Тасмина Пери
Първороден грях (35)

33.

Панорамният бар на хотел „Клифтън“ бе надминал „Гансевоорг“ като най-популярното заведение в Манхатън и въпреки лошото си настроение Лиз беше впечатлена от гледката. Пред нея се издигаше Емпайър Стейт Билдинг като гигантска платинена ракета, осветена в синьо, червено и сребристо, а светлините на Манхатън трепкаха като оазис в маранята на пустинята. В бара лицата на множеството посетители изглеждаха златисти от ветроупорните фенери на бара и по стените. Беше уютно и в същото време изискано — подходящо място за тазвечерното събитие — коктейл на фирмите от Уолстрийт, организирано от финансовото списание „Фънд“. Лиз беше поканена от Рав и като се огледа, остана изненадана колко малко жени присъстват на такива места. Може би причина за това бе, че много малко жени заемаха висши постове на Уолстрийт. Ако не си в мъжкия клуб, губиш. Рав се приближи с две чаши, извинително усмихнат.

— Извинявай — каза той и я целуна по устните, като й подаде чашата с мартини.

— За какво? — попита тя.

— Че те оставих сама толкова дълго.

Лиз почти се трогна от вниманието му, макар да подозираше, че поведението му на първокласен кавалер бе за пред присъстващите, повечето от които, забеляза Лиз, я оглеждаха внимателно. Нищо чудно, помисли си тя. Знаеше, че изглежда забележително в шоколадовокафявата си, прилепнала по тялото рокля на „Гучи“, която подчертаваше тънката й талия и стегнат бюст.

— Не се притеснявай, мога да се грижа за себе си — заяви тя с добре премерени сдържаност и сексапил. Рав я прониза с черните си очи, преди да заговори.

— Току-що разговарях с някои от момчетата от „Петерсенс“ — той посочи с палец към групата служители на инвестиционната банка на бара. Тя погледна отегчено часовника си. Вече бе преценила, че приятелите на Рав стояха доста надолу в нейната класация. В седем сутринта имаше среща с Енрике в „Скин Плюс“ и искаше да си легне рано.

— Няколко от тях са наели една хижа в Аспен за Коледа — продължи Рав. — Искат да знаят дали ще отида.

— Звучи интересно — сви рамене Лиз. — Какъв е проблемът?

— Става дума за Коледа и Нова Година.

Лиз се усмихна на явната непохватност на Рав.

— Това да не би да е заобиколен начин да ме питаш дали си поканен на сватбата на Брук и Дейвид? — подкачи го тя.

— О, не, не знаех, че ще се състои по празниците — запелтечи той.

— Не те бива да лъжеш, скъпи — усмихна се тя и го докосна по брадата. — Всички таблоиди знаят, че ще е на Бъдни вечер, а пък аз съм те виждала да четеш тези чаршафи.

Докато го наблюдаваше как й се усмихна като малко дете, уловено да бърка в буркана със сладки, Лиз си даде сметка, че Рав би могъл да я придружи на сватбата на Брук. Той я разсмиваше понякога и макар да не я бе представил на нито една важна личност, бе разнообразил лятото й. През уикендите я водеше на купони в Хемптън; беше доста добър спаринг-партньор на тенис и беше щедър. И въпреки че обикновено предпочиташе по-възрастни мъже, Лиз намираше, че обаянието на младия мъж — особено на някого, захласнат по сексапила й — идва от неговата пламенност.

Погледът й се зарея из тълпата и срещна познато лице.

— Не вярвам на очите си — възкликна тя. — Ленард е тук.

Тя се отправи към него, но вместо да го прегърне, го посрещна с предизвикателен поглед:

— Какво, за бога, правиш тук? — попита тя.

— Не само ти имаш приятели на Уолстрийт — отговори Ленард с крива усмивка. — Не че мястото ми е тук. Явно банкерството непрекъснато се подмладява.

Той си взе коктейл от един минаващ край тях сервитьор и заразглежда пурпурната смес с любопитство. Лиз го наблюдаваше. Тя разговаряше с Ленард за първи път от събранието на борда на „Асгил“ предния ден, когато планът на Уилям и Мередит да продадат „Асгил козметикс“ бе официално одобрен. Тя беше наясно, че трябва много да внимава — Ленард не беше глупак, а пък и имаше много приятели и съмишленици във фирмата и извън нея.

— Лиз, искам да знаеш, че уважавам мнението ти и знам колко много означава за теб семейният бизнес — Ленард започна с премълчаното.

