Тасмина Пери
Първороден грях (27)

25.

Две седмици след пътуването си до Лондон за презентацията Тес сновеше из апартамента си и се приготвяше да прекара деня с Дом в Голямата ябълка. След бурното им завръщане един към друг в евтиния хотел тя се чувстваше развълнувана както никога от предстоящата им среща. Беше пристигнал късно предишната нощ и за този ден Тес бе планирала маршрут, за да сподели с него новите си любими места — оранжерията в Сентрал Парк, в края на Сто и трета улица, която по това време на годината беше феерия от цветове. Или библиотеката „Морган“ в центъра на града, която съхраняваше всичко — от библията, отпечатана от Гутенберг, до написания лично от Боб Дилън текст на песента „По следите на вятъра“. След това щяха да ядат речни раци в „Стрида бар“ и да пият горещ шоколад в кафене „Тий енд симпати“ — една педя Стара Англия насред екзотиката на Манхатън. Тес започваше да мисли за Ню Йорк като за свой дом — и й се искаше да го покаже на Дом като трофей.

Бе станало девет часа, когато Тес влезе в хола. Вече бе взела душ и бе облякла внимателно подбраните дрехи за деня: тясна бяла тениска и тъмни джинси „Бранд“, с които краката й изглеждаха особено дълги и слаби. След шока от качените почти три килограма за първите три седмици след пристигането й в града бе останала на грейпфрут и яйца — безмилостна диета, която допускаше само осемстотин калории на ден и успя да свали почти шест килограма. Чувстваше се секси, щастлива и готова за всичко. От кухнята, обляна от нюйоркското слънце, тя се провикна:

— Хей, секси, готов ли си за Голямата обиколка?

Заради объркания си от смяната на часовите зони биологичен часовник Дом бе останал буден с часове и се търкаляше по дивана с „Ню Йорк поуст“ в ръце. С чорлава коса все още си стоеше по боксерки и стара тениска с „Рамонес“, купена една Коледа и вече превърната в пижама.

Той не чу въпроса й, а вдигна вестника, сочейки нещо:

— Това твое творение ли е?

— Кое?

— „Как Дейвид спаси живота ми — прочете той с превзета, артистична интонация. — Оцелелите разказват. Четете специална притурка от осем страници.“

Тес му се изплези.

— Това е една от най-интересните истории на годината — обяви тя. — Дори сигурно се е разчуло и в малкия, затънтен Лондон.

Дом изпръхтя.

— Какво? Шепа бежанци, спасени от удавяне в Карибите? Това едва ли би намерило място в лондонския „Таймс“.

Тес донесе две чаши чай.

— Ако искаш да знаеш, в новините на Би Би Си го отразиха доста подробно. Както и в твоя вестник. При това беше доста по-важен материал от кратичкото ти резюме. Загинаха трийсет души, Дом. Беше страшно.

Дом сви рамене.

— И Дейвид наистина спаси нечий живот? — вдигна многозначително вежди той. — Сигурна ли си, че не е подготвено от семейството му, за да печели политически симпатизанти?

Тя го цапна по ръката.

— Ставаш циничен, Дом Бартън.

— Каза опитният пиар.

Макар инцидентът във Флорида да се бе случил преди пет дни, вестниците продължаваха да пишат за него, публикуваха „нови“ снимки и разкази на оцелели. Дейвид бе главен герой, което не бе изненада. Машината за връзки с обществеността на семейство Билингтън бе уредила интервю на две страници в „Уошингтън поуст“. Идеите му за контрол на бежанците предизвикаха бурен дебат в различни програми по телевизионни канали и радиостанции из страната. Макар че телефонът й не бе спрял да звъни, Тес не можа да извлече дивиденти от тази публикация. Операторът на плажа бе заснел цялата драма по метода „Техникълър“ и бе директно излъчвана на живо по света. Дейвид си направи сам кампания. Обществото вече сравняваше Брук с Флорънс Найтингейл заради участието й в събитията. „Ю Ес мегъзин“ бе пуснало корица с надпис „Спасителят в пясъка“. Тес не би могла да изгради по-положителен медиен образ дори да се бе старала години. Дом й подаде чиния с геврече, намазано с топено сирене и сьомга, и тя деликатно отхапа от него — не искаше да разваля червилото си.

