Тасмина Пери
Първороден грях (46)

44.

Обикновено книгите на Брук се представяха без много шум: в някоя книжарница се раздаваха питиета, следваше кратка реч за присъстващите представители на дистрибуторите на „каналите на разпространение“ и „отзвука сред читателите“. За „Портико“ обаче точната дума беше пищна премиера. Проведе се на Петдесет и трета улица и „Йелоу Доор“ бяха превърнали целия горен етаж в бърлога на магьосник от викторианската епоха, пълна с червени завеси, странни ориенталски шкафове и един красив кафез с пърхащи гълъби. Отвън на улицата се тълпяха фотографи, които се опитваха да снимат Брук и Дейвид, да не говорим за важните гости, които бяха поканили. Пристигаха едни от най-известните личности в Ню Йорк заедно с децата си за най-сензационната детска книга след „Хари Потър“. Атмосферата в клуба беше също толкова наелектризирана. Дори най-суровите критици се редяха да поздравят Брук и изпълнителния директор Едуард Уокър за „звездния дебют“.

Всичко е като на сън, мислеше си Брук, без да може да удържи усмивката на лицето си. Преди два дни й се бе обадила Джанис Дъглас, завеждаща програмния отдел на „Юникорн Студиос“, с която Брук и Айлийн се бяха срещнали в Ел Ей. „Юникорн“ бяха откупили правата за „Портико“ за шестцифрена сума, но Брук не очакваше кой знае какво от тях. Това студио беше известно с мудността си. Тъкмо заради това едва не падна от стола, когато чу, че шефът на студиото веднага е дал зелена светлина на проекта и беше планирано снимките да започнат напролет. Айлийн беше избухнала в сълзи, когато Брук й съобщи новината.

Залогът на „Йелоу Доор“ върху „Портико“ явно бе започнал да се изплаща още на зелено. Първият тираж бе триста хиляди екземпляра, за да покрият всички поръчки на територията на Америка, и почти сигурно щеше да се наложи скоро да пуснат допълнителни бройки. Едуард се качи на подиума да произнесе речта си пред събралите се колеги, журналисти и важни клечки от бранша, почти всички възхитени от Брук Асгил и нейната прозорливост.

Брук седеше с пламнало лице в яркозелената си рокля от „Прада“.

— Иска ми се да свършва по-бързо — прошепна тя на Дейвид, който бе съсредоточил поглед в телефона си с разтревожено изражение на лицето.

— Какво има, скъпи? — попита Брук и приглади ревера на сакото му от „Том Форд“.

— Нищо — разсеяно отвърна той. — Само изчаквам да видя ще се обади ли някой.

Леко подразнена, Брук го наблюдаваше как излезе, махайки за поздрав към множеството, през което минаваше. Още не си в предизборна кампания, сърдито си помисли Брук и се намръщи.

— Какъв е проблемът? — прошепна Дебс.

Брук сви рамене.

— Поредната криза, без съмнение. След два часа го очакват в студиото.

Публиката избухна в аплодисменти в края на речта и Брук видя, че Айлийн си проправя път.

— Хей, Айлийн — усмихна се тя, — журналистите те скриха от погледа ми.

Гневът на Брук към Дейвид се изпари с появяването на Айлийн. Трансформацията на младата жена от потисната майка на ръба на мизерията до сензация в литературата беше достатъчно да изпълни човек с вяра, надежда и енергия. Непохватната, но и упорита жена, която Брук бе срещнала в ресторанта в хотел „Лондон“ преди месеци, бе излязла от черупката си. Бе изрусила косата си, обличаше се шик, дори стойката й се бе променила и тя изглеждаше по-висока и по-уверена. Брук бе завладяна от вълнение не само заради мисълта, че е участвала в съдбовната промяна на Айлийн, но и заради представата, че за част от секундата животът можеше да се обърне и да те поведе към неочаквано вълнуващо пътешествие.

— Някой от „Пъблишърс уикли“ ме питаше дали очаквам „Портико“ да попадне сред бестселърите на „Ню Йорк таймс“ — каза Айлийн, явно притеснена. — Зачудих се колко ли копия трябва да продадем за тази цел.

— Никой не знае — поклати глава Дебс и отпи голяма глътка от яркочервения си коктейл, наречен „Магическа отвара“. — Избира се от различни търговци на книги и невинаги най-продаваните заглавия са тези, които печелят. Това може да е в твоя полза или обратно — в твой ущърб. Объркано е. Самата аз не го разбирам.