— И заради това ме предаде на заседанието на борда? — попита Лиз спокойно, но дръзко. Предишната седмица бе обмислила възможните варианти и дори тайно се бе консултирала с адвокат за намерението си да осъди семейството. Беше останала разочарована: посъветваха я да не предприема директни съдебни действия, докато не опита всички останали възможности. На първо място да се опита да убеди борда да не продава. За продажба на фирмата беше необходимо единодушие и това веднага я бе подтикнало да си избере трима членове на борда, които биха изслушали аргументите й: заведе ги в най-добрия ресторант в града и горещо ги призова да не одобряват продажбата. Въпреки това усещаше, че това няма да е достатъчно. Знаеше, че дори онези, които бяха готови да я изслушат, не я харесваха особено. Очевидно защо — многократно Лиз им бе натяквала за недостатъците им. Тя приемаше за крайно несправедливо да я наказват само защото бе единственият глас в борда, който казва каквото мисли и прави смели предложения, дори с цената на разклатено статукво. Те мислеха, че е кучка, а тя — че са мухльовци.

Единствен Ленард се бе изказал против предложението за продажба. Лиз се зарадва: винаги е била по-близка с чичо си, отколкото с майка си и макар да се дразнеше от склонността му да пази неутралитет, поне уважаваше способностите й. Затова побесня, когато той се огъна под мощта на пълния с неодобрение поглед на Мередит и гласува за продажбата. Останала без съюзници, Лиз също бе принудена да гласува с „да“, защото прецени, че в противен случай майка й с мажоритарния си глас щеше да я отстрани от борда.

Боже, мразя семейството си, внезапно си помисли тя и сви ръцете си в юмруци.

— Гневът е лош съветник, Лиз — промълви Ленард, забелязал жеста й.

— Не съм разгневена. Само разочарована — отговори тя възможно най-сдържано. — Макар че бях сигурна, че ще се държите като стадо овце, водени от Мередит, както винаги.

— Решението ми беше продиктувано от дългосрочната перспектива на фирмата — обясни Ленард. — И ти ще имаш своя шанс.

— И кога ще стане това? — сопна му се тя.

Той мълчаливо я изгледа, на слабата светлина лицето му изглеждаше бледо.

— Мередит няма да е вечно председател на борда, Лиз.

Тя извъртя очи. Хайде де! Майка й още нямаше седемдесет и беше силна като кон. Можеше да остане още десет години поне, като се явяваше само на заседанията и я докарваха на инвалидна количка за разни събития. Есте Лаудер стоя начело на фирмата си, докато навърши деветдесет години. Освен това при управлението на Мередит и Уилям „Асгил“ сигурно щеше да изчезне след три години, а не след трийсет. Тази мисъл я плашеше и прогони съня й. Ако нямаше работата си, бизнеса, какво би й останало? Перспективата на четирийсетте години — без бизнес, без сериозна връзка, без семейство — докъде щеше да стигне така? Можеше да започне отново, разбира се, но ако семейството й заровеше марката им, с това си отиваше и нейната репутация. Щеше да е много трудно да намери поддръжници.

„Гневът е лош съветник“, бе казал Ленард. Но това беше единственото, с което разполагаше тя. За нея бе непоносима мисълта, че малката Брук с очи на сърна щеше да получи всичко, а тя нищо, освен живот в сянка. Не че Лиз би си пожелала такъв живот — за нея това беше адът.

Тя искаше шанс да докаже колко е добра. Но точно сега разбираше, че е безсмислено да се заяжда с Ленард. Беше се позовала на разума, но това не помогна. Сега щеше да опита с нещо по-ефикасно.

— Когато тази сделка приключи, Лиз — продължи Ленард, — ще говоря с Мередит да ти отреди по-важна роля във фирмата. Ще й предложа да те направи главен мениджър. Всъщност, ще бъдеш заместник — главен мениджър, макар да подозирам, че не би ти харесвало да бъдеш „заместник“ на нищо.

Лиз не удостои идеята с отговор.

— Кога започва оценяването на фирмата? — прекъсна го тя. Щяха да разглеждат сметките, активите и договорите, да търсят начини за намаляване на разходите или увеличаване на приходите.

— В понеделник, доколкото знам — отговори Ленард и отпи от коктейла си. — Бруно Харис е наел „Петерсенс“, а те са доста добри. Знам, че всички заинтересовани ще искат тази сделка да приключи бързо.

Лиз погледна към Рав, който се смееше с приятелите си банкери.

— Аз също, чичо Ленард — усмихна се тя, в главата й вече се заформяше план. — Аз също.