— А къде е Джема? — попита Дом.

— Замина рано тази сутрин. Отиде да се види с Кат в Торонто — каза тя, като се пресегна и стисна голото му коляно. — Така че сме съвсем сами.

Дом поклати глава.

— Както щеше да бъде всеки път, ако не я беше поканила да живее с теб. Да ти кажа право, Тес, не мога да повярвам, че отиде на две хиляди километра през Атлантическия океан, за да приютиш отново Джема в допълнителната стая.

Тес замръзна намръщена и разстроена. Май доброто му настроение от Лондон се бе изпарило. Отдаде неговата заядливост на часовата разлика и реши да не раздухва въпроса.

— Дом, харесва ми да е с мен — кротко отвърна тя. — Знаеш ли, че съм самотна тук, а пък и Асгил се съгласиха да я наемат, само ако не й плащат квартирата. Докато се преместиш тук, тя ще си намери нещо друго.

Дом се изправи и отиде до прозореца.

— Като стана дума за апартамента, опасявам се, че няма да има достатъчно място за двама ни.

— Не е голям, но ще се справим.

— Не е голям? Виждал съм по-големи сауни от това място. Искам да кажа, къде ще дяна голф стиковете си?

— Голф? В Манхатън? — Тес се изсмя.

— Хей, четох, че Дейвид е страстен играч — Дом зае отбранителна позиция. — Сигурно членува в някой престижен клуб.

Тя се усмихна и отпи от чая си.

— Дейвид и Брук са прекрасни, но аз не съм много близка с тях. Не ме канят на вечеря, нито на голф.

Дом я погледна с неодобрение.

— Ето точно това поведение, скъпа, те дърпа назад. Защо си мислиш, че така и никога не получи някоя голяма поръчка от вестниците?

— Защото не се е появявала възможност.

— Не, не работа в мрежа — уточни Дом. — Имам предвид, че беше художествен директор на национален вестник на двайсет и три години, така че не е от липса на талант, но това само по себе си не е достатъчно. Трябва да се сближаваш с хора, които могат да ти помогнат да се качваш нагоре по стълбицата.

Тес си спомни за миг еднократната си авантюра със сина на изпълнителния директор на „Глоуб“, която всъщност тласна кариерата й нагоре, и се обърна настрани, защото се изчерви.

— Стига, Тес — настояваше Дом, без да е нелюбезен. — Трябва да се научиш да играеш по правилата, ако ще оставаме тук.

И отново употреби онова „ние“. Истината бе, че Дом не се интересуваше от кариерата на Тес, нито колко се наслаждаваше тя на работата си. Той говореше за собственото си място в света на медиите, което можеше да се уреди благодарение на нея. Преди тя се бе старала да не обръща внимание на тази негова черта, като я отдаваше на младежка неувереност, но с годините неудовлетворението от собствената му кариера ставаше все по-голямо. Нищо не му отговори. Още живо си спомняше нощта им в Лондон — колко красив и любвеобилен бе Дом. Какъв вихрен, фантастичен секс правиха. Колко се бе вълнувала през последните две седмици от очакването той да получи виза. Нямаше спор, че го обичаше. Но в моменти като този се чудеше дали действително го харесва.

Мислите й бяха внезапно прекъснати от звънеца.

— Очакваш ли някого? — учуди се Дом.

— Не — тя поклати глава. Долови в гласа му изненадващо неприятна нотка. Какво намекваше? Че тя е на повикване или че я търсят върволица мъже? Нито едно от двете не й допадаше.

— О, я чакай малко — изръмжа леко тя.

Тес взе на бегом четирите стъпала към външната врата и както си бе помислила, срещу нея стоеше Джак Донован, единайсетгодишният й обожател, и си пийваше „Севън ъп“. Хлапето изникваше тревожно често през последните няколко седмици. Всъщност, Тес харесваше компанията му. Джак беше забавно, своеволно и доста умно дете, но тя вече си имаше съквартирантка и не се нуждаеше от още един обитател.

