Тасмина Пери
Първороден грях (23)

21.

Лиз не можеше да повярва, че отново е при психиатър. Още по-малко можеше да повярва, че бе принудена да отиде от онази надута Тес, която я заплаши, че ако не си запише час, ще разкаже на Мередит всички подробности от фиаското с Ръс Форд. Тя се размърда на стола в чакалнята пред кабинета и се опита да се успокои. Дълбоко дишане — не я ли беше посъветвал така последният психоаналитик, при когото бе ходила. Притвори очи и си наложи да си представи прохладата на мокра трева или самотен плаж, или нещо подобно. Беше провеждала сеанси в продължение на шест месеца след смъртта на баща си. Имаше и друга серия през последната й година в гимназията, когато беше толкова притеснена да се представи по най-добрия начин, че бе отслабнала със седем килограма. Лиз изсумтя. Все още не проумяваше как това може да е нещо лошо.

Така или иначе вече беше тук и я утешаваше единствено мисълта, че точно тази лекарка можеше да й бъде от полза, дори да не успее да се справи с разни безпокойства и психически отклонения. Доктор Дейна Шапиро бе най-нашумелият психотерапевт в момента. За нея се шушукаше във влиятелни кръгове, че като специалист по проблеми на общуването, бе лекувала доста известни хора от пристрастяване към секс. Нямаше да навреди да създаде някои полезни контакти, помисли си Лиз.

— Елизабет? Аз съм Дейна Шапиро. Заповядайте, моля.

Лекарката беше дребна жена с очила със златни рамки и къса права, металносива коса. Тя въведе Лиз в стая, облицована с дървена ламперия, която й напомни за кабинета на един професор в Принстън и Лиз седна на един тъмновиолетов кожен диван Честърфийлд, а Дейна се настани срещу нея на червен стол в същия стил.

— Можеш да се отпуснеш — благо каза тя. — Разкажи ми за себе си.

Лиз изруга вътрешно Тес Гарет, че я подлага на всичко това. Но след като вече беше тук, реши да се справи с Дейна Шапиро с типичния си похват — бързо и резултатно.

— Доктор…

— Наричай ме Дейна.

— Добре, Дейна. Тук съм, защото обичам секса — започна Лиз и погледите им се срещнаха. — Лично аз не намирам, че това е проблем, но една моя приятелка настоя да го обсъдя с някого.

— Разбира се, ти си права — съгласи се Дейна. — Удоволствието от секса не е проблем. В много отношения е изключително важен. Но очевидно нещо в поведението ти е притеснило твоята приятелка.

Лиз повдигна рамене.

— Харесват ми случайните авантюри. Имам по една-две такива срещи седмично.

Дейна събра пръстите на ръцете си в триъгълник пред лицето си.

— И кои са тези мъже? Предполагам са мъже.

Лиз кимна.

— Обикновено ги срещам по барове. Понякога чрез интернет.

— Значи ти харесва анонимният секс?

— Предпочитам да използвам израза „секс без усложнения“ — троснато отговори Лиз. — Аз съм много заета делова жена. Ръководя най-добрия спа център в града и нямам време за сериозно обвързване. Изпитвам нормално сексуално влечение и съм намерила изход. Ако бях мъж, щяха да ме тупат по гърба, но понеже съм жена — съм нимфоманка.

Лиз винаги бе харесвала секса. Наслаждаваше се на нещата, които й се отдаваха: тенис, учение, бизнес. Бе загубила девствеността си на седемнайсет години с момчето, което поддържаше басейна в Паркланд. Преди да се омъжи за Уолтър, бе сменила около трийсетина любовници за период от шестнайсет години, което означаваше средно по един на всеки две години. Да не би да беше много? Необичайно? Искрено казано, Лиз не знаеше отговора, защото никой не обсъждаше такива неща.

— Е, да не прибързваме със заключенията засега — предложи доктор Шапиро. — От това, което ми разказа, откривам в поведението ти пристрастяване към секс и риск.

Лиз се изсмя.

— Не съм пристрастена.

Лекарката замълча за момент.

