Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Поверително (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Original Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Тасмина Пери

Заглавие: Първороден грях

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 09.01.2012

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-276-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5201

История

  1. — Добавяне

2.

— Брук? Дейвид е тук.

Красивата китайка се промъкна в малкия, претъпкан офис на Брук Асгил и прибра чашата с изстиналото кафе от бюрото на шефката си. Брук вдигна поглед и кимна. Всъщност Ким Ии Нуун не беше сътрудничка на Брук. Като редови редактор в отдела за детска литература на издателска къща „Йелоу Доор“ Брук нямаше право на такива привилегии. Много неща обаче започнаха да се променят, след като обявиха годежа й с Дейвид Билингтън. Условията й на работа мистериозно се подобриха. Вече имаше собствен офис, макар и малък. Една талантлива стажантка прояви желание да работи допълнително като нейна асистентка. После дойдоха непоискано от нея увеличение на заплатата и запазено място за паркиране, от което не се нуждаеше. Явно шефовете й отдалеч надушваха могъществото.

— Страхотно. Благодаря, Ким — усмихна се Брук. — Покани го да влезе.

— Предложих му вече — започна да се извинява Ким. — Явно папараците отново са наоколо. Той мисли, че е по-добре да остане в колата.

Брук направи отчаяна физиономия и погледна към ръкописа пред себе си. Всеки петък следобед си отделяше един час, за да чете от камарата с ръкописи. Повечето редактори оставяха това на най-младите членове на колегията и Брук трябваше да признае, че повечето пъти това си беше един час загубено време. Набедени автори, нескопосни имитации на хитове от предишни години, повечето от които дори не бяха посредствени. Но книгата, с която се захвана днес, беше различна. В нея имаше онова неуловимо нещо, което я караше да продължава да чете.

Ким се покашля подканящо.

— Извинявай, Брук, но не трябваше ли да си другаде? — напомни тя. — Отбелязала съм си, че днес имаш половин свободен ден.

— Да, права си — съгласи се Брук и остави писалката си „Монблан“. — Ще разгледаме още едно място за сватбата и трябваше да тръгнем преди около два часа. Макар че на Дейвид вече взе да му омръзва — пребледнява при всяка моя нова идея. Някой ден ще разбереш.

Брук усети, че прозвуча покровителствено и замълча. Все пак Ким бе три-четири години по-млада от нея. Странно бе как връзката й с Дейвид и общуването с високообразованите му приятели политици я караше да се чувства и да мисли като доста по-възрастна. А дори още не беше омъжена.

— Брук? Мога ли да те помоля за една услуга? — бавно попита Ким с явно притеснение.

— Давай.

— Не се обиждай, но може ли да не ми говориш за тези работи?

— О — възкликна изненадано Брук, — съжалявам. Не исках да… — Брук усети, че лицето й пламва. Винаги се бе притеснявала дори да помоли Ким за кафе. Въобще не искаше да бъде като някои редактори, които се отнасяха към асистентите си като с нищожества — бе се нагледала на такива. Дори тук, в отдела за детска литература, където обикновено се очакваше по-приветлива атмосфера, се срещаха доста кучки.

— О, не е, защото не ми е приятно да слушам за това — побърза да уточни Ким. — Звучи прекрасно — всичките тези приготовления и срещите с Дейвид, и въобще. Просто някаква журналистка ми се обади вчера и ми предложи две хилядарки, ако й кажа къде ще е сватбата. Изкушаващо е при доход от петнайсет хиляди на година, повечето от които потъват за наема.

Брук се ококори с отворена уста срещу момичето. Ами, разбира се, при тази истерия в медиите около сватбата им. Почти се възхити на идеята на тази журналистка. Също така си даваше сметка каква съблазън е това за човек като Ким Ии Нуун. За своя двайсет и шести рожден ден Брук бе получила напълно обзаведен шестстаен апартамент на Шейсет и пета улица. Като член на семейство Асгил тя наистина нямаше представа какво означава да работиш, за да си плащаш наема, нито пък да се бориш за каквото и да е.

— Какво й отговори? — окопити се Брук.

— Че не мога да им кажа нещо, което не знам — сви рамене Ким. — И ако успеем да продължим така, няма да има проблем. Така добре ли е?

— Разбира се, разбира се. Благодаря ти, Ким — съгласи се Брук и реши, че ще се постарае да издейства повишение на заплатата й. За да смени темата, Брук посочи лист хартия пред себе си.