— Здрасти — поздрави Джак, без да извади сламката от устата си. — Мога ли да вляза?

Тя примижа.

— Ами, приятелят ми е тук. Казах ти миналата седмица, че пристига, не помниш ли?

— Страхотно, мога ли да се запозная с него? — той не долови намека и се шмугна край нея.

Тес го последва по стълбите и още не бе влязла в хола, когато забеляза стреснатия поглед на Дом.

— Ъъ, здрасти… — смотолеви той.

— Привет — уверено каза Джак и протегна ръка към него. — Аз съм Джак. Тес ми разказа всичко за теб. Да не ви притеснявам? Майка ми трябваше да дойде, но се обади, че ще се забави няколко часа. Баща ми боядисва стаята ми и цялата къща мирише гадно.

— Джак — припряно се усмихна Тес, — иди си вземи нещо кухнята.

— Супер. Първо ще използвам банята.

Лицето на Дом изразяваше смесица от ужас и бяс.

— Кой, по дяволите, е този?

— Просто едно хлапе, което живее малко по-надолу — сведе очи Тес и се изчерви.

— И? Какво търси тук?

— Баща му е самотен родител — обясни Тес с приглушен глас. — Отбива се от време на време, когато у тях стане напечено.

— Искаш да кажеш, че това малко дете непрекъснато те посещава? — недоумяваше той. Тес усети, че кипва и изпитва странно желание да защити момчето. Е, да, неочакваните посещения на Джак донякъде я дразнеха, при положение че имаше толкова малко свободно време за себе си. Предишната седмица се бе появил точно когато тръгваше на педикюр. Но беше просто дете. Философ, малко по-устат, вярно, но все пак дете със семейни проблеми и понякога се нуждаеше от убежище.

— Забавен е — додаде Тес — и жал ми е за него. Баща му се чуди как да го накара да си стои вкъщи. Баща му работи на няколко смени в един спортен салон. Мисля, че трудно се справят.

— О, така ли? И колко често се виждаш с баща му? — кисело попита Дом.

— О, за бога, Дом — викна Тес. — Не се дръж така глупаво. Виждала съм баща му два пъти — на улицата.

Дом изсумтя.

— Малко е странно.

— Какво странно има? — тя започна да губи търпение.

— Тес, ти дойде в Ню Йорк, за да се свържеш с хора като семейство Билингтън и Асгил, а не с бачкатори, самотни родители, и необузданите им деца.

Тес зяпна от учудване.

— Дом, твоят снобизъм понякога ме плаши.

— Аз ли съм сноб? — изсмя се той. — Казваш ми го точно ти, която запази маса за вечеря в „Пер Се“.

Тес направо онемя. Сякаш й зашлеви плесница. Толкова се бе вълнувала, че бе успяла да уреди маса, по общо мнение, в най-добрия ресторант в град, препълнен от заведения, че бе побързала да го сподели с Дом още при пристигането му. „Пер Се“ предлагаше меню със седемнайсет ястия и се чакаше по два месеца за маса, но Тес бе използвала името на Брук, за да се вреди. Страхотен удар — в Горен Ийст Сайд имаше хора, които биха убили човек за маса там и тя беше направо потресена, че Дом изопачаваше романтичната й изненада, уредена с толкова любов.

Джак дойде от кухнята, лъскайки една ябълка в ризата си, и после отхапа от нея.

— Хей, харесва ми тениската ти — каза той на Дом. — Какво пеят?

— „Рамонес“ ли? — смотолеви той, объркан за момент. — О, ами, нали знаеш. Това-онова.

Джак се разсмя.

— Защо носиш тениска с тях, като не познаваш песните им?

Тес се задави с чая си.

— Тес каза, че се местиш в Ню Йорк — не спираше да бърбори Джак.

— Може би, да — отговори Дом с очевидно неудобство.

— Супер. Можем да отидем на някой концерт или на нещо друго.

