Тасмина Пери
Първороден грях (48)

46.

Брук скочи в колата на Дейвид и се хвърли да го целуне по устните.

— Ей, ей! — засмя се той и лекичко я бутна назад. — За какво е всичко това?

— „Портико“ е номер седем, Дейвид! — задъхана обяви тя. — Номер седем в класацията на „Ню Йорк таймс“ за бестселъри!

— Скъпа, това е невероятно! Айлийн знае ли вече? — зарадва се той, откровено въодушевен, и я целуна на свой ред, преди да запали мотора и да поемат по Лексингтън.

— Да, разбира се. Пищя на телефона около три минути и после ме помоли да я придружа да си купи чанта на „Шанел“.

Дейвид се изкиска.

— Каква е тази работа между жените и чантите?

Брук се протегна и стисна коляното му.

— Моля те, ще трябва да го проумееш, преди дори да си помислиш да се жениш за мен — пошегува се тя.

Докато Дейвид се обаждаше по мобилния на асистентката си, за да им направи резервация за вечеря в „При Раул“, Брук гледаше през прозореца и преживяваше отново вълнението от последния час. Изпълнителният директор на „Йелоу Доор“ Едуард Уокър влезе в офиса, за да й съобщи новината лично и трябваше бързо да й направи знак да мълчи, защото Брук се разпищя. Последва импровизирано празнуване с шампанско в заседателната зала, където всички я поздравяваха за нейната прозорливост да спаси „Портико“ от камарата ръкописи. Поне веднъж Брук не им възрази. Всеки се нуждаеше от своята минута слава. Истината бе, че Брук не беше точно изненадана от високата позиция на „Портико“ — не и след блестящото, сдържано и забавно появяване на Айлийн в шоуто на Опра предишната седмица. На следващия ден през обедната си почивка Брук се бе разходила в Кълъмбъс Съркъл и забеляза как книгите изчезнаха пред очите й.

А сега, като един съвършен завършек на съвършен ден, тя и Дейвид отиваха да разгледат един апартамент, за който Брук мечтаеше вече цяла седмица. Тя бе забелязала сградата на Ривърсайд Драйв дълго преди да й се обадят от агенцията за имоти, за да кажат, че „един много специален апартамент“ е пуснат на пазара. Веднъж, преди много години, се бе озовала на купон в сградата и винаги си бе фантазирала, че някой ден ще живее там.

— Дръж ляво и мини през парка — въодушевено го упъти Брук.

— Уест Сайд? — попита годеникът й и повдигна едната си вежда.

— Просто ми се довери, става ли? — усмихна се тя.

Колата прекоси Манхатън и се завъртя по Ривърсайд Драйв, най-западната точка на острова.

— Спри ей там — посочи тя. Дейвид изглеждаше все по-несигурен, докато се приближаваха към сивата каменна сграда в стил бо арт, но тя го хвана под ръка и здраво го придърпа. Очакваше да е изненадан от мястото, особено след като бяха търсили в „най-хубавите сгради“ на Пето авеню и Сътън Плейс Саут, както и къщи на Западна Десета и Единайсета улица. Западната част на острова беше онази част от града, до която те рядко ходеха, но нещо там беше започнало да ги привлича повече напоследък. Може би беше заради отдалечеността от местата, където работеха и където живееха техните приятели и семействата им. Може би заради гледката към реката, което им напомняше, че живеят на остров, и фактът, че отвъд има цял просторен свят. Вероятно защото там живееха по-малко знаменитости, отколкото на известните улици в Уест Вилидж — да не говорим за папараци. Или пък защото във въздуха не се долавяше прикрит снобизъм. Каквото и да беше, Брук се чувстваше тук повече на мястото си, отколкото във всички други райони, които бяха разглеждали дотогава, и се надяваше Дейвид да изпитва същото.

Брокерката ги чакаше до асансьора и смълчани, заедно се качиха до триетажния апартамент на последния етаж. От входната врата се минаваше по коридор, оттам в хол на по-ниско ниво, заобиколен от остъклен балкон, откъдето се виждаха блещукащите светлини на Ню Джърси отвъд тъмната река.

— Мисля, че това място говори само за себе си — усмихна се брокерката, очевидно тръпнеща в очакване на чек с тлъста комисионна. — Ще ви оставя насаме да го разгледате.

