Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Поверително (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Original Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Тасмина Пери

Заглавие: Първороден грях

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 09.01.2012

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-276-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5201

История

  1. — Добавяне

64.

— Кой иска ирландско кафе? — попита Кевин.

Тес се отпусна на яркожълтия диван и потърка стомаха си.

— Нищо повече не мога да преглътна — изохка тя. — Това беше най-обилната коледна вечеря, която някога съм изяждала.

— Аз ще си направя! — с ентусиазъм се втурна Джак.

— Не мисля така — усмихна се Пати, докато сипваше сметана във високите стъклени чаши и ги подаде на Кевин. Тес забеляза усмивката му и ръката му върху тънката талия на Пати. Цял ден бяха потискали изблиците си на нежност, но очевидно вече не можеха да държат ръцете си мирни.

— Ех, любов, любов — въздъхна Джак и драматично завъртя очи. — Хайде, Тес, да ги оставим. Искам да ти покажа нещо.

Пухтяща заради претъпкания си корем, тя стана. Време беше да си тръгва. Беше толкова мило от страна на Пати да я покани, особено когато се е надявала на спокойна, интимна Коледа с новото си гадже. Затова Тес не искаше да прекалява. Тя последва Джак до стаята му, където той й даде кутия, красиво опакована с пъстра хартия и панделка.

— О, какво е това? — възкликна и настървено се захвана да я отвори. Вътре имаше половин дузина дискове.

— Няколко неща, които ти препоръчвам. Мислех, че ти е нужна малко помощ, щом си падаш по филми на ужасите.

— Уау, Джак, това е страхотно — извика тя и го прегърна. — Не съм гледала нито един от тези.

— Не съм изненадан — важно заяви той. — Постоянно работиш. — Джак я погледна смръщено. — Защо работиш толкова много?

Тя направи топка от опаковъчната хартия и я хвърли по него.

— Защото трябва.

— Не, не трябва — просто каза той. — Мислиш, че това прави живота ти по-хубав, но не е така, прави го по-лош. Искам да кажа, че ако не работеше толкова много, можеше да се върнеш в Англия за Коледа.

Тес сви рамене.

— Не мисля, че връщането ми в Лондон за Коледа би направило живота ми по-хубав. Там май вече никой не ме чака.

— Не е ли тъжно това? — попита Джак и Тес изпита самосъжаление. В думите му нямаше обвинение, просто добри чувства и загриженост, но беше прав. Беше тъжно. Къде толкова бе сбъркала, чудеше се тя; кое неправилно решение беше я довело тук? На хиляди километри от дома. Да, беше богата, вярно, беше успяла, но беше сама, въпреки всичките приятели около себе си.

— Не можеш ли да се върнеш да видиш майка си? — погледна я Джак.

Тес поклати глава.

— Тя не е много приятен човек. Нарани ме много лошо и я обвинявам за много от нещата, които ми се случиха.

— Но тя все още ти е майка.

Според децата… помисли си Тес. Детското простодушие му придаваше смисъл.

— Защо не й се обадиш? — вживя се той в идеята си. — Знаеш ли, че след като мама се опита да ме отнеме от татко, аз не й говорих няколко седмици. Но й простих. Нали така трябва да постъпваме на Коледа?

Тес скочи и мечешки го прегърна.

— Ако някога имам син, надявам се да прилича на теб.

— Мислех, че не искаш да имаш деца.

Тя се изсмя.

— Знаеш ли, че вече не съм сигурна какво искам.

Събра дисковете в чантата си и отиде в дневната.

— Тръгвам — заяви тя по-жизнерадостно, отколкото се чувстваше.

— Не се връщаш на работа, надявам се? — строго попита Пати.

— Само няколко имейла — усмихна се Тес. — Можеш ли да повярваш, че имам десет обаждания от фотоагенции днес? Явно се е разчуло, че сватбата ще бъде в къщата на Ленард по празниците. Трябва да се върна и да уредя фотосесия. Мислех, че можем да пуснем една снимка на щастливата двойка и приходите да отидат за благотворителност.

— Направи го утре — усмихна се лениво Пати, сгушена в прегръдката на Кевин. — Коледа е.