— Но ти си едва на десет — присмя се Дом.

— Ставам на дванайсет другата седмица.

Точно тогава от джинсите на Джак се разнесе приглушена хип-хоп мелодия. Той изрови яркооранжев мобилен телефон от джоба, погледна екрана и изцъка:

— Да му се не види, мама. Дошла е вече.

— Джак — напомни строго Тес, — без ругатни.

— Добре де, шашнах се — продължи той. — Новото гадже на мама има онази супер бърза кола. Астън Мартин Ди Би 9. Като на Джеймс Бонд.

Дом го погледна.

— Джеймс Бонд кара Ди Би 7 — уточни той с превъзходство в гласа си. — С какво се занимава гаджето на майка ти?

— Банкер е.

— Кой ли не е — измърмори Дом и стана от дивана. — Отивам да си взема душ. Тръгваме след малко — добави той многозначително и излезе.

Тогава Джак грабна ръката на Тес и се доближи до ухото й.

— Може ли да ме изпратиш до нас? — прошепна той и погледна напрегнато към банята. — Само ти.

— Малко съм заета, Джак — възрази Тес. — С Дом имаме специална програма днес. Не го виждам често, както знаеш.

— Моля те — продължи той с ококорени очи. — Мама и гаджето й ще ме вземат и искам тя да си помисли… — не довърши той.

— Какво?

— Искам да си помисли, че и татко си има приятелки — отговори той и леко се изчерви. — И то такива хубави и готино облечени като теб.

Тес поклати глава и взе якето си.

— Давай бързо тогава. Искам да се върна, преди Дом да излезе от банята.

Когато излязоха на улицата, Джак погледна крадешком Тес.

— Той не обича деца, нали?

— Не, не е точно така — усмихна се Тес и бързо грабна ябълката на Джак и си отхапа.

Спомни си една тяхна почивка преди две години в Антигуа. Дом бе командирован там, за да отразява откриването на петзвезден бутиков хотел. Цикълът й закъсня и беше сигурна, че е бременна, Тес му каза, преди да си тръгнат. Дом мълча и гледа в облегалката пред себе си през всичките девет часа на пътуването им.

Като кацнаха на „Хийтроу“, първите му думи бяха: „Най-добре си купи тест за бременност“. Чак в относителното спокойствие на апартамента в Батърсий Парк Тес, нервно стиснала хартиен плик, бе решила да говори за това.

— И ако се окаже, че съм бременна? — бе попитала тя, едновременно уплашена и развълнувана. Тогава беше на двайсет и седем години, а не невръстна девойка.

— Наистина ли искаш деца? — бе попитал Дом.

— Не знам — откровено бе признала Тес. — Не знам още. Да, предполагам. А ти?

Дом дълго бе мълчал, преди да отговори.

— Не съм сигурен, че искам — тихо каза той. — Всъщност, не съм сигурен дали изобщо някога ще искам. Живеем си съвсем добре. Защо трябва да имаме деца, само защото хората го очакват от нас?

Дом не бе от тези, които разголват душата си, но този път тя знаеше, че е откровен. През всичките им години заедно никога не бяха мислили за деца и тя предполагаше, че това е, за да не признават чувствата си. Оказа се, че не е бременна. Цикълът й дойде след една седмица. Вероятно заради стреса. Щеше да излъже, ако кажеше, че не изпита облекчение, но една малка част от нея остана разочарована.

— Не се притеснявай от Дом — успокои го Тес. — Още не е преодолял часовата разлика и е нервен. Сигурна съм, че ще те заведе на някой концерт, когато се премести.

Джак сви рамене, като че ли му беше все едно. Тес разбра, че бе свикнал с обещания на възрастните, които не изпълняваха.

— Майка ми иска още едно бебе — сподели Джак. — Чух я да говори по телефона, докато мислеше, че спя. Но първо трябва да се омъжи за Стивън.

— Стивън? Предполагам, че това е приятелят й? Откога има връзка с него?

— От шест месеца. Мама казва, че това е достатъчно дълго и че няма да го чака повече, ако няма сериозни намерения.

