Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Поверително (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Original Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Тасмина Пери

Заглавие: Първороден грях

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 09.01.2012

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-276-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5201

История

  1. — Добавяне

22.

— Супер местенце! — пищеше от удоволствие Джема, докато се друсаше върху малкото двойно легло в допълнителната спалня в апартамента на Тес.

— Да отидем до „Магнолия“ за малки кексчета? Не. До „Двайсет и първи век“! Имам страшна нужда от нови дрехи. Не, до онзи ресторант до езерото в Сентрал Парк.

— Навесът за лодки? — предположи Тес.

— Точно така. Боже, обичам го този Ню Йорк, а ти?

Тес се усмихна на искреното възхищение по лицето на приятелката си, докато оглеждаше апартамента й в Уест Вилидж. Трябваше да признае, че беше впечатляващ. Елегантен кухненски бокс с лъскави бели уреди и гранитни плотове. Баня бижу на Филип Старк, хол в нежно кремаво с бели капаци на прозорците, които гледаха към озеленената Пери стрийт.

— Не мога да повярвам, че направи това за мен — въздъхна Джема и изтича до прозореца, за да погледне навън.

— Хей, направих го за себе си — хитро се усмихна Тес. — Имам нужда от теб.

— Я кажи пак колко е наемът на това място?

— Безплатно е.

Джема се изхили.

— Имам приятелка, която се премести тук преди около година. Плаща по три хиляди долара на месец за някаква дупка в Бруклин. А мислехме, че в Лондон е пладнешкият обир! Ню Йорк, готова съм за теб — разсмя се тя и плесна с ръце.

Тес донесе две големи чаши чай и се настаниха на дивана.

— Е, как е „Глоуб“?

Джема направи физиономия.

— Не съм им продала нито една снимка, нито клюка дори за жълти стотинки, откакто ти напусна. Предполагам знаеш, че съкратиха трийсет души?

Тес бе научила за това. В такива моменти разбираше, че е направила правилния избор.

— Е, и тук не е като на пикник — предупреди я тя. — Какво се говори за богатите? Че не са като теб и мен? Е, вярно е. Имат десетократно по-големи проблеми.

— Ще се справим — обеща Джема. Изражението й беше толкова решително, че накара Тес да се усмихне — изглеждаше сякаш отива на война. Каква невероятна промяна за две години, помисли си тя. Джема бе завършила Училището по изкуствата в Уимбълдън и се готвеше за кариера на моден фотограф. В началото не бяха близки. Всъщност, Тес бе приятелка с Кат, сестрата на Джема, и я беше виждала само когато се бяха събирали за едно лъчезарно „здрасти“. Тогава й се бе видяла прекалено обсебена от работата си. Тъкмо бе получила място в Париж като втори асистент на френския моден фотограф Франсоа Мито и бе вглъбена в творчество и в собствената си изключителност. След дванайсет месеца Джема се обади на Тес, че е в беда и се нуждае от помощта й. Останала да работи до късно в студиото на Мито, фотографът се опитал да я прелъсти, тя отказала. Франсоа не преглътнал това и я изнасилил. На следващата сутрин Тес се качи на влака „Евростар“. По това време Кат работеше в Канада, а родителите им отдавна живееха в Нова Зеландия, така че Тес се оказа най-близкият й човек.

Тес убеди Джема да отиде в полицията, но там се отнесоха с нея безчувствено и агресивно, като й обясниха, че сама си била виновна, щом се била хванала да работи в модната индустрия. Същия ден Франсоа й се бе обадил да я заплаши, че няма да помирише повече работа в този бранш. Въпреки протестите на Тес тя оттегли обвинението си, но вече вредата беше нанесена. В модния свят се пусна мълва, че Джема Дейвис създава проблеми и тя се прибра в Лондон съкрушена и наранена. Тес я гледаше и се чувстваше ужасно виновна. Много добре знаеше през какво бе преминала, но и тя не се поколеба да я използва и реши, че не можеше повече да мълчи.

