Тасмина Пери
Първороден грях (69)

67.

Брук още си доспиваше, когато усети, че леглото се разклати. Обърна глава, примижала срещу слънчевите лъчи, които се прокрадваха през дългите бели щори, и видя Дейвид, седнал усмихнат до нея.

— Колко си хубава — той нежно докосна лицето й.

— Ти си тук? — измърмори сънливо тя и се обърна. Беше двайсет и осми декември. Дейвид трябваше да пристигне предишната вечер, но се бе обадил, за да й каже, че трябва да мине през Вашингтон за някаква спешна среща за новото шоу.

— Идвам направо от студиото — обясни той. — Не съм те виждал цяла седмица, скъпа, но си мислех, че ще е по-добре да приключа с всички срещи, за да не ни прекъсват сватбеното пътешествие.

— Което и ще направят — лениво се усмихна тя.

— Което няма да направят — категорично заяви той и се отпусна на леглото до нея.

— Само да са посмели — тя уви ръце около врата му. — Искам те само за себе си.

— Имаш ме — увери я той и покри врата и раменете й с целувки. Брук се закикоти, щастливо отпусната от допира на устните му върху кожата си. След урагана от емоции от последните няколко дни тя беше много притеснена как ще приеме Дейвид, когато се видят. Дали вината щеше да надделее? Дали нямаше да се отдръпне от докосването му? Но щом погледите им се срещнаха, я заля такава огромна вълна от облекчение и любов, че споменът за случилото се с Мат избледня. Привлече го към себе си и го целуна дълго и страстно. Когато най-сетне го пусна, Дейвид седна и извади една хартия от джоба си.

— Финалното броене на Алесандро — на лицето му се появи усмивка. — Имаш ли от тези?

Брук завъртя очи. Дейвид драматично се покашля и зачете на висок глас.

— Среща с пастора — три следобед. Обратно в хотела за преобличане — четири и двайсет. Последно съгласуване — пет и трийсет. Генерална репетиция — седем и трийсет.

— Организирането е стихията му — каза Брук. — Вчера вдигаше пара, че не си тук.

— О, нещо е пропуснал в списъка си.

Брук го погледна озадачено.

— Не мисля, че можем да натъпчем в програмата нещо повече за този ден — отбеляза тя.

— Една последна среща — произнесе Дейвид с по-сериозен вид.

— Последна среща? — сърцето й лудо заби. Последна среща, като че ли ще слага край между тях?

— Надявах се, че ще можем да се измъкнем след вечерята — продължи той. — Само ти и аз. Искам още една, последна среща с приятелката си, преди да стане моя жена.

— Една последна среща — замисли се тя. — Да, звучи прекрасно. — И тя отметна чаршафа и го дръпна в леглото.

 

 

В огромната спалня на служебния апартамент в хотел „Пеликан“ Шон Асгил се отпусна по гръб задъхан. След това се обърна към Тес и се усмихна.

— Върни се с мен — погледна я втренчено той.

Тес се изсмя и подпря глава на ръката си.

— Да го обсъдим след сватбата? — предложи тя, като избягваше погледа му.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да не бързаш? — Шон се надигна на лакът.

— Може би.

Той се наведе и захапа едното й зърно, лекичко го подръпна, после бавно завъртя езика си около него.

— Имаш предвид толкова бавно?

— О, боже — изстена тя.

Мобилният й внезапно иззвъня на нощното шкафче.

— Остави го — глухо се обади Шон.

— Не мога — тя се отдръпна и го целуна по главата. — Пристигат гости от три континента и стотици медии се подготвят.

Тя пусна крака от леглото и грабна телефона.

— Неее — изохка Шон и се престори на наранен. — Не знаех, че си от типа „чука и бяга“.

— Само когато имам да правя нещо важно — разсмя се тя и се измъкна от леглото. Изтича до банята и се мушна под душа, все така усмихната, докато се наслаждаваше на хладината на водата, стичаща се по лепкавото й тяло.

— Само когато имам да правя нещо важно — изтананика сама на себе си. Нещо в тази фраза светна една лампа в съзнанието й, нещо, което бе чула през последните дни и сега я човъркаше, нещо, което не беше съвсем…

— Мили боже! — прошепна тя. Изведнъж се сети какво е. Последното парче от пъзела застана на мястото си с такава яснота, че Тес се наруга, че не го е забелязала преди. Спря водата, изскочи от душкабината и грабна мобилния си телефон.