Смълчани стигнаха до блока на Джак. Баща му го чакаше на улицата с черна чанта, в която бе събрал личните му вещи.

— Здрасти, Тес — кимна й той. Тя забеляза, че по ръцете и лицето му имаше пръски синя боя. Дребна жена с дълга черна коса и нетърпеливо изражение стоеше до площадката на входа. Вероятно беше майката на Джак, Мелиса. На няколко крачки от нея Тес подушваше тежкия й, сладникав парфюм.

— Разбрахме се за десет и половина, Джак — озъби се жената.

— Ти каза, че ще закъснееш — тихичко напомни той.

Тес забеляза как Джак веднага се затвори в себе си.

Нахаканото момченце, което тя познаваше, се смали пред очите й. Прииска й се да го прегърне. Погледна към спортния сив металик, паркиран до тях. Беше истински Ди Би 9. Мъж с прошарена коса, облечен в памучни панталони и риза за голф, слезе от колата и повдигна седалката си.

— Скачай вътре, приятел — подкани го той с неискрена бодрост. Джак се настани на тясната задна седалка с неохота. След като затръшна вратата, Мелиса се обърна към Кевин.

— С какво си го облякъл? — остро попита тя. Джак беше облечен както винаги с торбестите си панталони и груби маратонки като всички деца около Вилидж. Той бе обяснил на Тес, че си ги е купил от един много як магазин за скейтбордове на Бродуей.

— За бога, Мелиса, това са си нормални дрехи — отговори Кевин с нескрито раздразнение.

— Един колега на Стив ни покани на тържество в Гринуич — изджавка тя. — Ще е пълно с хубави деца.

— Ами, Джак си е хубаво дете.

Мелиса поклати глава. Тес погледна към момчето, свито на задната седалка на колата, и се запита дали чува разправията. Можеше да си представи как се чувства. Изразите и тонът на Мелиса живо й напомняха за деспотичния маниер на собствената й майка. В семейство Гарет рядко се повишаваше тон и никога не бе имало физическо насилие, но въпреки това атмосферата беше винаги тежка и враждебна и още по-лошо — постоянно висеше като облак, задушаващ всичко наоколо. С годините Тес ясно бе усетила как неудовлетворението от брака бе поразило родителите й. Баща й Греъм бе станал по-хрисим и угоднически настроен, а майка й Сали — нервна и нетолерантна, гласът й бе добил един постоянен фалцет, сякаш с постоянните си сръдни се опитваше да се отърве от житейските си разочарования. Всичко това беше поносимо, докато живееха в Лондон и Сали имаше много приятелки и работеше на половин ден в един бутик като малка компенсация за мечтаната и провалена кариера в модата. Но когато купиха пивницата в Съфък, за да опитат с нещо свое, майка й сякаш се затвори напълно за тях. Отначало недоволството й от това да бъде „изцеждана като лимон“, както тя се изразяваше, премина в постоянна умора. Сали се оплакваше, че не може да работи до късно през нощта в заведението, защото била „изтощена“, „с главоболие“ или „депресирана“. След известно време спря да слиза в пивницата изобщо. Накрая никой не се изненада, когато тя ги напусна, за да се върне в Лондон.

Думите на Кевин я върнаха към реалността:

— По кое време утре ще го доведете?

— Към шест. — Мелиса подозрително изгледа Тес. — Дано поне този път да си готов.

Тес наблюдаваше как тя се настанява в колата, която излетя надолу по улицата веднага щом затвори вратата. Забеляза лицето на Джак в огледалото за обратно виждане, откъдето той й правеше знак, че всичко е наред. Кевин въздъхна и разтърка оплесканото си с боя лице.

— Богат тип — измърмори той по-скоро на себе си. — Точно това винаги е искала. Но си е все така напрегната.

Тес просто кимна.

— Е, ще се прибирам вече — каза тя. Никак не й се искаше да се занимава с решаването на нечии трудни отношения. Бе преживяла достатъчно и то й стигаше за цял живот.