— Слушай, Джем, трябва да ти призная нещо — започна тя. — Тежи ми на съвестта, откакто дойдох тук. Става дума за снимките на Шон Асгил на онази оргия, които не публикувахме. Не бях съвсем откровена, като ти казах, че са изчезнали.

Джема наклони главата си на една страна.

— Ти каза, че имало юридически проблеми.

— Да. Нещо подобно. Но истината е, че потулих историята, защото Мередит Асгил ме помоли. Исках тази работа, затова им дадох снимките.

Джема се навъси.

— За какво точно съжаляваш? Не каза ли, че тези снимки всъщност принадлежат на „Глоуб“?

Тес кимна.

— Е, тогава си преметнала вестника, не мен. И браво на теб. От „Глоуб“ те измамиха, като не те назначиха за главен редактор, макар че беше най-добрата. Така че всички сме квит.

— Можеше да е така, но не знаеш всички подробности — продължи Тес. — Отначало семейство Асгил ми предложиха сто хиляди лири за снимките и аз отказах.

Джема лекичко подсвирна.

— Това са доста пари.

— Знам, но ми се видя нередно. Да приема да работя за тях беше по-приемливо, а и винаги съм искала да живея в Ню Йорк. Но се чувствам зле, че лиших теб от тези пари.

Джема сви рамене.

— Все пак не съм снимала Мадона в легло с кралицата. Тогава наистина щях да побеснея, че си скрила снимките!

Тя погледна Тес в очите.

— Виж, сигурно щях да понаправя малко пари. Но, Тес, ако не беше ти, сега вероятно щях да съм в някоя мърлява квартирка в Камбъруел на социални помощи. Ти си ми добра приятелка, това е най-важното.

Тес притвори очи и почувства вълна на облекчение. Беше направила каквото бе по силите й. След инцидента в Париж Тес бе убедила фоторедактора да наеме Джема за няколко броя. Благодарение на това тя бе започнала да контактува с папараците и бе открила колко много печелят. Джема носеше апарата си навсякъде и една вечер, докато купуваше коледни подаръци около Оксфорд стрийт, забеляза малка група хора, натоварени с пакети, да се трупат около някаква кола. Успяла да си пробие път напред и видяла, че шофьорът, рок звездата Джеймс Мелър, бил блъснал пешеходец на пътя. Джема продаде снимките за десет хиляди лири. В известен смисъл това бяха най-лесно спечелените й пари. От друга страна — най-трудният й хонорар. Бе разказала на Тес колко виновна и мръсна се е почувствала, когато снимала. Но Тес я бе поощрила и така тя стана папарак на свободна практика и с всяка следваща снимка бе ставало все по-лесно. Имаше свои строги правила — никога не правеше снимки, които биха засегнали някого. Не и почтените хора. Тес се усмихна вътрешно. Странно колко бързо се променяха критериите.

— Слушай, Тес, не трябва да се притесняваш за нищо — успокои я Джема. — Виж, аз съм в Ню Йорк, какво по-хубаво от това? Върша тази работа, защото ми харесва тръпката. Може да е различна от това да видя своя снимка във „Вог“ — добави тя с горчива усмивка, — но е тръпка.

Тес бавно кимна. Бе чувала историите на Джема. Преди три месеца я бяха изблъскали от платното, докато преследвала джипа на известна личност с мотопеда си. Бодигардът нарочно я бе блъснал с колата и тя изхвърчала от пътя на безлюдна поляна край шосето. При друг случай един от най-известните театрални актьори в Лондон я ударил с помпа за колело по главата. Много хора смятаха, че папараците си го търсят, но кой заслужава да бъде убиван или раняван.

Джема скочи и отиде до прозореца, за да наблюдава с нескрито удивление жълтите таксита по улицата.

— Та мислиш ли да останеш в допълнителната ми спалня завинаги? — усмихна се Тес.

— Щом ми е паднало — ухили се Джема. — Ще го отпразнуваме ли?

 

 

Мат дойде да вземе Брук следващата събота в седем и половина сутринта. Изглеждаше абсурдно рано за закуска, още повече за обяд, но Брук си напомни, че е лекар от спешното отделение, за когото няма ден и нощ. Нещо като постоянно преживяване на часова разлика.