— Хей, секси — подвикна Шон от леглото, — ще се срещнем ли тук за обяд?

— Да, разбира се — разсеяно отвърна тя и забързано излезе от стаята, като в движение набираше Джема. Погледна екрана на телефона с надеждата, че Джема бе пристигнала във Флорида от Торонто.

— Тук ли си вече? — избъбри тя притеснено, щом приятелката й отговори.

— Да, в хотела съм. Обадих ти се преди десетина минути, не получи ли съобщението ми? — попита Джема. — Пристигнах доста късно миналата нощ и не исках да те безпокоя.

— В коя стая си?

— В едно от бунгалата до басейна. Синьото в края на реда.

Тес затича надолу по стълбите, джапанките й шляпаха по мраморния под. Вратата на бунгалото беше отворена и вътре видя Джема, седнала на верандата да закусва под поклащащите се листа на палмата.

— А, ето те — ухили й се Джема, която видимо се забавляваше, — ела и опитай от тези кроасани, невероятни са.

Тес допря пръст до устните си, огледа нагоре-надолу по плажа, после махна на Джема да влязат вътре.

Приятелката й смръщи вежди, дръпна вратата към верандата след себе си и последва Тес до бялото канапе под вентилатора на тавана.

— Нещо си открила, нали? — тихичко попита Джема и Тес кимна.

— Открих, че Мередит е имала любовна връзка с Оливия Мартин.

Джема опули очи.

— Не може да бъде!

— Изглежда, Оливия се е опитвала да изнудва Мередит, за да запази тайната им, и точно тази разправия всъщност е видяла Мери-Ан Хенър преди фойерверките.

Джема премисли чутото.

— За колко я е изнудвала?

— За десет хиляди долара на месец — отговори Тес.

— Мамка му. Е, значи край на теорията за разорената, депресирана Оливия. Това не бих го свързала с някого, който се самоубива два часа по-късно.

Тес кимна.

— Точно това си мислех, особено след като Мередит не й е платила веднага. Помолила я е да изчака и да го обсъдят след сватбеното пътешествие, така че е имало още една причина Оливия да се навърта наоколо.

— Може наистина да е било инцидент — замисли се Джема и разсеяно изтупа трохите от кроасана с бадеми от блузата си. — Нали е била по пиенето и по хапчетата?

Тес гледаше пръстите й замислено.

— Имаш ли номера на Мери-Ан Хенър? — попита Тес.

— Разбира се.

Джема вече ровеше из указателя на телефона си.

— Какво да я питам?

— Питай я с кого е правила секс в градината в нощта на сватбата на Мередит и Хауард.

Джема премигна с недоумение.

— Стига, Тес. Това е доста грубо, дори за такава безсрамница като мен.

Тес я погледна с непреклонна решителност.

— Ти каза, че Мари-Ан е правила секс с някого в градината с розите малко преди единайсет и петнайсет, така ли беше? Е, това е точно по времето, когато Оливия се е опитвала да изнудва Мередит, също в градината с розите — припомни й Тес. Тя си спомни посещението си в Ривървю, как с Лори, заместник — управителката, бяха минали край пустата градина по същото време вечерта. Колко спокойна и тиха й се бе сторила — чуваше се всеки шум, песента на щурците в дърветата, разговорът на една двойка, която се прибираше в стаята си.

— Всичко се е разиграло в градината с розите онази нощ — каза Джема и повдигна изпъкналото си чело.

Тес не се усмихна.

— Мари-Ан каза, че онзи тип, с когото е била, не се е появил за фойерверките, времето, когато според Лори нещо се е случило на Оливия.

Джема се поколеба да натисне бутона на блекбърито си.

— Обади се, Джем — помоли Тес. — И включи на високоговорител, за да чувам.

— Но какво очакваш да чуеш?

— Мисля, че знам кой е бил с Мери-Ан онази вечер — убедена заяви Тес. — Мисля, че е чул заплахите на Оливия и е решил да й затвори устата.

Джем направи физиономия, после се обади.

— Пожелай ми късмет — кръстоса пръсти тя.

Тес излезе на балкона, за да остави Джема да разговаря с Мери-Ан, макар че чуваше всичко.

— Мери-Ан? — попита Джема.

— Да?

— Ъ-ъ. Здравейте. Честита Коледа. Обажда се Джема Дейвис. Бях при вас преди няколко дни.

— Разбира се. Как сте?

Звучеше жизнерадостно, изпълнена с коледно настроение.

