Тасмина Пери
Първороден грях (33)

31.

Паркланд, извънградското имение на семейство Асгил в Бедфорд — винаги красиво елитно кътче в щата Ню Йорк, в този ден, четвърти юли, излъчваше специално великолепие. На фона на гълъбовосиньото небе подредените в права линия дървета край пътя изглеждаха нереални. Лиз излезе от конюшните и тръгна към неоготическата къща с усмивка на лицето. Носеше бричове и жакет от туид, току-що се бе върнала от ободряваща дълга езда с коня си Дансър. Ролс-ройсът на майка й бе паркиран по-напред на застланата с чакъл алея и се забелязваше оживление сред прислугата. Като сцена от „Великият Гетсби“, помисли си тя.

Заобиколи къщата и изтича енергично нагоре по мраморните стъпала, заредена с добро настроение. Обядът щеше да бъде сервиран на терасата, украсена подходящо за случая. Върху бялата покривка на масата бяха подредени кани с червен пунш, малки букетчета от макове, бели рози и син делфиниум. От това място Лиз виждаше градините, където Грег, градинарят на Паркланд, се бе навел, за да окастри един храст хибискус. Усмихна се малко по-широко.

Френските прозорци бяха отворени и Лиз завари там Мередит, седнала зад махагоновото бюро да прелиства една купчина листове.

— А, Лиз, ето те — изгледа я тя над половинките си очила. — Тъкмо преглеждах изрезките от вестниците, които Тес Гарет ми даде вчера. Трябва да призная, че върши сериозна работа.

— Така ли мислиш? — скептично промърмори Лиз, седна във фотьойла и опъна дългите си крака пред себе си. Чувстваше се неудобно при споменаването на Тес, защото я свързваше с епизода с Ръс Форд, но Лиз беше сигурна, че го е запазила в тайна от майка й, иначе отдавна би го разбрала.

Мередит повдигна купчината.

— Да, корицата на „Вог“ със снимка на Брук се получи много добре, плюс някои интересни истории: двамата с Дейвид в благотворителната кухня в Сентрал Парк, където изглеждат толкова влюбени. Знаеш ли, имах колебания за тази фотографка, приятелката на Тес, която тайно ги снима, но явно това работи. Има и една статия във „Форбс“ за Уилям и дори нещичко в „Уолстрийт джърнъл“, където описват Шон като филантроп — изсмя се тя. — Можеш ли да си представиш?

Въодушевлението на майка й от работата на Тес подразни Лиз, но тя търпеливо изчака: дали Мередит щеше да коментира купищата положителни отзиви в пресата за „Скин Плюс“? Изгледа с очакване майка си и повдигна вежди. Мередит не каза нищо.

— Ще се преоблечеш ли за вечеря? — най-сетне попита тя. — Толкова се радвам, че доведе Рав. Изглежда много интелигентен млад мъж. Откъде, за бога, каза, че е той?

— Американец е, мамо.

— Хммм…

Мередит отклони поглед. Лиз не искаше и да знае за какво намекваше. Дали не долавяше расистки подтекст? Може би индийският произход на Рав не отговаряше на идеала на списание „Уасп“ или на тесногръдите разбирания на застаряващите й приятелки от Горен Ийст Сайд?

Притрябвало ми е твоето одобрение, изсумтя наум Лиз. Всъщност беше доволна, че присъствието на Рав на обяда по случай националния празник бе предизвикало реакция. Тя харесваше Рав. Беше представителен, щедър, общителен и добър в леглото. Какво още можеше да се иска от един мъж?

— Видя ли, че „Тайм“ ме е поставил в „Първите четирийсет под четирийсет“? — подхвърли Лиз непринудено, като се чудеше дали Тес е успяла да включи и това събитие сред изрезките.

— Да, чух за това — усмихна се Мередит и повдигна едната си вежда. — Не съм изненадана, разбира се. Представянето на „Скин Плюс“ бе едно от най-вълнуващите, които съм виждала през всичките си години в тази индустрия.

Това комплимент ли беше? Лиз присви очи, за да погледне майка си. Мили боже. Тя почти повярва, че е така.

Вратата на библиотеката леко изскърца и се появи Уилям с чаша червен пунш.

— Само се чудех дали идвате на обяда? — попита той, като забеляза смръщването на Лиз. — Прекъсвам ли нещо?

— Не, не, сега ще дойдем — Мередит се изправи. — Тъкмо обсъждахме „Скин Плюс“.

Уилям погледна майка си, после Лиз.

— Значи си й казала?

Мередит леко се притесни и посегна към дръжката на вратата.

— Хайде първо да се нахраним.

Лиз пристъпи напред и сложи ръката си на вратата.

— Да ми кажеш какво? — извиси остро глас тя.