Като излезе от сградата, тя се огледа във всички посоки. Не се виждаха папараци, но въпреки това бе взела предпазни мерки. Беше облякла тъмносини джинси, любимата си тениска на Стела Макартни и бели гуменки, тъй като глезенът й още не беше съвсем добре. Върза косата си и нахлупи плетена шапка. Сложи си широки тъмни очила. Беше слънчево утро и всичко изглеждаше естествено. Предишната вечер се почувства несигурна и виновна заради предстоящата си среща с Мат в отсъствието на Дейвид и бе на ръба да се откаже. Но успя да се отърси от тези чувства. Нямаше причина да се чувства виновна. Мат бе само приятел и тя нямаше да позволи на Дейвид, нито на Тес Гарет, нито на папараците да й диктуват с кого да се сприятелява. Нима трябваше през целия си живот да отбягва мъжете само защото бе обвързана и известна? Донякъде срещата с Мат означаваше, че контролира живота си.

— Така вече е по-добре — усмихна се Мат и посочи към очилата й, докато се качваше в колата му, паркирана в една странична уличка.

— И аз мисля така — засмя се тя. — По-добре Одри Хепбърн, отколкото Ланс Армстронг. В чантата си нося и моите „Пети Гугенхайм“ — обясни тя и извади чифт големи слънчеви очила с млечнобели рамки. — За всяко преобразяване имам съответните очила.

— Сигурно е изтощително да си модна икона — поклати глава той; завъртя ключа и потеглиха. — Макар че там, където отиваме, няма да са ти нужни.

Тя го изгледа с подозрение. Мат не й бе обяснил по телефона къде отиват, само бе казал, че папараците не биха се сетили за това място.

Брук почувства вълнуваща тръпка, когато градът остана зад тях.

— Изненадан съм, че се захвана с издаване на книги.

— Странно, че го казваш. Миналата седмица се явих на интервю във „Вог“. Попитаха ме защо се занимавам с издаване на детска литература.

— Какво им отговори?

— Защото съм завършила английска филология и не знам какво много по-различно бих могла да правя. Освен това книгите, които са имали най-голямо влияние върху живота ми, са детските: „Паяжината на Шарлот“, „Даряващото дърво“, дори Толкин.

— Добър отговор, но истина ли е?

Тя се усмихна.

— Истината е, че попаднах там. След като се дипломирах, майката на приятелката ми ме уреди на стаж в „Йелоу Доор“. Приех главно защото изглеждаше добра възможност да се издържам, без да работя за семейната фирма и постоянно да ме сравняват с моята пристрастена към работа сестра Лиз. После открих, че издателската дейност ми харесва и когато ми предложиха място за заместник — главен редактор, след приключването на стажа ми, не се колебах.

— Обзалагам се, че майка ти не е била очарована.

— Странното е, че според мен въобще не я интересуваше. Може би защото вече Уилям, Шон и Лиз работеха за фирмата. Може би, защото реши, че издателската работа е по-подходяща за мен.

— Не мога да си представя, че просто го е подминала с повдигане на раменете.

— Думите й бяха: „Брук, издателската работа е много хубава за момиче, което си търси подходящ съпруг“. А откакто съм с Дейвид, не пропуска да ми напомни, че Джаки Кенеди[1] е била редактор в издателство „Дабълдей“. Щом е достатъчно подходящо за Джаки…

Мат се разсмя.

— Е, ако Дейвид стане президент, а ти първа дама, помисли за всички тайни, които ще откриеш, като например кой уби Кенеди.

— Джак или Боби?

— И двамата. А също ще направиш разследване за случилото се в Розуел[2].

— За аутопсиите на извънземни? Бих могла да ти кажа, но после ще се наложи да те убия.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Пътищата извън Ню Йорк бяха спокойни. Разговорът вървеше непринудено и неангажиращо — клюки за общи приятели от „Браун“, предстоящата й сватба и живота в „Йелоу Доор“.

Като погледна часовника на таблото, тя осъзна, че пътуваха повече от два часа. Градовете бях отстъпили място на земеделски земи. Табелата, край която профучаха, обявяваше навлизането им в щата Пенсилвания.