— Ами, Мери-Ан, трябва да ви задам един много личен въпрос — изстреля Джема.

— Казвайте — изкиска се Мери-Ан, — нали ме знаете.

— Става дума за нощта на сватбата на Хауард Асгил.

— Открихте ли нещо интересно?

Джема погледна към Тес.

— Мисля, че сме близо.

Тя замълча и си пое дъх.

— Трябва да знам с кого правихте секс онази нощ в градината с розите в Ривървю.

Мери-Ан се изкиска отново.

— Леле, леле. Това наистина е лично.

— Моля ви, Мери-Ан.

Тя замълча и Тес и Джема чуха звука от подрънкването на лед в чаша.

— Щом трябва да знаете, това беше Ленард Картър. Братът на Мередит.

Тес и Джема се спогледаха.

— Да, знам какво си мислите — продължи тя. — Че е трябвало да загубя девствеността си от ученическата си любов, вместо от случайно преживяване на сватба? Но хормоните не мислят по този начин, нали, скъпа? Бях в Ривървю няколко дни преди сватбата. Подреждах нещата на Хауард, знаете как е. Много се бяхме сприятелили, аз и Ленард, и боже, беше толкова красив. Истински омайник.

— Заедно ли си тръгнахте от градината? — попита Джема, като гледаше притеснената Тес.

— Не. Аз побягнах, като чух, че някой се приближава — горчиво се изсмя тя. — Не ми се искаше да ме хванат с брата на булката. Трябваше да работя, а не да се чукам.

— Благодаря, Мери-Ан — неловко отговори Джема. — Нямах намерение да ровя в стари спомени.

Мери-Ан отново се изсмя.

— Само те ми останаха, скъпа. Сега ти се пази.

Джема затвори слушалката и погледна към Тес с отворена уста.

— Ленард — прошепна тя. — Бил е Ленард.

Тес кимна.

— Знаех си.

 

 

Генералната репетиция в хотел „Пеликан“ мина добре. Алесандро бе вложил цялото си вълшебство и бе преобразил зимната градина на хотела в изискано, но и интимно пространство. Осемте кръгли маси бяха покрити с покривки от френски брокат. Каскади от жълти и бели цветчета се спускаха от големи кремави вази, поставени в средата на всяка от тях. На гостите, седемдесет и пет души — семейството, близки приятели и няколко знаменитости и политически личности, — бяха поднесени отбрани вина в чаши от гравиран кристал, а менюто включваше местни деликатеси: задушен артишок с копър и лимон, пресни раци с малки резенчета лимони лайм. След като сервираха кафето, Уендъл Билингтън се изправи и произнесе една изненадващо прочувствена реч, за да приветства Брук в семейството, после Шон развесели присъстващите, като разказа как на седем години Брук написала писмо до принц Чарлз и му предложила брак, без да обръща внимание на изчервяването на сестра си. От двореца изпратили отговор, в който любезно отказвали, тъй като Негово превъзходителство вече бил женен за принцеса Даяна.

След речите разтвориха френските прозорци и всички излязоха на терасата на хотела и се пръснаха надолу из тропическата градина. Брук се извини на Роуз Билингтън, незабелязано слезе по стълбите и си намери едно уединено кътче, заобиколено от мангови дървета. Седна на каменната пейка и вдиша топлия вечерен въздух, наслаждаваше се на малката пауза и си представи само за минута, че отново е обикновената Брук Асгил. Цяла вечер бе обсипвана с комплименти за красотата си и възхитителната си дълга копринена рокля в карамелен цвят на Николас. Сега имаше нужда да поседи за малко на спокойствие, да послуша шума на морето, да вдишва аромата на цветята, да помисли за себе си. Малко се стресна, като чу стъпки по пътеката. Помисли си, че е Дейвид. Той беше прекрасен през целия ден, толкова внимателен и мил, защото разбираше, че сватбата, въпреки съвършената си организация, щеше да е изпитание за нея и сигурно идваше да провери дали е добре. Но не беше той, а Тес.

— О, здравей Тес — насили се да се усмихне, когато тя се приближи и седна до нея.

— Всичко наред ли беше? — попита Тес.

Брук въздъхна, защото не можеше да излъже приятелката си. Освен това беше единственият човек, който знаеше за нея и Мат. Е, поне по-голямата част от случилото се.

— Опитвам се да се убедя, че някои неща не са се случвали — тихо каза Брук. — Засега се получава.