— Такъв тип секс е предпоставка за пристрастяване, Елизабет. Пиете ли?

— Малко — сви рамене Лиз. — Защо питате?

— Често при мен идват хора с повече от един проблем; алкохол, наркотици, хазарт.

— Казах ви, че не съм пристрастена — повтори Лиз, леко раздразнена.

— Добре — усмихна се Дейна. — Трябва да открием защо приемате такова поведение. Можете ли да си спомните кога започна?

Тя се загледа през прозореца зад Дейна. Лиз всъщност можеше съвсем точно да посочи една конкретна нощ. Беше три месеца след смъртта на баща си. Беше се почувствала… не точно депресирана, но меланхолична. Това бе в деня на събранието на борда на директорите на „Асгил“ — деня, в който майка й назначи Уилям за изпълнителен директор. Същата вечер Мередит бе организирала вечеря в тесен кръг в зала „Орхидея“ на втория етаж на Клуб 21. Лиз бе толкова бясна, че не пророни и дума през цялото време и си бе тръгнала веднага след десерта. Уолтър бе заминал извън града по работа и нямаше причина да бърза да се прибира. Просто дълго вървя надолу по Петдесет и втора улица, докато се озова в „Кухнята на ада“. Знаеше, че не трябва да обикаля по тези улици късно през нощта, но не я интересуваше. Имаше нужда от едно питие. Беше открила този бар и един хубав музикант й беше скочил почти веднага. Започналата неприятно враждебна вечер изведнъж стана вълнуваща, непредсказуема, пълна с приключения и възможности. Той живееше в едноетажна къща наблизо. Там целият гняв и отчаяние се изляха в най-фантастичния секс през живота й.

— Значи първата случайна сексуална авантюра беше отмъщение — отбеляза доктор Шапиро. — Ти мислиш, че тази длъжност трябваше да бъде поверена на теб, а не на брат ти.

Лиз се намръщи и замълча.

— След колко време го направи втори път?

— Два месеца след като се омъжих. Отношенията със съпруга ми не вървяха — и двамата работехме прекалено усилено. Сексът беше формален.

Това беше само малка част от истината. Всъщност Уолтър никога не можа да я привлече и сега вече можеше да си признае — тя никога не го бе обичала. Но бе открила нещо в него — остър ум и нюх към бизнеса като нейните, сходен подход към работата. В много отношения си подхождаха, само не в леглото.

— Можете да наричате поведението ми рисковано или маниакално, докторе — заяви Лиз, — но за мен е добре обмислен начин да удовлетворявам една своя нужда.

— А това удовлетворява ли емоционалните ви нужди?

За миг си спомни за деня, в който най-накрая напусна Уолтър. Една нощ той просто не се прибра. Все още ясно си спомняше как се събуди призори и в процеждащата се през щорите светлина видя празното легло до себе си. Те толкова се бяха отчуждили, че не се изненада, но болката, която изпита… е, това вече я изненада. Още по-зле се почувства, когато й каза, че отива да живее с една млада служителка от хотела. Обидата й бързо прерасна в ярост, когато Уолтър обяви скоро след бързия им развод, че ще се жени за повлеканата. Тя бе русокоса възпитаничка на „Дартмут“, която веднага се отказа от кариерата си, за да се отдаде напълно на живота си с Уолтър и да му народи деца. Яростта на Лиз се превърна в потрес и отчаяние. Как може да се уважава такава жена? Тя нямаше никакво желание да посвещава живота си на друг човек. Не искаше деца. Човек се ражда сам и умира сам. Емоционални нужди? Докъде докарваха те хората? Тя забеляза, че доктор Шапиро я наблюдава внимателно.

— Извинявайте, Дейна, но моята специалност беше икономика, а не психология. Да разбирам ли, че си мислите, че съм била отхвърлена от покойния си баща, от майка си и зарязана от съпруга си, затова имам нужда да излизам и да търся секс, за да запълня тази празнота? Това ли си мислите? Че приравнявам секса с любов? Че чрез секса компенсирам липсата на емоционална подкрепа в живота си?

Доктор Шапиро надигна глава.