— Не сега, скъпа — бързо отговори Мередит. — Чакат ни на терасата. Оттук помирисвам шунката, а знаеш, че Поли я прави изключително.

Лиз затвори вратата, после се обърна към тях със стиснати устни. — Какво имате да ми казвате вие, двамата? — попита по-настоятелно тя, а в гърдите й се надигаше страх.

— Лиз, моля те. Празник е.

Лиз се обърна към Уилям, който сякаш се смали под погледа й.

— Е? — очите й го пронизваха. — Може би ти ще ми кажеш.

Уилям прокара пръсти през косата си.

— Решихме, че трябва да знаеш преди следващия съвет на борда, че имаме намерение да спрем „Нечърал Глоу“.

Макар че беше подготвена за неприятно изявление, Лиз остана шокирана.

— Както разбирам, всички онези предложения, които направих за спасяването му от малоумниците в маркетинга — гневеше се Лиз, — не са били направени?

— Мама и аз мислим, че ще е най-добре за фирмата, ако намалим загубите.

— Това решение трябва да идва от борда, Уилям — напомни Лиз. Тя, разбира се, знаеше, че Уилям и Мередит притежават по-голямата част от гласовете и всъщност можеха да направят каквото си искат.

— Лиз, решението вече е взето — намеси се Мередит. — Правим грешки и трябва да ги приемем.

Лиз кимна.

— Пускането на „Нечърал Глоу“ струваше сто милиона долара. Това е скъпа грешка. В повечето фирми, това би повдигнало въпроса за ръководството — добави тя и погледна право към Уилям.

— Стига, Лиз — каза Мередит. — Сега трябва да гледаме напред, а не да се връщаме назад. Трябва да направим дългосрочна програма за развитието на фирмата, за промените в бранша и мястото ни в него.

Лиз не откъсваше поглед от брат си.

— Което означава?

Уилям седна на шезлонга до прозореца.

— Лиз, опитахме се да вдигнем фирмата и имахме известен успех. Но е факт, че преди пет години имахме продажби от почти милиард долара. Днес са четиристотин милиона.

— Знам цифрите — озъби се тя.

Уилям стана отново и започна да се разхожда из стаята, докато Мередит говореше. Лиз имаше чувството, че ще я нападнат от две страни.

— Не е нужно да ти напомням, че фирмата е затънала в дългове — обясни Мередит. — Пускането на „Скин Плюс“ ни струваше цяло състояние. За по-дългосрочно развитие са нужни още средства. И най-добрият начин да ги получим, е като продадем дял от фирмата.

— Какъв дял? — стомахът й се преобърна от лошо предчувствие. — Колко? — изкрещя тя.

Уилям и Мередит замълчаха, но думите бяха излишни. Лиз знаеше точно колко. Мажоритарния дял. Тези идиоти щяха да изгубят управлението на фамилната фирма, вместо да приемат неуспеха си. Вместо да прехвърлят юздите на нея, да й позволят да вдигне фирмата на крака, предпочитаха да се обърнат и да умрат.

— Бруно Харис души наоколо от дълго време — обади се Уилям. — Мисля, че трябва да говорим с него.

Бруно Харис беше известен корпоративен играч, спекулант от Манхатън. Фирмата му „Канопъс кепитал“ беше известна с това, че изкупуваше закъсали фирми, доразбиваше ги и ги препродаваше на печалба.

— Харис знае, че „Асгил“ е силна марка и че парфюмерийният отдел върви добре. Каза ми, че „Балм“ може да стане марка за много милиарди като „Олей Бюти Флуид“. Ще предложа на събранието на борда да започнем преговори за продажба на акции.

Лиз направи бърза сметка в главата си. По правило продажните цени на козметичните фирми вървяха един до два пъти от стойността на търговския оборот. Тя предвиди, че ще е по-скоро един, а не два пъти, тъй като „Асгил“ залязваше, беше затънала в дългове и някой като Харис би се възползвал от това. Ако продадяха петдесет и един процента от акциите, това щеше да възлезе на двеста милиона долара, което означаваше само десет милиона за нейния дял. С тях дори не можеше да си купи къща на брега в Хемптън! Лиз направи усилие да овладее гнева си и се обърна към майка си:

— Ние сме семейна фирма — гласът й се снижи до шепот — и тя трябва да остане в семейството и да се развива от следващите поколения. Има два начина това да стане.

Мередит поклати тъжно глава.

— Разбира се, че е семейна фирма, Лиз, и никой не е по̀ решен да я запази от нас — заяви тя. — Като Уилям казва мажоритарна продажба, ние имаме предвид нещо повече от прегрупиране.

Думата „ние“ подпали Лиз. Какво бяха забъркали тя и Уилям?

— Прегрупиране?

— И двамата знаем, че „Скин Плюс“ има огромен потенциал.