— Невероятен е — прошепна Брук, стисна ръката на Дейвид и двамата се изкачиха по широко стълбище до главната спалня.

— Да, находка е.

Той се опитваше да й угоди, но Брук долови неискрен ентусиазъм в гласа му.

— Какво има?

— Нищо — поклати глава Дейвид и я погледна в очите.

— Дейвид, какво става? Цяла седмица се държиш странно, щом ти спомена за огледи.

— Просто си мисля, че няма да имаме нужда от друг апартамент в Ню Йорк — отговори разсеяно той и отвори с безразличие дрешника.

— Скъпи, знам, че обичаш мезонета си, но и ти разбираш, че искам да започнем на чисто.

— Може би трябва да го обсъдим на вечеря? — той се приближи към нея. — А може би не трябва. Тази вечер ще отпразнуваме „Портико“, нали?

— Е, надявах се най-големият ден в моя трудов живот да приключи с избора на нашия нов дом — промълви тя, като се обърна към прозореца със скръстени ръце.

— Да не бъдем алчни.

Не можеше да разбере поведението му.

— Дейвид, какъв е проблемът? Мислех, че и на теб ще ти хареса това място.

Той се спря и я погледна сериозно.

— Аз също имах важен ден.

Изведнъж я обзе чувство за вина. Беше толкова развълнувана от собствените си новини, че не се бе сетила да попита как е минал денят му. От изражението му разбра, че е сериозно.

— О, съжалявам — тя пристъпи напред и докосна ръката му. — Какво се е случило?

— Предложиха ми да водя свое собствено токшоу — простичко заяви той.

— Какво? Като на Дейвид Летерман?

— Нещо такова — усмихна се той. — С по-голяма политическа насоченост.

Брук го прегърна и се разписка.

— Скъпи, това е страхотно! Защо не ми каза? О, това е великолепно, а и ти, разбира се, го заслужаваш, толкова си добър в това.

— Проблемът е — бавно каза той, — че се излъчва от Вашингтон.

— Вашингтон? — повтори Брук.

— Пет вечери седмично, начало десет вечерта по Ен Би Ес, сериозна работа — развълнувано заобяснява той. — Това е съвършено ново шоу, на мястото на изтъркания стар формат политически дебат. Те наистина застават зад това и ще бъде страхотно представяне.

На Брук й се искаше да сподели вълнението на Дейвид, но вместо това замръзна. Разбира се, беше ходила и преди във Вашингтон и всеки път се бе опитвала да се любува на европейското му излъчване, да го приеме като центъра на държавата, да почувства енергията на промените около себе си. Но не бе успявала. Беше й се сторил стерилен, помпозен, скучен град, където хората като че ли остаряваха преждевременно.

— Сигурен ли си, че това е нещото за теб? — попита тя.

— Как да не съм? — каза Дейвид и разпери ръце.

Брук сви рамене.

— Искам да кажа, че ти едва ли имаш нужда от представяне. Получаваш покани откъде ли не и отхвърляш деветдесет и девет процента от тях. А, между другото, баща ти не намира ли този вид представяне вулгарен?

— Баща ми е със смесени чувства — намръщи се Дейвид. — Знае, че шоуто е тежка артилерия — интервюта с държавни глави и други такива, което му харесва. Притеснява го, че така надпреварата за Конгреса остава на заден план.

— Говорил си с баща ти за това, преди да ми кажеш? — възкликна Брук, без да може да прикрие разочарованието си.

— Бях с него, когато ми се обадиха, Брук — отвърна той припряно. — Исках да изчакам, докато се видим, за да ти кажа.

Брокерката се въртеше около вратата. Дейвид я стрелна с поглед и после затръшна дъбовата врата пред нея. Погледна отново Брук и изражението му омекна.

— Скъпа, не искам да правя новини завинаги. А това е крачка напред, нова улица за проучване.

Брук осъзна, че отново е кръстосала ръцете си.

— Мислех, че ти харесва да правиш новини — напомни тя.

— Хей, като че ли ти беше тази, която каза, че мрази ходенето ми до Бейрут при най-малкия повод.

— Така е.

— Ами тогава! Това е чест за мен, Брук, нима не разбираш? — викна той и теменуженосините му очи я приковаха. — След репортажа ми за трафика на хора ме подготвяха за нещо наистина голямо. Казваш, че постоянно пътувам — ето, това е моята възможност да остана на едно място.