— А онова с Мат…

— Окончателно приключи — шепнешком отговори Брук.

Тес кимна.

— Ти взе правилното решение.

Брук сведе поглед към ръцете си. Не беше казала на Тес защо не искаше да вижда повече Мат Палмър. Защо да не поддържа впечатлението, че решението й е било продиктувано от любовта й към Дейвид? Което не беше далече от истината.

— Правилното решение… да — кимна Брук. — Всъщност, точно сега имам среща с годеника си. Очаквам Дейвид да дойде всеки момент, за последно романтично преживяване като необвързана жена.

— А, добре, в такъв случай ще тръгвам.

— При Шон ли? — Брук я погледна с усмивка.

— Не разбирам за какво говориш — престори се Тес на учудена.

— Видях онази целувка в коридора след речта му.

— Така ли? — Тес поклати глава и се засмя. — Трябваше да ти кажа по-рано — не че имаше нещо за казване. Нещо се случи на Хаваите, но си помислих, че само ще имам проблеми с него.

Брук повдигна вежди.

Тес сви рамене.

— Но дори и така да е, много го харесвам. Тази година научих, че можеш да си с някого много дълго време и да си мислиш, че това е правилният човек за теб, а накрая да се окаже, че грешиш. А човекът, когото мислиш за най-неподходящ, може да е истинският. — Тес сви рамене. — Не знам дали разбра нещо от моите бръщолевеници.

Брук кимна.

— Напълно.

Точно тогава от тъмнината изникна Дейвид. В тъмносиния си костюм и плътно пригладена коса Тес си помисли, че прилича на Джеймс Бонд.

— Е, аз ще тръгвам. Оставям влюбените гълъбчета — усмихна им се тя и тръгна обратно към хотела. Дейвид хвана Брук за ръката и я поведе навътре в градината по една, осветена от факли пътека, докато стигнаха кея, където ги чакаше малка лодка.

— О, скъпи — очите на Брук блестяха, — съвършено е.

Дейвид се качи в лодката и й помогна да прескочи с дългата си рокля през поклащащия се борд.

Той запали мотора и лодката пое през водата, набраздена от тъмни и сребристи ивици. След няколко минути пристигнаха на друго малко кръгло островче — само пясък и ниска растителност с диаметър около двеста метра. Дейвид извади фенер и малка раница и ги метна на плажа с едно „але — хоп!“, после грабна Брук на рамото си и прегази до сушата. На плажа беше пусто и романтично, пясъкът бе хладен под краката им, пълната луна и звездите трептяха над тях. Дейвид постла одеяло на земята, отвори бутилка шампанско и наля в две хартиени чаши.

— За утрешния ден — каза той и допря чашата си до нейната. От хотела, в далечината, долитаха музика и смях. Брук се разсмя, запретна рокля и кръстоса крака. Въпреки бижутата за милиони долари по себе си: дълги обици от „Хари Уинстън“ и диамантена огърлица от Роуз Билингтън, тя се чувстваше като Робинзон Крузо.

— О, защо не правим това по-често, скъпи? — щастливо въздъхна тя.

— Да забягваме на пуст остров с раница алкохол? — погледна я усмихнато той.

Тя се наведе напред, целуна го и си помисли колко много харесва този Дейвид. Освободения, закачливия. Такъв го видя, когато го срещна за пръв път преди месеци в Биариц: това беше мъжът, в когото се влюби. Не бяха мислили за пари, нито за положение в обществото на Ню Йорк, нито за гарантиран доживотен лукс и привилегии. Беше само мъжът, който силно я бе искал и тя му бе отвърнала със същото. Но не живееха на пустинен остров като корабокрушенци — живееха в Ню Йорк, където животът им беше обществено достояние и където никога не можеха да си отдъхнат, защото все някой ги наблюдаваше или снимаше, или просто ги обсъждаше. Тя беше сигурна, че във Вашингтон нямаше да е по-различно, а започнеше ли Дейвид политическата си кариера, положението щеше да се влоши.

Седнала на пясъка, заобиколена от тишината между небето и морето, Брук почувства, че в щастливото й настроение се промъкна тъжна нотка. Даде си сметка, че точно ограниченията на новия й живот я бяха отвели при Мат. Вярно, че беше красив, привличаше я приятелството им и носталгията по едно по-безгрижно минало. Но преди всичко Мат се бе превърнал в неин спасителен пристан. Не бе пожелала да отиде с него в Африка, но част от нея искаше да избяга. Както си лежеше сега на плажа, далеч от цирка, много ясно осъзна това.