— Между другото това е придружително писмо към един от ръкописите, който започнах да чета. Изпратили са само няколко глави. Би ли звъннала на авторката от мое име, за да я помолиш да изпрати и останалите, ако са готови? Ако имаме целия ръкопис, можем да й предложим агент, в случай че се интересува.

Ким кимна отривисто с готовност:

— Ще се обадя още сега.

Брук погледна часовника си и помисли, че Дейвид сигурно вече се е изнервил. Натъпка ръкописа в оранжевата си чанта „Гояр“ и извади една пудриера от горното чекмедже на бюрото. Не е зле, помисли си тя, след като отвори капачето с огледало. Макар че гримът й се нуждаеше от обновяване през деня, с яснозелените си очи с форма на бадеми и високи скули Брук Асгил пак си оставаше най-красивото момиче в Манхатън. Набързо сложи гланц на устните си и изведнъж се почувства гузна, като си спомни онази заядлива статийка в списание „Стар“, в която пишеше, че „Брук Асгил хубаво се гримирала, преди да се появи пред папараците“. Това я подразни повече, отколкото трябваше, защото знаеше, че думите на някакъв репортер от шоубизнеса, нахвърляни за десетина минути, щяха да изплуват в съзнанието й всеки път, щом се доближеше до огледало.

Тя слезе с асансьора, втурна се през фоайето на „Йелоу Доор“ и излезе на Източна Четирийсет и втора улица. Тогава чу познатото щракане на фотоапаратите. Откакто бе сгодена, това се превърна в музиката на живота й. Трябваше вече да си свикнала с това, укори се тя, докато несъзнателно придърпваше към себе си чантата за прикритие. Брук трудно свикваше с интереса, който предизвикваше. Първия път, когато я преследваха, бе изпаднала в паника.

— Брук! Брук! Насам! — подвикваха папараците, но тя се постара да не им обръща внимание, докато с дългите си крака доближаваше сребристия лексус на Дейвид. На задната седалка, съсредоточен върху блекберито си, седеше Дейвид Билингтън, известен като „най-желания ерген на Америка“. Допреди две седмици, когато годежът им бе оповестен и хиляди сърца бяха разбити. Толкова е красив, помисли си Брук. Някой би казал неприлично красив за човек, чието семейство бе оценявано на петнайсет милиарда долара. В сивите си панталони, разкопчана на врата синя риза и късо двуредно палто на „Пол Смит“ той изглеждаше фантастично. Имаше тъмна, леко чуплива коса, теменуженосини очи, които му придаваха сериозно изражение, докато не пуснеше онази негова усмивка. Беше самоуверен, без да е агресивен, очарователен, но не угоднически. В списание „Пийпъл“ често го наричаха господин Перфектен. Понякога Брук си мислеше, че са прави.

— Е, какво те задържа там? — попита Дейвид, когато я пусна от прегръдката си. — Не искахме ли да избегнем трафика.

— Имах да чета един ръкопис.

— Трябва да е бил добър.

— Ти не ми остави възможност да разбера — усмихна се тя. Не искаше да разкрива въодушевлението си от откритието, докато не прочетеше повече. — Как мина денят ти?

— Пети пореден ден съм закотвен в студиото — въздъхна Дейвид. — Сигурен съм, че поставих рекорд.

Дейвид беше един от водещите на програмата „Светът днес“ на Си Ти Ви, обедна новинарска емисия, която се излъчваше всеки ден от единайсет сутрин до един на обяд, и много често предаваше на живо от мястото на някое важно събитие. По всяко време можеше да бъде в Афганистан или в Сомалия, в Париж или в Москва.

— Добри новини за света, предполагам — засмя се тя. — Никакви урагани, нито държавни преврати. И определено добри за мен. — Тя стисна коляното му. Понякога недоволстваше от натоварената програма на Дейвид, щеше да е хубаво да си остава вкъщи от време на време, особено сега с толкова много неща за вършене.

— Но не и за Си Ти Ви — отвърна Дейвид. — Рейтингът спада, а и едно от важните ни интервюта пропадна, взе го Андерсън Купър.

— О, скъпи, колко неприятно — каза тя искрено разочарована заради него.

— Но… — той замълча и я погледна — май имам двайсет минути с палестинския премиер в неделя.