— Вие какво си мислите, Елизабет?

— Мисля си, че това са фъшкии, Дейна.

— Според мен постигнахме голям напредък днес — заяви доктор Шапиро, като се изправи и приглади полата си. — Нека и двете да помислим върху това, което обсъдихме, и да се срещнем отново тук след една седмица?

Лиз затвори вратата зад себе си. „Постигнахме голям напредък днес“, сви скептично устни тя. Какво точно постигнахме? Загуба на ценното й време и пари. Поне изпълни задължението си към Тес Гарет. Беше свободна, което означаваше, че няма да се върне при доктор Дейна Шапиро отново. Имаше съвсем други планове.

 

 

Връзката с Дамаск беше слаба и със смущения.

— Хей, как си?

Брук спря диска на „Сексът и градът“, който гледаше. Зарадва се, че чува Дейвид, макар гласът му да звучеше така далечен и кънтящ, сякаш говореше непознат човек.

— Здравей. Вече си там. — Дейвид бе отлетял за Сирия преди почти двайсет и четири часа, за да направи репортаж за ролята й в Средния Изток.

— Току-що пристигам. Беше като пътуване в ада.

— Поспи малко. Ще се почувстваш по-добре.

— Да спя, как не. Тук е почти шест сутринта. Имам планирани срещи и ще снимам цял ден. А ти как си? Как е работата? Срещна ли се с онази агентка?

— Всичко е отменено. Дори не можах да отида на работа.

— Така ли? Защо?

— Стана малък инцидент.

— Инцидент! Брук, какво се е случило?

— Излязох да потичам. Един папарак ме преследваше, паднах и си навехнах крака. — Опита се да го разкаже спокойно, но Дейвид се разтревожи.

— По дяволите, скъпа. Как се чувстваш?

Тя погледна подутия си, морав крак, подпрян на една възглавница.

— Нищо сериозно. Няколко обезболяващи хапчета оправиха работата.

Тя дочу приглушено решително изсумтяване в телефона.

— Трябва да ти осигурим охрана.

Направи гримаса на недоволство, като се представи оградена от яки мъже в стил Парис Хилтън и изстена.

— О, стига, Дейвид, това не е нужно.

— Скъпа, мисля, че се налага.

Екранът на телевизора бе замръзнал в кадър с голата до кръста Саманта. Тя грабна дистанционното и го изключи.

— Не искам охрана. Това е абсурдно.

— Мила, нужно е. Днес е папарак и подут глезен, утре може да… е всичко.

Брук усети недоволството в гласа му, но беше решила да отстоява мнението си. Всъщност не би я притеснявал самият бодигард — през последните няколко месеца бе срещала много от тях и обикновено изглеждаха като лични шофьори, но владееха бойни изкуства. Брук се тревожеше повече от това какво представляваше наемането му.

— Дейвид, в мига, в който наема бодигард — твърдо заяви тя, — се обричам на затвор. Не искам да живея по този начин.

— Скоро Робърт ми спомена за един много добър, който е работил за много жени знаменитости. Бивш военен от израелската армия. Много е добър. Напълно доверен.

Той въобще слушаше ли я?

— Дейвид…

— Така, глезенът. Добре ли е превързан?

Въпреки реакцията на Тес Гарет, тя искаше да му каже истината.

— Да. Мат Палмър го прегледа. Не исках да ходя в „Седар Синай“.

— Мат Палмър го е прегледал — повтори той. Последва дълга пауза. Брук беше сигурна, че не е заради лошата връзка. — Какво си търсила в Презвитерианската болница?

Тя се поколеба.

— Не бях там. Отидох в апартамента му. Той живее наблизо до мястото, където паднах.

— Е, било е удобно.

— О, Дейвид, недей така. Той е просто приятел. Дори не е точно такъв.

— Можеш и без приятели като него.

Брук усети, че космите на врата й настръхнаха.

— Да не се опитваш да ми кажеш кой може или не може да ми бъде приятел вече?

— Нямах предвид това — отсече той.

— Тогава какво искаше да кажеш?

Последва дълга пауза, изпълнена с пращене по линията.