— Къде всъщност ме водиш? — полюбопитства Брук.

Като разбра, че няма да получи отговор, отвори прозореца и свежият извънградски въздух нахлу в колата. Минаваха край малки градчета със странни имена: „Взаимоотношение“ и „Птичка в ръка“. Профучаваха през пустите им улици, осеяни с автомати за сода и железария. Скоро настигнаха чудати фермери, които караха конски впрягове. Ако не бяха фургоните и пикапите със затъмнени стъкла, които подминаваха, би си помислила, че са се върнали във времето. Най-после разбра за какво става дума.

— В провинция Амиш[3] сме — досети се Брук и се обърна към Мат.

— Глупава идея ли беше? — подметна той. — Каза, че те преследват на обществени места, затова си помислих, че трябва да отидеш там, където хората нямат никаква представа коя си.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях. Освен мъжете с дълги бради, жените с бонета и престилки, типични за жителите на Амиш, в града имаше много заведения за бързо хранене и магазинчета за сувенири, пълни с туристи. Брук си сложи тъмните очила.

— Не съм казал, че идеята ми е много умна — усмихна се Мат.

Те подкараха към една долина. Той извади лист хартия от джоба си и погледна в него, без да изпуска пътя от око.

— Мисля, че пристигнахме.

— Невероятно е, че такива общности продължават да съществуват и в двайсет и първи век — тихо каза Брук.

— Всъщност Амиш е една от най-бързо развиващите се общности в света — обясни Мат. — Те се женят за членове на други Амиш общности и имат по много деца.

— Това е толкова… толкова старомодно — заключи Брук.

Мат се усмихна.

— Не съвсем. Хората се стремят да се женят за себеподобни. Например ти и Дейвид. Всъщност, през всичките години в колежа си имала гаджета все от този тип.

— Кой тип?

— Момчета с парични фондове и спортни коли.

Тя примигна срещу него, после реши да не отговаря. Искаше й се да му възрази, но бившите й гаджета наистина имаха нещо общо помежду си. Не бяха лоши момчета, нито загубеняци. Цяла колекция от „господин Подходящ“. Единственото отклонение от избора на добри момчета от добри семейства бе Джеф Даниелс, бившият й преподавател, който я бе омаял с изключителната си интелигентност, но това завърши бързо и неприятно. Тази връзка бе започнала, когато тя тежко преживяваше смъртта на баща си, а той — криза на средната възраст. След този случай се бе върнала към старите си предпочитания. А сега се омъжваше за Дейвид Билингтън — прототип на богат, успял, съвършен американски мъжкар.

Завиха надясно по безлюден прашен път. Преминаха през дървена ограда и навлязоха в землището на малко стопанство.

— Мат, не можем да влизаме тук — разтревожи се Брук. — Това не е Дисниленд, а нечий дом!

— Спокойно — отговори той. — Един мой приятел от „Браун“, Том Чанс, познава това семейство. Той е лекар в местна болница по специална програма за общността Амиш.

Докато слизаха от колата, една жена излезе да ги поздрави. Беше облечена в синя, подплатена с фусти дълга рокля, бяла престилка и боне. Брук си помисли, че изглежда като Кели Макгилис във филма „Очевидецът“ — това бе единствената й база за сравнение.

— Добре дошъл, Матю — посрещна ги жената с усмивка. Имаше особен акцент. Немски? А може би холандски?

— Радвам се да те видя, Рут. Как е малкото ти момиченце?

— Вече е добре. Том е добър лекар. А това кой е? — попита тя и насочи вниманието си към Брук.

— Рут, да ти представя Брук Асгил. Стара приятелка от колежа.

— Приятели? — дяволито попита тя.

— Да, Рут — сериозно отговори Мат.

— Един мъж не трябва да стои без съпруга, Матю — продължи тя. — Ти се застоя доста дълго.

Брук забеляза, че страните му порозовяха и вътрешно се усмихна.

— Добре, добре. А какво става с кабриолета, за който говорихме?