— Заминаваш за Палестина?

— Там пак се объркаха нещата.

Брук понечи да изкаже недоволството си, но се овладя. Знаеше, че е безполезно да напомня на Дейвид, че трябва да избират между три възможни места за сватбата в Кънектикът. А пък и трябваше да признае, че спешният въпрос за подреждането на гостите изглеждаше дребнав в сравнение с обсъждането на кризата в Средния Изток с един световен лидер. Въпреки това го прие като удар. С нетърпение бе очаквала да прекарат малко повече време заедно, да се потопят в романтиката и трепета на сватбеното тържество.

— Явно ще трябва сама да огледам тези места.

— Недей така, скъпа — започна да я утешава Дейвид и я погали по лицето. — Мислех, че момичетата обичат тези работи. Да не би в твоето ДНК да е пропуснат сватбеният ген?

Тя не се сдържа и се засмя.

— Защо не отидеш с майка си? — предложи Дейвид.

— Не съм мазохистка — въздъхна Брук. След годежа двамата бяха открили, че и двете семейства имат много ясни идеи къде и как трябва да стане сватбата. Майката на Дейвид — видна дама в обществото на Ню Йорк, имаше много категорични и консервативни идеи за местата, приемани като „подходящи“ от „съответните хора“. Те трябваше да са достатъчно големи, за да поберат всичките й влиятелни приятелки, както и да отговарят на положението на семейството й. Щеше да има само църковен ритуал, за предпочитане ръководен най-малко от епископ. Мередит, от своя страна, наложи вето върху всички възможни места за приема, които успяха да намерят в Ню Йорк. Хотел „Риц Карлтън“ беше „твърде опърпан“, Нюйоркската библиотека — „твърде банална“. Всички останали прекрасни възможности, които Алесандро Франкети — водещият сватбен агент в Манхатън, бе открил, бяха отхвърлени по подобни причини. Брук започна да мисли, че няма да може да угоди на майка си. Чувството й бе познато.

— Е, човек никога не знае — успокои я Дейвид. — Алесандро може да извади печелившата карта с мястото, което ще видим днес.

Брук вяло се усмихна.

— Изпусни въздуха. Той наистина го нарече „големия жокер“.

— Ще бием път чак до Дъчес Каунти? За някакъв си жокер? — попита Дейвид с нескрито раздразнение. — Доста километри, за да кажем не. Не трябваше ли да го вземем?

— Трябваше. — Тя се приведе напред и потупа Мигел, шофьора на Дейвид, по рамото. — Да се отбием през Сътън Плейс.

Дейвид се намръщи.

— Не можеше ли да се чакаме направо там?

Брук се разсмя.

— Не е чак толкова лош.

— Ех — въздъхна Дейвид.

 

 

На тротоара пред една елегантна къща, облицована с кафяв камък, на Южен Сътън Плейс стоеше нисичък, издокаран мъж и току поглеждаше часовника си. От бивш актьор с незначителни роли Алесандро Франкети бе станал сватбен агент на висшето общество, класиран сред стоте най-добри от списание „Ню Йорк“. В града имаше поне трийсет двойки, готови да похарчат сериозни суми, за да наемат Алесандро като организатор на сватбите им, но истината бе, че за повечето от тях се грижеше екипът му. Самият той поемаше едва две тържества годишно и това беше върхът на кариерата му. Нищо чудно, че изглеждаше притеснен. Брук и Дейвид искаха сватбата да се състои в началото на есента, а все още не бяха избрали място. Ако този път се провалеше, нямаше повече да припари до Ню Йорк.

— Хубава сграда — констатира Дейвид, докато надничаше през затъмненото стъкло на колата си.

— В Ню Йорк се дават средно по сто хиляди долара за сватбено тържество — усмихна се Брук. — Той има пари.

— Най-сетне! Моите любимци от Ню Йорк — възкликна възторжено Алесандро и с мъка се настани на мястото до шофьора. — Толкова се радвам, че най-сетне идвате двамата. Имаме да обсъждаме толкова много подробности.

Той шумно отвори куфарчето си, извади един списък и сложи чифт очила с черни рогови рамки.

— Само ще хвърля бърз поглед, защото ми прилошава, когато чета в кола — поясни той.

Дейвид направи гримаса на удивление.

— Тази сутрин отрано съм в студиото — прошепна той на Брук и се облегна назад на седалката. — Малко ще подремна.