Над рамото на Айлийн Брук забеляза, че Дейвид се приближава и замръзна, като видя, че го придружава привлекателна брюнетка.

— Брук, искам да ти представя Шарлът Фийлд — прекъсна ги той.

— Здравейте — усмихна се Брук, протегна ръка и се опита да си спомни откъде й е познато името.

— Шарлът е агент от шоуто на Опра.

Брук едва не се задави със своето „Белини“. Когато отново вдигна поглед, Шарлът вече се представяше на Айлийн.

— Дейвид ми разказа за невероятната ти история, Айлийн — заговори тя, докато се ръкуваше. — Ще го пусна през главата на моя продуцент, но мисля, че няма да има никакви проблеми да те включим при Опра.

Айлийн и Шарлът се увлякоха в разговор и тогава Брук се обърна към Дейвид и стисна пръстите му.

— Ще пусне ли Айлийн в шоуто? — тя се опита да шепти, но се получи писукане.

— Мисля, че ще се опита — кимна Дейвид.

Брук се впи в ръката му. Прииска й се да го разцелува.

— Знам, че можеш да постигнеш всичко, Дейвид — изхриптя тя, — но как стана, защо тя е тук?

Дейвид прибра блекбърито си обратно в джоба.

— Запознах се с нея чрез един приятел в мрежата. Знам колко е важно да се представят книги в предавания като шоуто на Опра и „Реджис и Кели“, а и разбирам колко е важна „Портико“ за теб — каза той с усмивка. Брук си помисли, че когато се усмихваше Дейвид Билингтън бе най-красивият мъж на света.

— О, толкова е хубаво, че го направи — тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Знаеш ли, че ще промениш живота на тази жена? — посочи тя към Айлийн.

— Ще карам поред — разсмя се Дейвид и я целуна отстрани по главата.

— Хей, Брук.

Тя се обърна по посока на гласа. Беше Мат. Стоеше там, явно притеснен от костюма и вратовръзката, а до него Сузи тъпчеше от крак на крак. Смаяна, Брук забеляза, че се беше издокарала в пола в етностил и тениска на „Грийнпийс“.

— Мат, Сузи. Успели сте да дойдете.

Тя усети, че Дейвид здраво стисна ръката й. Те се спогледаха с ледено мълчание.

— Извинявай, мога ли да взема едно от тези? — попита Сузи и размаха един екземпляр на „Портико“. Прозвуча толкова учтива и напрегната, че и Брук, и Дейвид се усмихнаха. Това се оказа достатъчно да разчупи леда.

— А ако съм на твое място, бих помолила Айлийн да ми я надпише — предложи Брук. — Някой ден може да е ценна.

Дейвид пристъпи към Мат.

— Аз съм Дейвид — той му протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

— Така ли? — отговори Мат с лека, многозначителна усмивка. — След онова нещо в „Оракъл“?

— Брук ми обясни. Всичко е забравено — отговори Дейвид след миг и се обърна към Сузи. — Брук ми каза, че сте поканени на сватбата. И двамата, разбира се.

— О, и аз? — зяпна Сузи и покри устата си с ръка. — Много сте мили, направо нямам търпение.

— Да, благодаря, Дейвид — каза Мат, явно изненадан. Брук се загледа как разговарят и забеляза как Мат постепенно се свиваше под звездното излъчване на Дейвид.

Тя усещаше около кръста си здравата, силна ръка на Дейвид. Опияняваше се от присъствието му, от това, че хората ги виждаха заедно. Обърна се към Сузи и я заговори:

— Толкова се радвам, че най-накрая всички се събрахме.

И това беше вярно. Облекчението беше осезаемо, почти видимо освобождаване на напрежение. Но имаше и още нещо: независимо от онова, което се въртеше в главата й, не бе предала Дейвид. И сега всичко си дойде на мястото.

— Коя, за бога, е тази страшно опърпана жена, която разговаря с Брук?

Мередит бе наблюдавала сцената от разстояние и никак не й харесаха погледите, които си бяха разменили дъщеря й и мъжът, когото тя разпозна като Матю Палмър. Беше го виждала веднъж в Паркландс преди много години и бе предсказала, че ще донесе неприятности. От типа нацупени, дългокоси момчета, без специална амбиция да поработят върху външния си вид и мозъка си. Макар че Тес Гарет я бе уверила, че изказването му в „Дейли Оракъл“ е било извън контекста, Мередит не одобряваше връщането му в живота на дъщеря си. Е, поне е с приятелка. Или поне така си мислеше, макар че момичето приличаше по-скоро на случайно попаднала превъртяла защитничка на ядреното разоръжаване.

