айлийн Дън, като я видях на първо място в класацията за бестселъри, като отидох в Холивуд: Тес, мисля, че това е само началото. Не съм готова да стана част от някого. Едва започвам да бъда себе си.

— Но аз наистина мислех, че се обичате — тъжно заклати глава Тес.

Брук се усмихна при тази мисъл.

— Случилото се с Дейвид е все едно да изтеглят твоите числа на лотария, но разбираш, че тази седмица не си пуснал фиша си. Любовта не е достатъчно условие да успее една връзка — има прекалено много други фактори. Семейство, амбиции… похот…

— Похот?

Двете се разсмяха. Брук се протегна и хвана ръцете на Тес.

— Ти ми беше добра приятелка, Тес, за което ти благодаря, много ти благодаря за всичко — в очите й проблеснаха сълзи.

— Всичко ще се оправи — тихичко я успокои Тес и осъзна колко много щеше да й липсва.

Брук кимна.

— Знам. Чувствам се свободна, Тес. Свободна. И това е щастливият край, от който имам нужда.

 

 

Тес вървеше боса по плажа, подмина пустата шатра, която неспокойно се вееше на морския бриз. Припомни си всичко случило се през последните десет месеца: вълнението, драмата и блясъка — за да се стигне до този момент. Остана без работа, без сигурен дом и тъй като сватбата не се състоя — без бонус. Мередит просто бе прошепнала едно „благодаря“ и се оттегли в стаята си, преди да започне пресконференцията тази сутрин. Тес не беше сигурна дали бе казано искрено, или с ирония. И в двата случая нямаше голямо значение. Не можеше да остане да работи за семейство Асгил. И причината се намираше точно пред нея, там, където вълните докосваха пясъка. Шон. Сърцето й подскочи леко, когато го видя, и се сети за думите му, казани преди двайсет и четири часа: „Върни се с мен“.

Съмняваше се, че предложението още е в сила. Чудеше се дали щеше да я намрази за проблемите, които беше причинила на семейството му. Щеше да се върне така или иначе в Лондон, реши внезапно. Шон Асгил беше едно липсващо парченце от мозайката на живота й, но в нея имаше и други — семейството й, майка й. Тя бавно се приближи до него и видя, че държи чаша с нещо, което подозрително приличаше на алкохол.

— Здрасти, какво стана в болницата? — нервно попита тя.

Той примижа нагоре към нея.

— Определиха удара на Ленард като масивен.

Сърцето й се сви.

— Какво означава това? — попита тя.

— Мисля, че ще отнеме няколко часа на лекарите да установят точно какви са пораженията. Правят тестове, за да проверят има ли трайни увреждания на мозъка. Със сигурност е парализирана дясната му страна, но има говор и вероятно има шанс да проходи отново.

— О, боже, Шон, толкова съжалявам.

Шон кимна, загледан в хоризонта.

— Да, майка ми разказа какво се е случило в кабинета.

Той отпи голяма глътка и я погледна.

— Майка ми има намерение да разкаже на полицията в Луизиана какво е признал, но кой знае какво ще стане после. Предполагам, зависи дали Ленард иска да признае отново — дали ще може да го признае отново. Очаквам, че при всички случаи полицията ще иска да говори с теб за това.

Тес разтърка очи.

— Сякаш той получи достатъчно голямо наказание.

Шон я погледна в очите.

— Знаеш ли, че докато бях в болницата, имаше моменти, в които те мразех.

Тес затаи дъх. Слънцето пареше кожата й, но тя не смееше да помръдне. Шон взе едно камъче и го метна към вълните.

— Питам се как ли бих постъпил, ако бях на твое място.

Сърцето й вече галопираше.

— Истината е, че бих направил същото — бавно продължи Шон. — Колкото и да се тревожа за чичо си, колкото и да ти се иска нещо да не е вярно, Ленард е убил човек. Вярно, минали са толкова много години и разбирам мотивите му — искал е да защити мама вероятно, — но въпреки това не е било правилно. Независимо от случилото се, ти нямаш никаква вина.

Той отпи от питието си, което Тес дръпна от ръката му.

— Не ти трябва това — прошепна тя.

— Не. Трябваш ми ти — усмихна се той, дръпна я към себе си и я целуна по устните.

Тес се вкопчи здраво в него, изпълнена от щастие и облекчение. Погали косата й и тя затвори очи.

— Да му се не види, червена си като рак — каза той и погледна пламтящата й кожа. — Хайде да те заведем на сянка. Не съм сигурен, че англичаните са създадени за такъв климат.

Тръгнаха бавно по брега.

— В тази връзка, ще оставаш ли в Ню Йорк? Доколкото знам, работата ти тук приключи?

Тес се усмихна.

— Ами, когато си мислех, че ще ме зарежеш, взех решение да се прибера у дома, но официално съм бездомна — усмихна се тя с очакване. — Нямам работа. Апартаментът ми в Батърсий е зает от двама наематели, журналисти, за една година. Нямам семейство… е, още не.

— Случайно една съвсем нова пиар агенция започва работа тези дни в Лондон. Мисля, че познаваш собственика й. Чух, че имал нужда от помощник.

— Помощник — намръщи се тя на шега. — Можем да говорим най-малко за директор. Макар че виждал ли си автобиографията ми скоро? Навсякъде ме преследват нещастия.

— Знам — драматично въздъхна той, — все отнякъде трябва да започнеш в големия, лош град. Заплащането е ужасно, но се предлага безплатно жилище. Ще имаш съквартирант, за когото се говори, че бил опасно красив младеж.

Изгряващото слънце, обагрено в розово, се подаде иззад един искрящо бял, бухнал облак и изведнъж Тес почувства, че я заливат топлина и светлина.

— Струва си да помисля — усмихна се тя и двамата, хванати ръка за ръка, тръгнаха обратно към къщата.

Край