Тасмина Пери
Първороден грях (54)

52.

„Мейфлауър“, дългата сграда, облицована с червени тухли, в спокойно предградие на Уилмингтън, Северна Каролина, не изглеждаше зловещо, а по-скоро изненадващо банално — поредната голяма сграда в район, пълен с огромни стари къщи от една по-велика епоха. Въпреки това Пола цялата трепереше, като наближи. Разбира се, не заради самия дом, а заради онова, което се намираше в него. Нейното минало, а вероятно и нейното бъдеще, и двете едновременно отблъскващи и примамващи. Изглеждаше невероятно, че само до преди двайсет и четири часа най-неотложната грижа в живота й беше дали да сервира на семейство Савой вечерята в черно-белия сервиз от лиможки порцелан. Сега животът й се разплиташе с такава скорост, че тя дори не смееше да си помисли как щеше да свърши всичко.

Тес Гарет бе тръгнала с нея, за морална подкрепа и за да се справи с Тед Кеслер. Мередит бе настояла „да се запуши устата му“ лично. Пола се сви при още яркия спомен от срещата със свекърва си, след като Тес й бе разказала подробностите. Седнала зад махагоновото си бюро, Мередит процеди само две думи:

— Плати му.

Тес се бе възпротивила.

— Сигурно има и друг начин. Не може да се плаща на хора като Кеслер. Той постоянно ще иска пари.

— Ще се справим и с това след сватбата — отговори Мередит. — Тя е само след шест седмици. Трябва да го накараме да мълчи дотогава, след което информацията му няма да е толкова ценна.

После Мередит бе стоварила цялата мощ на погледа си върху Пола.

— Сега трябва да обмислим твоето положение, Пола — студено каза тя. — По някаква странна приумица Билингтън може да се зарадват на едно недъгаво дете в семейството предвид плановете им да лансират Дейвид за най-високите етажи на политиката. Трагедия и героизъм са две често използвани средства за ухажване на медиите и общественото мнение и едва ли Билингтън ще пропуснат този шанс. Вероятно би могла да позамажеш факта, че си оставила Вайълет за осиновяване. Но да криеш толкова дълго? Да изоставиш детето си и после да лъжеш за миналото си само за да те приемат в обществото и заради материални облаги? Това няма да се хареса на много хора.

Мередит внимателно бе обяснила какво въздействие би имало разкриването на тайната й върху семейство Билингтън и изисканото им общество. Но нито веднъж не спомена семейство Асгил и Пола разбра посланието. Мястото й в семейството беше застрашено.

Пола си бе тръгнала от срещата унизена, чувстваше се евтина и виновна. Но преди всичко със съзнанието, че Мередит се бе оказала права. От години Пола успяваше да оправдае действията си пред самата себе си със сриването на майка си, с болестта й и загъването им в бедност и така обясняваше борбата си със зъби и нокти да се добере до върха, независимо от цената. Но много дълбоко в сърцето си Пола се срамуваше от онова, което бе сторила.

Тя се обърна и погледна надолу по улицата, където Тес я чакаше в колата. Беше предложила да я придружи вътре, но Пола бе отказала. Беше прекалено интимно, прекалено тежко. Тя отново погледна към входа и дълбоко въздъхна. Тръгна по указателните табели през главния вход, надолу по коридора до голямата зимна градина, пълна с хора и глъчка. Днес беше Зимният панаир на дома и на многобройните сергии се продаваха коледни украшения, торбички с лакомства и чаши с горещ, ароматен ябълков сок. Една двойна врата отвеждаше към градината на двора. Неясно как там изглеждаше по-слънчево, отколкото на улицата, а небето — по-ясно. Сигурно се бяха събрали около стотина души — родители, деца и сестри, които се бяха разпръснали между върбите. Наоколо ухаеше на канела и мед и хладната свежест на наблизо минаващата река Кейп Фиър. Пола се тресеше от нерви, макар че беше взела две хапчета успокоителни, когато напусна хотела.

Очите й шареха по децата наоколо: някои се разхождаха, други стояха приковани в инвалидните си колички, но всички имаха сериозни увреждания. За секунда Пола трябваше да затвори очи и да си поеме дълбоко въздух, защото нещо я душеше в гърдите.

— Лошо ли ви е? — чу един глас зад себе си и когато се обърна, видя жена на средна възраст с разтревожено изражение.

— Търся, ъъъ, Вайълет? — заекна Пола. Щеше да каже Вайълет Абът, но се сети, че тя вече е с друго име. Вече не сме свързани, помисли си Пола и нещо я жегна.

— Роднина ли сте й? — попита жената. — Не мисля, че сме се срещали? Аз съм Ета, администратор. Доколкото знам, родителите на Вайълет са заминали някъде тази седмица и няма да могат да присъстват.

Пола едва кимна.

— Да, роднина съм. Но не съм я виждала от много дълго време.

— Ето я там — жената посочи към далечния край на двора, където една сестра в униформа буташе инвалидна количка.

Пола й благодари и се отправи натам. Една стъпка, още една, командваше се тя. Когато спря пред количката на Вайълет, всичко друго изчезна от съзнанието й и загуби значение. Макар че вече не беше малко дете, а почти голям човек. Дългите й крайници бяха немощно огънати и сякаш щяха да се счупят от слабост, раменете й — отпуснати, а главата й висеше на една страна. Пола клекна пред количката с треперещи колена.

— Колко си пораснала — прошепна тя, без да усеща горещите сълзи, които се лееха по лицето й. Тя се пресегна и докосна тънките й пръсти. За нейна изненада Вайълет я погледна в очите. За миг изглеждаха по-живи. Дали ме позна, трепна Пола и покри устата си с ръка, за да заглуши риданията си. Не, как би могла?