— Предполагам, говорим за госпожица Грийнпийс — подхвърли Лиз с подла усмивчица. — Може да е някоя приятелка. Искам да кажа кой знае къде се мотае Брук напоследък. Онзи ден срещнах Джесика Джонстън и ми каза, че вече не се среща със старата група от „Спенс“.

Мередит притисна чантата си от „Хермес Кели“ плътно до тялото си и си обеща да поразпита Брук по-късно.

— Мисля, че е време да тръгвам — обяви тя и огледа наоколо с неприязън. — Ще вечеряме ли заедно? Не искаше ли нещо да говорим?

— Да — отвърна Лиз и се усмихна в очакване. — Мислех да отидем до „Даниел“?

— „Даниел“ звучи добре.

 

 

Червен кадифен трон стоеше примамливо в дъното на помещението. Тес знаеше, че това е част от декора, но беше толкова широк и мек, като легло в голям магазин, предлагано за следобедна дрямка след пазаруване, и тя не можа да устои да не поседне за мъничко. Събу си едната обувка и разтърка стъпалото си, оглеждайки се наоколо. По-нататък видя Брук и Дейвид, които се смееха с Мат Палмър. Наистина беше твърде странно колко много си приличат двамата мъже. Еднакви по височина и телосложение, еднакви черти на смуглите си лица. Очите на Мат Палмър бяха по-дръпнати, изглеждаше по-уморен, дрехите му не бяха така елегантни и скъпи. Всъщност, той би могъл да мине за по-непослушния, по-голям брат на Дейвид.

— Тес Гарет. Толкова ми е приятно да те видя отново.

Тя вдигна поглед и забеляза, че й се усмихва един елегантен възрастен джентълмен.

— Чарлз Дивайн? — засмя се и тя.

— Същият. Как би могла да ме забравиш, скъпа? — пошегува се той и се наведе да я целуне по бузата.

Бяха изминали шест месеца, откакто Тес бе видяла за последно Чарлз Дивайн, ексцентричния англичанин клюкар, който я беше очаровал на годежа на Брук и Дейвид. Въпреки че Мередит го бе нарекла глупава социална пеперуда, Тес не го бе засичала на друго светско събиране в Ню Йорк, което я навеждаше на мисълта, че мястото на Чарлз в Горен Ийст Сайд вече изстиваше.

— Какво, за бога, правиш тук? — учуди се тя и се изправи на крака.

— Обожавам книги и тържества — ухили се Чарлз. — Защо да не съм тук?

Тес не можеше да не се съгласи, но остана с чувството, че Чарлз има и друга причина да дойде.

— Тази вечер как е — заради удоволствието или по работа? — полюбопитства тя.

— Е, всъщност се надявах да те срещна, скъпа — погледна я той заговорнически.

Тес не можа да скрие усмивката си.

— И какво мога да направя за теб, Чарлз?

С периферното си зрение забеляза, че някой държи на Мередит палтото й от норки.

— Можеш да започнеш с покана за сватбата — намигна й той и посочи с глава към Мередит.

— Не съм сигурна дали ще мога да ти помогна за това — тя сви рамене. — Ще бъде само за близки приятели и роднини, както чух.

— Е, в такъв случай сигурно би могла да ми помогнеш в друго, не толкова специално нещо.

Мередит викаше Тес с нетърпеливо изражение на лицето си.

— Извинявай, Чарлз, трябва да вървя.

— Какво ще кажеш за един чай?

Тес се навъси. Чарлз беше забавен, но тя нямаше никакво време за лични контакти заради наближаващата сватба.

— Може би по Нова Година? — разсеяно предложи тя.

— Не мога да чакам толкова дълго — настоя той с известно раздразнение в гласа си.

— Добре, тогава може би на чай — отговори тя, готова да обещае всичко, само и само да се измъкне.

— О, страхотно — Чарлз изведнъж засия. — Ще поддържаме връзка. И предай любящите ми чувства на онази, на която трябва да се подчиняваш.

 

 

„Даниел“ беше един от любимите ресторанти на Мередит в Ню Йорк. Френски, от старата школа, елегантен; изцяло подхранваше идеята на Мередит, че е европейска аристократка. Лиз не помнеше случай майка й да си е тръгвала оттам в неприятно настроение, което щеше много да й помогне тази вечер.