Брук го смушка в ребрата.

— Да не си посмял!

Алесандро вдигна поглед, без да обръща внимание на шушукането им.

— Така. Знам, че всички искат да определят възможно най-скоро датата, но вие отказахте „Пиер“. Отказахте басейна на „Четирите сезона“. Отказахте „Плаза“, „Сейнт Риджс“, „Йейл Клъб“ и „Фрик“. — Той се обърна и внимателно се вгледа в Брук и Дейвид. — Имате ли представа колко връзки трябваше да пусна, за да осигуря „Фрик“?

— Проблемът е, че всички ние искаме нещо ново — обади се Дейвид, като пусна чара си в действие. — Място, на което не сме били досега.

Алесандро погледна над очилата си.

— Двамата, взети заедно, сигурно сте били на всички сватби, погребения, бенефиси и бар мицва[1] в нюйоркския метрополис. Ново означава да предложа известно предизвикателство. — Той въздъхна и изду бузи. — Сигурни ли сте, че не искате Белкорт или Клифпойнт?

Белкорт беше великолепното семейно имение на семейство Билингтън в окръг Уестчестър, а Клифпойнт бе лятната им къща с четирийсет и пет стаи в Нюпорт. Разбира се, те притежаваха и други имоти: вила в Палм Бийч, ранчо в долината Санта Инес и палацо във Венеция. Но всички те отпадаха по същата причина.

— Хм, как да обясня? — подхвана Брук. — За майка ми е важно да бъде домакиня на събитието.

— Ами вие категорично отхвърлихте Паркландс.

Паркландс беше домът на семейство Асгил. Преди три години там се състоя голямата, помпозна сватба на сестра й Лиз, която се разведе след дванайсет месеца.

— Майка ми не понася поличбите.

Алесандро свали очилата си и въздъхна.

— Боже, спаси ме от майката на булката. Е, няма страшно, сладурче. Имам добро чувство за това, което ще видим.

Колата напусна Манхатън, прекоси моста „Джордж Вашингтон“ и продължи през щата Ню Йорк край градове, които преливаха в поля. Брук се радваше, че тръгна. Винаги бе обичала Ню Йорк — там бе родена и израсла, но напоследък Голямата ябълка бе започнала да я притиска. Не че не харесваше вниманието върху себе си, но постоянното нахлуване в личното й пространство — непознати я наричаха на малко име в магазина, тийнейджъри я сочеха и се хилеха; дори бе получила заплаха за живота си — всичко това започна да я изморява. Бяха изминали девет месеца, откакто се запозна с Дейвид Билингтън. Независимо че бе жител на Манхатън, Брук трябваше да отиде чак в Европа, за да се срещне с него. Тя бе отишла на носталгично пътешествие в Елзас, във Франция, у едно семейство, което познаваше от гостуване на разменни начала през първата си година в училище „Спенс“. На третия ден от посещението й домакинята, госпожа Дюбоа, бе открила, че съпругът й има любовна връзка. Брук си мислеше, че това не би било проблем за шикозната французойка, но госпожа Дюбоа го изхвърли. Трябваше да си тръгне от деликатност и тъй като не й се връщаше вкъщи, спонтанно реши да отиде в Биариц. Отрасла на Парк авеню, тя обичаше да спортува на открито и реши да покара сърф край легендарните брегове.

Току-що бе излязла от водата, когато за пръв път видя Дейвид на плажа.

Той бе дошъл да провери дали всичко с нея е наред. Стори й се познат, но не бе очаквала да срещне най-желания ерген на Ню Йорк по мокър бански на брега на Атлантическия океан в мрачен, ветровит ден. Привличането им беше светкавично, макар че Брук усети как интересът на Дейвид се усили, когато разбра, че и тя е от много богато семейство от Ню Йорк. Откровено казано, това до известна степен важеше и за нея. Както повечето момичета Брук си бе мечтала от малка да се омъжи за красив принц. Нейната мечта почти се бе сбъднала.