Лиз облещи очи. Гледаше ги невярваща. Това не можеше да се случва. Не е възможно да са сериозни? Наистина ли смятаха да й отмъкнат бизнеса?

— Искаме да отделим „Скин Плюс“ — обясни Уилям, като избягваше погледа й. — Харис не я иска особено, защото ако се включи в сделката, прекалено ще качи цената. Така че нашият план е да му продадем целия бизнес и да използваме капитала за агресивно разширяване на „Скин Плюс“. Предвиждаме разширяване в международен план до дванайсет месеца. Това ще стане нашата платформа за по-съвременна, по-стабилна семейна фирма.

Лиз бе толкова шокирана от обрата в събитията, че не можеше да говори. Тя отвори уста, но не произведе звук. Необезпокояван, Уилям продължи:

— Козметичната индустрия не е универсална марка вече, Лиз. Бъдещето принадлежи на стратегии, насочени към правилните ниши — обясни той, сякаш тя можеше наистина да повярва, че неговият план се състои точно в това. Доповръща й се от неговата непочтеност и малодушие.

— Само помисли — въодушевено продължи той. — Бихме могли да си купим други марки от това ниво — по-ефективни, по-престижни. Марки, които биха съответствали по-добре на нашата идентичност. Бихме могли да направим лицензионни сделки с модни къщи и наистина да достигнем до китайските и индийските пазари.

Но „Скин Плюс“ е моя, искаше да крещи Лиз. Аз я създадох, а сега вие я обявявате за своя, за да спасявате задника си.

— Това е перфектният момент да се насочим към по-богатите клиенти — включи се и Мередит, която изглеждаше по-ведра сега, след като бяха обявили плана си. — Сватбата на Брук ни осигури безплатна реклама на фирмата за милиони долари.

Лиз погледна през прозореца, мислите й бушуваха. Грег, градинарят, вече си беше свалил ризата, но голите му гърди въобще не докоснаха съзнанието й.

— Какво има, Елизабет? — попита Мередит, обезпокоена от мълчанието на дъщеря си. — Не си ли съгласна?

Лиз вече не можеше да търпи.

— Разбира се, че съм съгласна! — изсъска тя. — Това е моята стратегия. Аз съм тази, която създаде луксозната марка на „Асгил“. Аз изградих „Скин Плюс“ от нищото и сега вие ми предлагате да ми я отнемете, за да покриете неговите провали — тя вече крещеше и презрително посочи към Уилям.

— Елизабет, това е фамилна фирма — каза Мередит.

— А аз съм единственият човек от фирмата с успех в тази работа — викна Лиз. — Посветих последните десет години и таланта си да я вдигна на крака и сега аз съм единствената, която карате да страда!

Мередит й отправи предупредителен поглед.

— Внимавай, Лиз — тихо произнесе тя. — Не бих казала, нито направила нищо глупаво.

Тя се вторачи в майка си.

О, аз дори не съм започнала, беснееше Лиз. Ще ми платиш за това, и двамата ще ми платите за това.

Яростта й не бе замъглила инстинктите й все пак, а тя беше достатъчно опитна в бизнеса и знаеше, че нападението е най-добрата защита, когато си имаш работа с инатлив, късоглед враг. Нямаше никакво съмнение, че семейството вече се е превърнало в неин враг. Явно не й бяха оставили избор по една проста причина. Обаче планът на Мередит и Уилям не успяваше да фиксира истинския проблем — самите те. Стратегията, която бяха избрали, беше много стабилна. Но причината „Скин Плюс“ да успее не беше заради това, че е търсен продукт и луксозна марка, беше успяла заради нея — заради Лиз Асгил с нейната визия, с усилената й работа и таланта й. Майка й явно имаше намерение да създаде съвсем различна, преструктурирана фирма със старото ръководство. Това беше фаталната й грешка. Тя просто не познаваше децата си. Продължаваше да мисли, че Уилям въпреки повтаряните грешки и неумелото ръководство е в състояние да управлява фирмата. А тя? Майка й май наистина нямаше представа на какво беше способна? Лиз прикова поглед в майка си и едва доловима усмивка се появи на устните й.

— Е, какво мислиш? — нервно попита Уилям, като с поглед потърси подкрепа от майка си. — Съгласна ли си с плана? Ако е така, ще си запиша в тефтера да уредя среща с Бруно Харис веднага щом се върна в офиса.

Известно време Лиз не каза нищо: тя като че ли не ги чу. Уилям и Мередит си размениха тревожни погледи.

— Лиз?

Тя изгледа Уилям, после само кимна и отиде до прозореца. В далечината видя един стар дъб на малка тревиста поляна, която стигаше до реката. Обикновено сядаше там и мислеше. Този следобед щеше да отиде. Дойде време да направи собствен план.