Конят и кабриолетът стояха пред един червен хамбар. Рут се покатери на предната седалка и хвана юздите. Брук и Мат се настаниха на местата зад нея.

— Ще пътуваме три мили — обясни Рут и подкара коня в тръс. Обърна се към тях и хитро се усмихна.

По пътя Рут им разказа всичко за живота си, използвайки различните забележителности на долината, за да илюстрира историята. Показа им обикновените дървени къщи на съседите, къде се молеха в неделни дни и едностайните училища в Амиш.

Брук притвори очи и почувства как топлият пролетен бриз гали лицето й. Това бе най-приятното преживяване, което бе имала от седмици. Непринуденост. Анонимност. Никой в тази долина не се интересуваше коя е Брук Асгил; никой не се интересуваше къде купува дрехите си, нито къде се храни. Когато се върнаха и спряха пред фермата, Рут ги покани в голямата си бяла къща. Скромно обзаведена, с красива дълга дървена маса и бюфет. Беше безупречно чиста, а във въздуха се носеше апетитен аромат. Подаде им чиния с прецели — дебели, топли и посипани с мерудии. Брук не бе опитвала нещо толкова вкусно, откакто бе ходила на ски в Сен Мориц преди няколко години. Не го спомена, защото не беше сигурна как Рут би приела такова място.

— Работиш ли, Брук? — попита Рут след кратка пауза.

Тя кимна.

— Редактирам детски книги.

— О, това е чудесно — усмихна й се Рут. — Истинско призвание.

Тя й зададе няколко въпроса за живота в Ню Йорк, който сякаш едновременно предизвикваше любопитството й и я отблъскваше, и тогава Мат подсказа с жест, че е време да си тръгват.

— Беше много приятно — каза Брук, докато се качваха в колата. — Мога да доведа Дейвид. А ти трябва да дойдеш с гадже. Рут иска да те види отново обвързан.

Той поклати глава.

— Имал ли си връзка след Кейти? — запита Брук след минута мълчание.

— Две връзки. Не се получи.

— Още ти липсва — тихичко добави тя.

— Знаеш ли, всеки ден ми се налага да казвам на някого, че любимите му хора ги няма вече. Предлагаш им кафе, докосваш ги по ръката, повеждаш ги към свободна стая. Някои от тях пищят и припадат, но повечето са смели и го понасят стоически. Преди Кейти да почине, мислех, че това е типичното поведение, а сега се чудя как успяват. Как могат да са толкова силни, когато всяка частица от теб е смазана и безпомощна, и това продължава. В един момент започваш да се чудиш дали някога въобще ще се чувстваш по-добре.

— И това ще стане — увери го Брук и докосна ръката му.

— Знам — той повдигна рамене. — Всъщност кандидатствах за една програма за доброволци в Африка през следващата година. Отчаяно се нуждаят от лекари. Мисля, че ще ми се отрази добре. Ще огранича пиенето и самосъжалението.

Започваше да го разбира. Обвиняваше се, че не е спасил Кейти и искаше да се махне. Брук знаеше, че не можеше да го убеди в обратното. Понякога хората трябва да предприемат нещо, за да могат да оцелеят.

— Впечатлена съм.

— Не съм най-безкористният доброволец, нали? — въздъхна Мат с тъжна усмивка. — Трябваше да избирам между това и обикаляне по света шест месеца, и реших, че ще се депресирам още повече от разни туристи с поне десет години по-млади от мен.

— Може би някоя млада хипарка ще ти се отрази добре, Мат.

Той мълча известно време, концентриран върху пътя, после попита:

— Ако можеше да заминеш някъде, къде би избрала?

— С Дейвид говорихме за това. По повод медения месец, знаеш как е. Проблемът е, че той е бил навсякъде. А пък аз си мечтаех да откриваме заедно нови места. — Тя сбръчка нос, като си спомни за последното предложение на Дейвид: островите Галапагос. Трябваше да признае, че това щеше да е нов печат в паспортите и на двамата, но от видяното в интернет Брук реши, че не изглеждаше много романтично, не че беше против девствената природа.