Не беше точно като приказка. През първите три месеца след завръщането им в Ню Йорк те пазеха отношенията си в тайна. Срещаха се в невзрачни ресторанти в Бруклин или в абсурдно луксозни хотели в отдалечени места като Хъдзън Вали. Понякога й се струваше, че има връзка със семеен богаташ. Дейвид не даваше да се разбере, че я изпитва, преди да разкрият връзката си пред обществото, но Брук знаеше, че правилата на срещите с мъже като Дейвид Билингтън бяха различни. Предишния месец, за деня на свети Валентин, я беше отвлякъл чак в Париж. Е, не точно на четиринайсети февруари. Беше десет дни по-късно, заради служебните му ангажименти в Бейрут и Узбекистан, но пак беше прекрасно. Луксозен апартамент на последния етаж в хотел „Бристол“, обиколка по магазините в Сен Жермен, където Дейвид я бе засипал с подаръци от „Ив Сен Лоран“, после вечеря във „Волтер“. В хотела той бе отворил бутилка отлежало шампанско на терасата с изглед към града — море от стотици мъждукащи светлинки. Брук бе напълно неподготвена, когато той извади от джоба си пръстен и падна на коляно пред нея. Макар че нямаше и година, откакто се срещаха, тази съвършена вечер не й позволи да откаже.

Беше почти седем, когато пристигнаха в Дъчес Каунти. Свечеряваше се. Залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци по водите на езерото. Брук бе идвала тук и преди на изложение на антики в Райнбек и харесваше естествената красота на района.

— Това място наистина ухае хубаво — засмя се Брук и вдиша хладната свежест на влага и прясно окосена трева през отворения прозорец. Отбиха се от пътя, преминаха през една бяла порта и поеха по дълга, застлана с чакъл алея, която следваше очертанията на езерото, под тунел от клоните на дивите кестени, отрупани с кремави цветове. Стигнаха до къс пристан, където стоеше на котва малка моторна лодка.

— На отсрещния бряг ли е? — запита Брук с вълнение в гласа си.

Всички слязоха от колата и отидоха на пристана. Миришеше на безир. Лодката пухтя десетина минути през езерото и накрая стигна до един залив, на чийто бряг се издигаше огромна бяла къща в колониален стил. Брук зяпна от възхищение.

— Нали е невероятно? — ухили се Алесандро и драматично разпери ръце. — Когато влезем, ще видите, че е малко запуснато, затова ви моля да напрегнете въображението си.

— Много ми допада, че не е толкова съвършено — обади се Дейвид, докато завиваха към дока.

Брук лекичко се засмя.

— Дали и майка ти ще го приеме така?

— Ще го хареса, ако и ние го харесваме — заяви той, но не особено убедително. — Все пак ми харесва. Уединено е.

Алесандро плесна с ръце.

— Точно това си мисля и аз, драги. Папараците ще дебнат тази сватба навсякъде, така че трябва да се постараем да ги държим настрана. Това е идеалното решение. Дори поговорих с местния шериф, който любезно се съгласи да наложи забрана върху полетите над езерото по време на сватбата. И никакви хеликоптери на папараци! Виж, Дейвид, знам, че майка ти държеше церемонията да е в църква…

— Катедрала — поправи го с усмивка Брук.

— Но вече говорих с отец Джеймс, пастора от енорийската ви църква. Доколкото знам, той е кръщавал две поколения от семейството ви. Е, на драго сърце ще служи тук, за радост на майка ти.

Алесандро се обърна към Брук и я хвана за ръката.

— А ти, скъпа моя, знам, че искаше нещо по-интимно, но…

— Но е красиво — прекъсна го тя. — Голямо, но красиво.

Те прекосиха градините и влязоха в къщата. Отблизо сградата беше още по-внушителна. Преддверието беше огромно, със сводести тавани, извисени на дванайсет метра над тях.

— Леле — успя само да каже Дейвид.

Алесандро хвана Брук за раменете и я завъртя към езерото. Водите му бяха златистооранжеви от залязващото слънце.

— Погледни към западния бряг на езерото — прикани я Алесандро и посочи към ливадите. — Забелязваш ли как се спускат надолу? Като естествен амфитеатър. Представям си най-обикновени столове за гостите, пътека от цветни листенца и церемония на фона на водата.

Брук запази мълчание, докато си представяше сцената.

— Какво мислиш, Брук? — попита Дейвид. Когато се обърна към него, в очите й проблясваха сълзи.

— Просто е невероятно.

Дейвид я придърпа към себе си.

— Сватбеният ген изплува — прошепна той.

Алесандро малко се отдалечи, без да спира да обяснява, вживял се в ролята на екскурзовод.