— Приготвил съм ти подарък — сепна я гласът на Дейвид.

Тя го погледна изненадана и притеснена.

— Мислех, че няма да правим това.

Дейвид се усмихна.

— Ще бъда щастлив, ако успея да те зарадвам с този подарък.

Той извади една малка велурена торбичка и й я подаде. Тя изтърси съдържанието в ръката си и видя, че това беше връзка ключове.

— За къде са? — попита тя и се сети, че преди няколко седмици беше харесала един вишневочервен мерцедес стар модел, паркиран на улица в Сохо.

— Погледни, Дейвид, това е колата от „Харт и Харт“ — припомни си тя забавния детективски сериал от осемдесетте, който толкова обичаше да гледа по телевизията. Беше типично за ексцентризма на Дейвид — да открие собственика и да го купи.

— За кола ли са? — попита тя.

Дейвид се изкиска.

— Не, за апартамента на Ривърсайд Драйв, който толкова ти хареса.

Брук шумно зяпна.

— Но как можем да… — започна тя, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Скъпа, знам, че никак не ти допадаше идеята да се преместим във Вашингтон и дълго мислих какво можем да направим по въпроса. Разговарях с Едуард Уокър от „Йелоу Доор“ и той каза, че можеш да работиш по три дни в седмицата. Аз ще мога да се връщам от Вашингтон всеки петък и да оставам до вторник. Вчера на срещата обсъдихме вариант да излъчваме веднъж седмично от студиото в Манхатън и продуцентът не отхвърли напълно тази идея, така че няма да е толкова трудно да разпределим времето си между Вашингтон и Ню Йорк.

Тя затвори очи и стисна студения метал в шепите си. Беше толкова мил. Толкова прекрасен. Наистина любовта трябваше да е нещо по-просто.

Думите се изплъзнаха от устата й неволно, преди да успее да ги спре.

— Нещо се случи между мен и Мат Палмър — прошепна тя, неспособна да крие истината от любимия си мъж.

Той се вторачи в нея за няколко секунди, после на лицето му се изписа недоумение, сетне студено, горчиво осъзнаване.

— Какво точно се случи? — попита с леден глас, който я изплаши.

Тя кимна засрамена, със свито от страх сърце.

— Целувахме се. Разгорещихме се…

— Правихте ли секс — сдържано попита той.

— Не. Спрях се. Не можах да го направя.

— Колко лоялно от твоя страна — саркастично изсумтя той. — Кога стана това?

— Когато ти беше във Вегас — отвърна тя, без да смее да си поеме дъх.

Дейвид скочи, грабна бутилката с шампанско и я запрати в морето.

— Мамка му! — изрева той. Брук си даде сметка, че за първи път го чуваше да ругае.

— Дейвид, съжалявам — изправи се тя и протегна ръка към него, но той се отдръпна.

— Колко ли сте се забавлявали зад гърба ми — устната му обидено увисна надолу. — О, Дейвид, ела на купона на Мат — имитираше я той, — той ми е толкова добър приятел.

— Бяхме приятели — увери го Брук. — Случи се само веднъж. Бях уплашена заради сватбата и объркана заради бъдещето ни.

— Е, съжалявам, че бъдещето с мен ти се е видяло толкова тревожно — произнесе той с каменна физиономия.

Тя се опита да го хване за ръцете, но той ги дръпна и извърна лице.

— Дейвид, знаеш, че те обичам.

Той я погледна и видя в очите му само болка.

— Нима?

Беше прав. Как да е сигурен в чувствата й, когато само часове преди сватбата тя стои пред него напълно несигурна в онова, което изпитва, и в онова, което наистина иска? В главата й се завъртяха хиляди щастливи спомени: онези първи срещи, разходките им до Хемптън, до Бахамите, дори обикновените закуски в леглото в съботни дни, когато лениво обсъждаха прочетеното във вестниците. Но той ли беше истинският? Единствената й любов? Не беше ли нереално да си мисли, че от милионите хора на света бе намерила съвършения за себе си партньор?

Брук знаеше, че бе направила компромис с Дейвид. Беше красив, умен, мил и тя го обожаваше, нямаше спор за това. Но също беше сигурно, че обвързвайки се с Дейвид, тя щеше да бъде няколко крачки зад него, да живее по странен начин едновременно в центъра на общественото внимание и в сянка. Може да бе мечтала за това някога, когато с приятелките й от „Браун“ бяха минавали по скалите под дома на Дейвид, но сега имаше чувството, че изоставя един по-щастлив живот. Брук знаеше, че може да излъже, да омаловажи и да замаже фактите, да го увери, че това не бе означавало нищо за нея. Но не беше така. Какъвто и да се бе оказал Мат, това бе повече от несериозно увлечение. Това бе гласът на сърцето й.

