Тасмина Пери
Първороден грях (37)

35.

— Работиш до късно.

Лиз се стресна. Седеше на бюрото на сътрудничката си, затрупано от офис оборудване — факс, подвързваща машина, машина за унищожаване на документи — и чакаше да се принтира някакъв документ.

— Късно? Не чак толкова — отговори тя. Вече беше единайсет вечерта и тя искрено се изненада, че вижда Уилям там. Всички лампи на първия етаж бяха угасени и единственият признак на живот беше шумът от прахосмукачката. Повечето дни брат й напускаше офиса най-късно в шест и половина, а на коктейли, презентации и други обществени събития оставаше не повече от час. На благотворителни вечери и приеми беше още по-зле. Винаги стоеше до вратата с палтото на Пола в ръце, за да я изчака да приключи с разговорите, за да се приберат вкъщи. Тъкмо това накара Лиз да застане нащрек: щом е в офиса по това време, значи има сериозна причина.

Уилям се подпря на бюрото и започна нервно да барабани с пръсти.

— От осем сутринта се занимавам с маркетинга — каза той. — Трябва да се отговори на много въпроси във връзка с оценяването.

Той посочи с глава към подвързващата машина, на която тя нареждаше листа.

— Не трябва ли да поръчаш това на сътрудничката си?

Лиз мразеше да я сварват неподготвена, но прикри раздразнението си, като силно натисна дръжката.

— Спестявам ти пари — сопна се тя.

Уилям скръсти ръце на гърдите си и настоятелно загледа сестра си.

— Лиз, трябва да знам доволна ли си от всичко това.

— Кое по-точно? — попита тя наежено и тръшна документите на бюрото.

— От продажбата на „Асгил“. От отделянето на „Скин Плюс“. Знам, че ти изрази съмненията си на заседанието и разбирам колко важна е за теб „Скин Плюс“, но „Канопъс“ дават добра оферта. Ти си умна и прозорлива, Лиз — сигурно разбираш, че сега е точният момент да го направим.

Умна, прозорлива, как не, изфуча наум тя. Как щеше да промени взетото от борда решение. Как изобщо би могла?

— Да, разстроена съм, Уилям, няма да отричам, но не заради онова, което си мислиш. Не съм разстроена от алчност или наранена гордост.

— Не съм си помислил това — намръщи се Уилям. — Кажи защо?

Тя се спря и се опита да изглежда възможно най-внушително.

— Просто си мисля, че татко не би одобрил това — тихо обясни тя.

Лека усмивка се появи на лицето му.

— Стига, Лиз, ти не си човек, който ще се ръководи от сантиментални чувства при взимане на решения. А пък и ние не закриваме фирмата изобщо — просто разтоварваме най-слабата част от бизнеса и започваме отново, без дългове, с марка, в която има много повече потенциал.

Тя се извърна настрани, като се престори, че подрежда документите си, за да не забележи гнева в очите й.

— Прекалено късно е да говорим за това — заключи тя.

— Права си — съгласи се той, без да разбира какво имаше предвид. — Пола сигурно си е легнала вече, а утре заминава за Бермудите и ще я видя чак следващата седмица.

Лиз нямаше представа какво щеше да прави Пола в Бермудите, но каквото и да беше, я подразни. Поредното пилеене на пари, без съмнение. Уилям се изправи и се протегна.

— Е, радвам се, че си поговорихме, Лиз — каза той и докосна ръката й. — Ще се видим утре.

— Сбогом — кротко отвърна тя и го проследи как се отдалечава по коридора.

Във всеки възможен смисъл, прошепна тя.

Събра документите, които бе държала минути преди това и се усмихна. Изпита странно вълнение, че едва не я хванаха. Отиде до бюрото си, разгърна ги и зачете под тънкия конус на светлината от настолната й лампа. Дали е достатъчно, зачуди се тя, като прехвърли с палец страниците. Да, напълно.

Напъха папката в един кафяв плик и го адресира — с отпечатан на принтера етикет, разбира се, за да не остави почерка си върху него — до Хю Монтегю, анализатор в „Петерсенс“. Рав беше очарован, че Лиз прояви такъв интерес към приятелите му във финансовата институция. След като Рав подробно й разказа за техните силни и слаби страни, тя веднага се спря на Хю Монтегю. Беше съвършено подходящ — току-що преместен от Лондон, с амбицията да се докаже. Рав бе намекнал, че Хю може би е замесен с някакви офшорни сделки от съмнителен характер. О, да, идеалният човек, кимна Лиз, грабна палтото си и се отправи към синята пощенска кутия на ъгъла на Пето авеню. Реши, че с Хю Монтегю могат да станат много добри приятели.