— Е, ще ти кажа аз какво бих избрал — важно обяви Мат. — Австралийска одисея. По течението на река Хоксбъри, където плуват сладководни крокодили, дълги по три метра, после до Улуру Еърс Рок, Алис Спринг[4] и опаловите мини, а оттам на островите Уитсънди за гмуркане и плаване с платноходка. Може би с млада хипарка, както ти подсказа.

— Звучи страхотно — замечтано каза Брук. — Мога ли да ти открадна идеята? Без хипарката, разбира се.

Когато спряха да сипят гориво, Брук забеляза надписа на един магазин „Автентични амиш дрехи“.

Мат посочи една от обикновените рокли на витрината и се пошегува:

— Защо не вземеш тази за гала вечерта на костюмите следващата седмица?

Магазинът беше класически капан за туристи, пълен с рафтове, отрупани с черни панталони и бонета, магнити за хладилник. В дъното, почти скрити от погледа, бяха изложени дървени мебели. Брук взе чифт красиво издялани стойки за книги и погали гладкото дърво.

— Прекрасни са, нали?

— Ще ти ги купя — реши Мат и посегна да ги вземе от ръцете й.

Брук се дръпна.

— Моля те. Аз ще си ги купя.

Мат я погледна озадачен.

— Защо?

Брук се спря, преди да проговори.

— Да ти кажа ли каква е разликата между това да си богат и да си известен?

— Не знаех, че има такава — удивено призна Мат.

— Когато бях само богата, все имах чувството, че приятелите ми очакват аз да плащам сметките, защото знаеха, че имам пари. Но когато станах известна, винаги се появява някой, който иска да ме почерпи питие, независимо колко съм богата.

Изражението на Мат помръкна, а в гласа му се долови нотка на раздразнение.

— Значи мислиш, че искам да ти ги купя, за да се похваля на приятелите си?

— Не. Нямах предвид това въобще — съжали за откровеността си Брук.

— Тогава ми позволи да ти ги подаря.

Той ги взе и тръгна към касата. Брук го изгледа и се зачуди как успя толкова да го ядоса.

Брук спа през повече време по пътя обратно.

— Би ли ме оставил няколко пресечки по-далеч от апартамента ми? — каза тя, като се размърда и се протегна. Вече бяха сред каньоните на Манхатън и тя започна тревожно да се оглежда за папараци. Мат спря пред един супермаркет на Лексингтън.

— Благодаря ти, Мат. Прекарах наистина чудесно — усмихна се Брук и отново си сложи очилата.

— Аз също. Макар че доста път бихме за разходка с конски кабриолет.

— Никога не е много за такова преживяване, Мат. С всичко бих се справила, ако имах повече приятели като теб. Добри, нормални приятели, които не са от моя нов, луд свят.

— Та ти обичаш този свят — засмя се той. — Следващия път, когато те видя, ще държиш на ръката си някое от онези кучета като мишки.

— С големи, яки охранители от двете ми страни. — Махна му и продължи нататък по Лекс. Изведнъж се сети, че с Дейвид се бяха скарали точно заради това, и знаеше, че щяха да продължат, когато се прибереше от Дамаск. Обратно към действителността, помисли си тя с крива усмивка и продължи към дома си.

Бележки

[1] Джаклин Кенеди Онасис (1929 — 1994) — съпруга на американския президент Джон Кенеди и първа дама на САЩ в периода 1961 — 1963. По-късно се омъжва за гръцкия милионер Аристотел Онасис. — Б.пр.

[2] Розуел — малко градче в щата Ню Мексико, САЩ, където на 1 юли 1947 година е регистриран един от най-любопитните случаи на наблюдение на НЛО. — Б.пр.

[3] Амиш — християнска религиозна секта, възникнала в Европа по време на Реформацията. Неин основател е Якоб Аман, свещеник от Швейцария. — Б.пр.

[4] Улуру Еърс Рок — скално образувание в Централна Австралия, най-големият скален монолит в света с височина 318 м и дължина 8 км, на 335 км от най-близкия град Алис Спрингс. Едно от чудесата на света. — Б.пр.