— Не ти си причината, Дейвид — най-сетне призна тя. — Аз те обичам. Знам, че сега не звучи искрено, но е така, наистина те обичам. Причината е в живота ни, в онзи живот, който бихме имали заедно.

Изпита почти физическо облекчение от това, че най-после го изказа на глас. Тя изправи гръб и усети, че ушите й запищяха. Имаше чувството, че поема към свободата, но същевременно разбираше с ужас, че това може да я лиши от Дейвид.

— Какво се е случило с теб, Брук? — попита той, като не можеше да овладее болката. — Милиони момичета биха желали да бъдат на твое място.

— Може би — бавно проговори тя, — може би си прав.

Стомахът й се сви от страх, но тогава изневиделица се сети за Айлийн Дън и първия им обяд в Лондон.

— Преди време някой ми каза, че бракът не е само любов — започна Брук и тези думи й дадоха сила и смелост. — Бракът е и желанието да споделиш предизвикателствата на живота с партньора си.

— Значи ти не искаш да го направиш с мен? — тонът му беше изпълнен с отчаяние и страдание.

Тя посегна и го погали нежно по лицето.

— Искам го повече от всичко на света, Дейвид. Просто мисля, че търсим различни предизвикателства.

Той примигна срещу нея, сякаш тя му казваше нещо непонятно.

— Значи това било — иронично изви вежди той.

Изведнъж Брук бе завладяна от непознато чувство на гняв. Гневеше се на ситуацията, гневеше се на него, гневеше се заради него.

— А ти наистина ли искаш този живот, Дейвид? — извика тя. — Политиката, амбицията? Това ли наистина винаги си искал?

— Разбира се, аз…

— Добре, щом толкова силно искаш някой ден да станеш президент, защо не се кандидатираш за Конгреса още догодина? Защо го отлагаш заради предаването от Вашингтон? Знам, че обичаш работата си в телевизията, но не е само заради това, нали?

— Знаеш защо, Брук — подразнено отговори той. — Това предаване е част от битката за поста. Чрез него ще вдигна рейтинга си и ще се заявя като сериозен кандидат за политиката.

— Пълни глупости! — изстреля Брук, изненадана от себе си. — Просто отлагаш неизбежното.

— И какво е то?

— Приемането на живот, който някой друг е избрал вместо теб.

По лицето му пробягна сянка на нерешителност и после изчезна.

— Този живот, може да е избран от друг, Брук, но аз го искам.

— Не го искаш — тя го сграбчи за раменете. — Прекалено честен и почтен си за живота, който са ти избрали. Защо правиш това? Защо?

— Защото го искам — повтори той, но отбягваше погледа й.

— Е, аз пък искам теб, Дейвид. Не живота ти, не семейството ти, а теб. Ако ти все още ме искаш, тогава може би това не трябва да свършва по този начин — отчаяно промълви тя и сълзи потекоха по лицето й. — Можем да имаме друг живот, Дейвид. Можем да започнем отначало на друго място. В Лондон, в Ел Ей. Навсякъде, където няма да си смазан от тежестта на очакванията.

— И аз имам амбиции, Брук — спокойно отвърна той. — Не само заради семейството. Самият аз искам да успея. Вярно, че имат известни очаквания от мен, осъзнавам го. Но аз уважавам това, защото държа на семейството си. Не съм робот и мога сам да направя избора си.

Брук се заслуша в плискането на вълните и си помисли за жестоката ирония на ситуацията. Точно така беше започнала връзката им преди осемнайсет месеца — с една целувка под лунната светлина на плажа. Сега тази връзка беше на път да приключи със същата сцена. Независимо по каква причина Дейвид избираше политиката и не искаше да направи компромис заради нея. Тя също не искаше да се примири и да стане част от машината на семейство Билингтън, и още по-малко притурка към самия Дейвид. И това беше най-тъжното. След всичко казано и премислено, Брук зарида.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не исках да те наранявам. Наистина те обичам.

Обзет от тъга, той бавно се приближи до нея и я прегърна.

— И аз съжалявам — прошепна той. — Искрено съжалявам.