Имаха еднакви очи, забеляза тя. Беше се опитвала да забрави тази подробност, но сега отново беше пред нея. Същите големи, сиви очи, които я гледаха от огледалото всяка сутрин. И тази красива, гъста руса коса. Макар че беше изоставила Вайълет и вече не носеха едно и също име, завинаги щяха да бъдат свързани чрез гените. Това донякъде утеши Пола. Докато гледаше лицето на дъщеря си, й се прииска да й каже толкова много неща, но знаеше, че не може. Вайълет имаше ограничени умствени възможности, въпреки че детското съзнание би разпознало майката.

— Мисля, че някой ви търси — прекъсна нерадостните й мисли сестрата и посочи зад гърба на Пола. Тя се обърна в очакване да види Тес и се вкамени.

Беше Уилям.

Завладя я паника. Защо е тук? Как е разбрал?

Уилям беше заминал за Лондон, когато Тес я бе посетила, за да й каже за Тед Кеслер, но когато се чуха по телефона, Пола не бе обелила нито дума за случващото се. Мередит? Тес? Беше прекалено развълнувана, за да се разгневи, просто стоеше там с отпуснати рамене.

— Ти дойде — каза тя и се бореше да се овладее. — Как разбра къде да ни намериш?

Тъжна усмивка се появи на лицето на Уилям.

— Бил съм тук и преди.

— Не разбирам.

Уилям я хвана нежно за ръката и я отведе малко настрани от Вайълет и сестрата.

— Пола, аз знаех.

— Знаел си? — невярваща на ушите си, прошепна тя.

— Преди около шест месеца ти купих онази рокля за галавечерята в Метрополитън, помниш ли?

Пола кимна онемяла. Беше красива, вечерна рокля от „Валентино“ в ретро стил. Той имаше навика да й прави такива малки изненади. Е, дойде време да му върне жеста по най-неочакван начин.

— Влязох в дрешника ти, за да разбера коя мярка носиш и открих старото писмо на Марион Куин — той леко се изчерви. — Там се споменава за дъщеря ти Вайълет.

Пола си спомни това писмо. Марион Куин й го бе изпратила в модната агенция още преди да се омъжи и тя си мислеше, че го бе скрила добре. Очевидно не. Знаеше, че трябваше да го унищожи, но така и не бе събрала смелост, а сега вече бе твърде късно. Гърлото й така се стегна, че не можеше да преглътне. Сигурно щеше да се разведе с нея. Идваше й да се изсмее на иронията: сега получаваше каквото бе търсила, но вече не го искаше.

— Наех частен детектив, който откри Вайълет — обясни с равен глас Уилям. — Исках да я видя, затова дойдох тук сам.

— Защо не си ми казал, че знаеш? — попита Пола дрезгаво.

Уилям тъжно поклати глава.

— Скъпа, толкова пъти се опитвах.

Тя кимна.

— Знам какво означава това.

— Вчера майка ми разказа за Тед Кеслер — продължи той, — и че ще дойдете при Вайълет с Тес. Затова долетях направо тук от Лондон.

Пола направи усилие и вдигна поглед към лицето му, като се опита да прочете изражението му.

— Съжалявам — промълви тя, — толкова, толкова много съжалявам.

Сестрата, която се въртеше наблизо, се приближи и хвана количката за дръжките.

— Вече трябва да прибирам Вайълет — усмихна се тя извинително.

— Изчакайте една минута, моля ви — каза Пола. Жената колебливо се оттегли, а тя се протегна и нежно погали дъщеря си по косата.

— Разбирам какво си направила. Защо си го направила — тихо добави Уилям.

Пола рязко се обърна към него.

— Но не го одобряваш — възрази тя.

Уилям потърка брадата си с пръст.

— Не, но… но тя е твоя дъщеря, Пола. Не е нужно да я криеш повече. Вайълет вече има друго семейство и не трябва да се преструваме, че не съществува.

Тя го погледна с надежда. Да не би да й предлага да го превъзмогнат заедно? Не, това беше прекалено много.

— Майка ти ме мрази. — Очите й се напълниха със сълзи. — А семейство Билингтън ще откачат. — За миг си помисли за приятелките си в Ню Йорк, за новия кръг, който си бе създала. Всички те щяха да я изолират напълно, но изведнъж това й се стори незначително в сравнение с онова, което чувстваше съпругът й.

— Уилям, аз… — започна тя, но той се приближи и я прегърна.

— Не плачи, мила… — успокояваше я той, когато тя избухна в сълзи и се разрида на рамото му.

— Не е толкова страшно — шепнеше в косата й. — Ще се справим. Все още сме заедно, винаги ще бъдем.

Тя затвори очи, почувства топлината на следобедното слънце и се отпусна в сигурната прегръдка на Уилям. Тогава осъзна колко силно го обича. Може би беше различен вид любов от онова, което беше чела като момиче. Тази любов не те оставяше без дъх, не беше разтърсваща, нито страстна, но беше дълбока и преди всичко опрощаваща. Как можеше да иска повече от това?

Сестрата се приближи.

— Съжалявам — настоя тя. — Вайълет наистина трябва да се прибира.

Пола кимна тъжно и се наведе да целуне дъщеря си по бузата. В този момент очите й срещнаха погледа на момичето и тя би се заклела, че долови в него щастлива искрица.

— Скоро ще се видим, скъпа — прошепна Пола, докато наблюдаваше как сестрата я прибира в сградата. Уилям се приближи зад нея, обгърна я с ръце и силно я притисна.

— Тя знае — лаконично добави той.

Пола тъжно кимна.

— Да се прибираме.