— Трябва да вървя — каза той накрая. — Има среща в седалището на партията Баас след час.

— Добре — тихо отвърна тя. — Върви и действай. — После затвори телефона с треперещи от гняв ръце.

Няколко секунди гледаше несъзнателно в екрана на телевизора пред себе си. След това се раздвижи, сякаш на автопилот, свлече се от леглото и куцайки, отиде в кухнята. В хладилника нямаше нищо интересно — сок от моркови, бутилка пробиотици на „Скин Плюс“ („Грижете се за кожата си и отвътре!“), един артишок и една кутия с яйчени белтъци, за да си приготвя омлети за закуска, както беше препоръчал личният й треньор, но тя все не ги правеше. Докато се придвижваше към бюфета, сърцето й щастливо се разтуптя, когато видя голяма кутия шоколадови бонбони, изпратени от някакъв пиар преди няколко седмици, сбутани зад кафемелачката.

Тя разкъса кафявата опаковка и оранжевата панделка, взе си един розов трюфел от кутията и го пъхна в устата си, притворила очи в наслада от разтопяването му върху езика си.

Какво блаженство. Брук не беше привърженичка на жестоките диети като повечето поклоннички на модата в града, но камерите на папараците безмилостно отразяваха всеки излишен грам по високата й, стройна фигура. Отказването от шоколада беше малката цена, която трябваше да плати.

Върна се в леглото сред огромните възглавници и затършува в кутията за още един трюфел. Почувства се като немирница, която бяга от училище, не че някога го бе правила.

Телефонът иззвъня. Изкушаваше се да не се обади. Не обичаше между нея и Дейвид да остават лоши чувства, но толкова се бе ядосала на обсебващото му отношение, че не й се искаше да говори с него.

С неохота вдигна телефона.

— Как е пациентката? — разпозна веднага гласа на Мат.

— Успокоявам болката с кутия бонбони — отговори тя и изведнъж пак си спомни за крака си. — Специално препоръчвам трюфел с шампанско и нар.

— Лечебната сила на шоколада. Мислех, че известни личности като теб не се докосват до него.

— Това е бунт.

— Нетипично за теб, млада госпожице Съвършенство.

Тя се поизправи и отново настръхна.

— Трябва да те предупредя, че имам много бунтарска жилка.

Той се изкиска в телефона.

— Брук, едва ли си Че Гевара.

— Какво означава това?

— Ти и бунт. Та ти приемаш неправилното паркиране за углавно престъпление.

Тя зае отбранителна позиция.

— Не е вярно.

— Помниш ли първия път, когато се срещнахме на купона на Проспект авеню? Каза ми, че на следващия ден си занесла в къщата плик с банани, заради онези, които ти дадох да изядеш за прогонване на махмурлука.

— Това беше храната на хората!

— А ние бяхме студенти!

И двамата се разсмяха на този спомен.

— Е, просто исках да проверя как си — продължи Мат след кратка пауза. — Да се уверя, че кракът ти е добре. Сега трябва да вървя.

— Аз също — побърза да добави Брук. — Тази вечер съм сама… Всъщност цялата седмица. Дейвид замина и реших да се възползвам и да гледам сериите на „Сексът и градът“.

— Къде замина?

— В Сирия.

— На разходка?

Тя се разсмя.

— Не. Прави поредица от шест специални интервюта за Си Ти Ви. Ще вземе интервю от президента.

— Ангажиран човек.

— Дейвид или президентът?

— И двамата явно.

— Още веднъж ти благодаря за тази сутрин. Онези хапчета добре ме замаяха.

Последва още една пауза.

— Я кажи, какво ще правиш този уикенд? — внезапно го попита тя.

— Нищо особено. Няма да ходя в болницата.

— Хайде да организираме нещо. Ти винаги си имал страхотни идеи за свободните дни, доколкото си спомням.

— Има един проблем, Асгил. Ти почти не можеш да се движиш. И да пукна, няма да изляза с теб, ако си сложиш пак онези ужасни очила.

Тя се разсмя.

— Оставям това в твоите ръце. И обещавам — вече никакви очила.