— Къщата е принадлежала на много богат род от Манхатън. Имали са мини или нещо такова. Сега е собственост на някакъв образователен тръст. Някога е използвана за снимките на филм с Джони Деп, не помня заглавието. Така че не се безпокойте за леко занемарения екстериор. Бившият ми приятел е дизайнер в Холивуд и тъй като още сме в добри отношения, мисля, че ще може да направи нещо много специално.

Този трескав монолог накара Дейвид и Брук да се усмихнат.

— Не искаме кой знае какви сюжети, Алесандро — напомни Брук. — Без стил „Отнесени от вихъра“, нали?

— Ако погледнем на това от левия фланг, бих си представил вечерна сватба. Бихме могли да осветим целия път край езерото с факли и да ви докараме за церемонията с малка лодка, покрита с листа от рози.

— Алесандро — започна Брук с предупредителен тон. — Без драми, забрави ли? Макар че ми допада идеята за сватба по това време. Кога е свободна?

— Когато пожелаете — отговори Алесандро. — Есенна сватба би било великолепно. Представяте ли си тези дървета с пламтящи червени листа? О, но реално погледнато, септемврийска сватба ще внесе доста напрежение. Имам предвид, че ще са нужни минимум три-четири месеца за роклята ти, дори повече, ако ще искаш бродерия от „Лесаж“[2]. Сещам се за един случай, когато трябваше да се отложи сватбата, защото бродерията отне много време.

— Което означава да се отложи за следващата пролет или лятото — замислено продължи Брук. — Зимите тук са тежки и не ми се иска да затрудняваме гостите.

— Определено искаме сватбата да се състои до края на годината — настоя Дейвид с поглед, прикован в Брук. — Не искам да изпусна тази жена.

Алесандро се покашля неловко.

— Ще ви оставя сами за няколко минути — предложи той.

— Как ти се струва? — попита Брук, когато Алесандро се отдалечи достатъчно.

— Страшно ми харесва.

— О, скъпи, толкова съм щастлива, че го казваш — възкликна тя и лицето й грейна като на малко момиченце. — Не е ли съвършеното място за пролетна сватба? Усещаш ли аромата на ново начало във въздуха.

Забеляза, че Дейвид се въздържа от една иронична усмивка. Беше твърде възпитан, за да си позволи да се разсмее. Той прегърна Брук с две ръце през кръста.

— Съвършено е.

— Не е ли доста голямо? — продължи Брук и прехапа устни. — Всичките тези приказки за амфитеатри.

— Ще имаме много гости.

— Твоите родители ще имат много гости — уточни тя.

Брук беше зодия Риби — романтичка. В представите й сватбата трябваше да има всички елементи на приказка — красива бяла рокля, огромна торта. Макар че винаги бе мислила за церемония в тесен кръг — само с близките, любими хора. Въобще не искаше да прави панаири.

— Дали да не отскочим до кметството и просто да го направим? — импулсивно попита Брук.

Дейвид бавно поклати глава.

— Знаеш, че не можем.

Погледна го и долови тъга в очите му от бремето на очакваното от него. През повечето време не го забелязваше. Засега Дейвид бе телевизионен репортер, но му бе отредено друго бъдеще. Дори вече някои сериозни списания го споменаваха като кандидат за Белия дом, макар да нямаше никакъв опит в политиката. За тяхната сватба щеше да се говори и пише години наред. По много причини трябваше да прилича на спектакъл.

— Скъпа, сигурна ли си, че си готова за това? — нежно попита той.

Тя погледна теменуженосините му очи и още не й се вярваше, че от всички жени на света бе избрал точно нея.

— Имаш предвид дали съм сигурна, че няма да променя мнението си?

— Не, имам предвид готова ли си да станеш съпруга на един Билингтън?

Брук потръпна.

— Не знам. Коя ли жена би могла да знае това? — въздъхна тя. — Единственото, в което съм сигурна, е, че ти си човекът, за когото искам да се омъжа.

Широка усмивка засия на лицето на Дейвид.

— Това ме устройва — обяви той и двамата се отпуснаха на тревата.

Бележки

[1] Бар мицва — специален акт в юдаизма, чрез който се ознаменува краят на юношеството и достигането на религиозно пълнолетие на момчето (момичето) и се задължават да спазват религиозните заповеди. — Б.пр.

[2] Известно ателие за бродерии във висшата мода. — Б.пр.