— На място, далеч от нашия дом, от приятелите ни, семействата ни и да не забравяме, от моята работа.

— Е, това е нещо, за което трябва да поговорим…

— Напълно си прав, че трябва — разгорещено отговори тя. — Последния път, когато проверявах, не видях да има голяма издателска къща за детска литература във Вашингтон.

— Стига, Брук, лесно можеш да се захванеш с нещо друго. Всъщност, не е нужно да правиш каквото и да било.

Тя сви ръцете си в юмруци.

— И това е точно каквото искаш, нали?

Сети се за Робърт Билингтън в градините на Клифпойнт, който й обясняваше, че Дейвид иска просто добра съпруга. Е, майната ви, вбеси се тя.

— Брук, успокой се.

Тя го погледна и усети, че долната й устна затрепери.

— Имам кариера, Дейвид — каза тя. — Имам книга на седмо място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк таймс“, която се е устремила към първото място. Знаеш ли колко рядко това се случва на детски автор? Знаеш ли как ме кара да се чувствам?

Тя поклати глава на мълчанието му.

— Знаеш, че моите постижения до този ден бяха незабележителни. Хората мислеха, че съм поредното богато момиче, което си играе на кариера, докато се омъжи. Аз обаче съм златното момиче на фирмата, не защото ме взимат на сериозно. Защото аз съм Брук Асгил, годеницата на Дейвид Билингтън, а не понеже съм Брук Асгил, талантливата редакторка. Това беше до днес. Днес аз издадох велика книга, фантастична книга, за която всички говорят — хората в цялата страна я четат. Ето заради това не мога „лесно да върша нещо друго“, защото, съжалявам, ако е неудобно за теб, но мисля, че открих нещо, в което съм добра.

Тя погледна лицето му. Той беше свел очи надолу, погледът му бе фиксиран в една точка върху скъпия орехов под.

— В брака са двама души, Брук.

— Точно така — горчиво се изсмя тя и внезапно осъзна какво представляваше Вашингтон за нея: живот в сянка. Ако заминеха за там сега, тя щеше да бъде съпругата на телевизионен водещ. След няколко години — жена на конгресмен, някъде нагоре по стълбицата, може би дори първа дама. Тъкмо в това беше иронията: нямаше нищо първо в живот с мъж като Дейвид Билингтън. Тя винаги щеше да свири втора цигулка.

— Май си против — тихо проговори Дейвид с очи, все още загледани в пода.

— Обвиняваш ли ме?

— Брук, моята кариера е най-важното нещо в живота на цялото ми семейство.

— Разбира се — саркастично отговори тя. — Твоето семейство. Не аз, не дори ти. Твоето семейство.

— Но ти знаеше…

— Да, знам, че такъв беше залогът, когато се съгласих да се омъжа за теб — продължи Брук. — Винаги съм знаела за тази уговорка.

Най-накрая той вдигна поглед. Очите му бяха пълни с тъга.

— Изглежда, вече не приемаш тази уговорка.

Брук нищо не отговори, само примигна, когато едри сълзи се затъркаляха по лицето й.

— Съжалявам, мила — каза Дейвид. — Искам този шанс. Наистина искам да приема. — Тя разбра колко много означаваше това за него и сърцето й се сви.

— Мислех, че искаш да си в Конгреса — промълви тя. — Представител от Кънектикът.

Красивото му лице изглеждаше стъписано и объркано.

— Мисля, че бих могъл да правя това и после да отида направо в Сената, или може би някъде губернатор.

Брук прехапа устната си, докато вкуси кръв. Не й се вярваше, че само преди час си бе мислила, че това е най-щастливият ден в живота й. Тя зарови лицето си в шепи и изхълца.

Изведнъж осъзна, че е в прегръдките на Дейвид.

— Искам тази работа, но повече от всичко искам ти да си щастлива — настоятелно прошепна той в ухото й. — Ако това е толкова трудно за теб, мога да се откажа. Ще се откажа.

Тя леко се отдръпна от него.

— Не съм казвала, че искам да го правиш — кротко отговори тя и започна да бърше лицето си.

Брокерката почука на вратата и влезе предпазливо.

— Е, какво решихте? — усмихна се тя.

— Трябва още доста да помислим — произнесе бавно Дейвид, приковал поглед в Брук.

Тя кимна.

— Да, трябва.