— Е, казвай! — подкани я Мередит и потопи лъжицата си в супата от раци.

Лиз кимна и отпусна ръце в скута си.

— Става дума за посоката на развитие на фирмата — започна внимателно тя.

Мередит направи с лъжицата си нетърпелив жест.

— Следващия петък предстои заседание на борда и ще обсъдим този въпрос.

— Да, но аз исках да говорим за това като майка и дъщеря.

Мередит я погледна учудено.

— О?

Лиз си пое дълбоко дъх. Остана доволна, че бе запазила закътана маса в единия ъгъл на салона.

— Знам, че Уилям се опитва да привлече вниманието на две международни фирми, за да провери интереса им от продажбата на „Асгил“, но и двете с теб сме наясно, че това ще стане, само ако „Скин Плюс“ е част от сделката.

— Ти виждаш ли проблем в това?

— Проблемът е, майко, че ако продадем цялата фирма, оставаме без нищо.

— Оставаме с един много голям чек, скъпа — сопна се Мередит.

— Не толкова голям — опъна й се Лиз. — Международните фирми ще създават проблеми, а ние не им предлагаме нещо особено уникално. Повечето от тях поддържат свои успешни серии медицинска козметика и ще пренебрегнат останалата част от бизнеса.

Мередит остави лъжицата си.

— Скъпа, не трябва да се безпокоиш за собственото си място. Който и да купи „Скин Плюс“, ще доведе първокласен екип, който ще те подкрепя в усилията ти да качиш спа центъра на по-горно ниво.

Лиз поклати бавно, но категорично глава.

— Нямам намерение да оставам със „Скин Плюс“, ако ще става придатък към някой конгломерат.

Мередит пребледня. Тя добре разбираше, че присъствието на Лиз Асгил в борда би имало жизненоважно значение и не подлежеше на обсъждане. Когато заговори, гласът на майка й беше тих и премерен, а очите й ледени.

— Ти съзнателно ще саботираш преговорите с оттеглянето си.

Лиз се радваше, че разговарят във ведрата атмосфера на ресторанта. Когато се ядосаше, Мередит бълваше огън и жупел. Лиз й беше достоен противник, но все пак предпочиташе да преговаря в среда, където можеше да контролира градусите и темпото.

— Има и други възможности, майко — спокойно отговори тя. — Сигурна съм, че ако имаше избор, не би продала „Асгил“ на толкова ниска цена. Баща ми ще се обърне в гроба заради това.

— Елизабет… — започна Мередит с нисък предупредителен тон.

— Чуй ме — прекъсна я Лиз. — Както вече казах, има и друг начин, при който ти запазваш фирмата, Уилям запазва управлението, а аз продължавам да правя онова, което умея най-добре.

Мередит отпи от виното си.

— Продължавай.

— Много е просто: аз ще купя „Скин Плюс“, при това на добра цена. Ти ще можеш да платиш дълговете и това ще е идеална възможност да обновим фирмата, да съкратим някои от остарелите серии и да налеем пари в продукти с потенциал като „Балм“, парфюмите и някои други.

— Отцепваш се от собственото си семейство — процеди Мередит и изящните й ноздри се разшириха.

— Това е добронамерен акт, майко — невъзмутимо отговори Лиз. — Изгодно е за всички. Дори ще запазя мястото си в борда на „Асгил“, ако мислиш, че можеш да имаш полза от уменията ми.

Трябваше да вложи цялото си старание, за да не позволи последното изречение да прозвучи саркастично. Ако майка й усетеше дори за секунда, че това предложение бе породено от огорчението на дъщеря й — или по-точно от омразата й, — незабавно би го отхвърлила. Лиз знаеше със сигурност, че е наследила тази твърдост от майка си. Мередит се загледа в Лиз и почти съзря как тече мисълта в главата й.

— И откъде ще вземеш толкова пари?

Лиз пъхна парченце гъши пастет в устата си и го остави да се разтопи по езика й, преди да й отговори.

— Това е принципен разговор, майко — усмихна се тя. — Но мога да потърся финансиране.

Мередит бавно поклати глава, без да сваля поглед от Лиз.

— Нека да го обсъдя с брат ти.

Лиз кимна и повика сервитьора, за да разчисти чиниите. Вътрешно в себе си подскачаше от радост.