Тес едва не се разсмя. Какво бе превърнало тази устремена кариеристка в мекотело? Явно любовта правеше Пати по-силен и по-богат човек. Тес винаги бе мислила за любовта с негативни понятия: уязвимост, загуба на независимостта и вероятно — неизбежното пълно разочарование. След случилото се с баща й, тя беше убедена, че не иска семейство, и бе потърсила сигурност в парите и кариерата. Като гледаше Кевин и Пати, се замисли дали не грешеше. Може би Джак беше прав. Вместо да отхвърля напълно идеята за семейство, просто трябваше да погледне на него по друг начин.

Взе си довиждане и излезе на студената улица, където снегът вече бе покрил тротоара. По пътя до апартамента я съпровождаха само нейните самотни стъпки. Жилището беше тихо и студено. Джема бе заминала за Торонто при сестра си и малката елха в ъгъла на стаята представляваше тъжна гледка без светлинките си. Зачуди се за миг дали да не отиде в клуба.

Отвори си бутилка вино, пусна музика и се отпусна на дивана. Затворила очи, отпиваше глътки от червената течност и се наслаждаваше на меланхоличните песни на Ник Дрейк. Сватбата щеше да бъде след три дни, с което изтичаше и договорът й. А после? Къде точно беше мястото й сега? Оставаше без работа и изведнъж осъзна — без жилище. Апартаментът беше част от сделката с „Асгил“, така че трябваше да го освободи. И после накъде? Можеше ли да се върне в Лондон? Какво я чакаше там? Кой я чакаше? Дом. Шон. Майка й?

Тес погледна към перваза над камината, където с Джема бяха подредили коледните си картички. Тази година за пръв път не бе получила картичка от майка си. През годините след смъртта на баща й, майка й изпращаше картички за рождения й ден и Коледа на служебния й адрес. Не знаеше как успяваше да проследи местенето й, но картичките редовно пристигаха и винаги имаха обратен адрес. Обади й се, нашепваше едно вътрешно гласче. Колко глупава идея, укори се тя и грабна първата попаднала й книга, за да се разсее. „Просто божествена: Чарлз Дивайн — истинската история“. Опъна се на дивана и запрелиства мемоарите. Трябваше да признае, че беше превъзходен разказвач, провокиращ, остроумен и не можеше да разбере защо издателят не се е заел с книгата му. Сигурно така става, когато си в немилост. Почувства се прекалено уморена, за да продължава да чете и обърна да разгледа снимките в средата на книгата. Чарлз като малко момченце, тичащ из някаква градина. Чарлз като младеж. Колко красив е бил! Чарлз с Труман Капоти, Памела Хариман, Бейб Пейли, Грегъри Пек. Както беше й казал, всички са там. На всяка от снимките Чарлз изглеждаше много обаятелен и шик. Какъв живот! Внезапно едно от лицата привлече погледа й. Да, определено беше тя: много по-млада, по-щастлива. Тес прочете надписа: „В открито море с Оливия Мартин и Мередит Картър. Остров Каталина. Юли 1963“. Разгледа снимката по-внимателно. Тримата бяха на яхта. Оливия и Мередит бяха по бански, смееха се и се чукваха с две чаши шампанско. Снимка с много настроение, но нещо не се връзваше. Отново прочете надписа: остров Каталина, юли 1963. Тес смръщи вежди. Припомни си един от разговорите си с Мередит на годежа на Брук и Дейвид в Белкорт. Да, това е! Тя ясно си спомни, че Мередит беше казала, че почти не е познавала Оливия. Тес грабна мобилния си телефон и се обади на Чарлз.

— Скъпа Тес! Честита Коледа — възкликна Чарлз с явно удоволствие. — Как си? Мислех, че повече няма да се обадиш.

— Тъкмо чета мемоарите ти.

— Не са ли великолепни?

— Да, да, превъзходни са.

Тя замълча.

— Чарлз, вкъщи ли си? Трябва да говоря с теб.

Чу как той плесна с ръце.

— Знаех си! Надушила си бестселъра, нали? — развълнува се той.

— Слагай чая — подкани го Тес. — Пристигам, веднага щом успея да хвана такси.

Чарлз я посрещна в тъмносин кадифен смокинг и чехли от същата материя, и на двете бяха избродирани инициалите му в златно.

— Едно малцово — усмихнат, той й пъхна в ръката чаша с кехлибарена течност. — Коледа е все пак.

Една малка сребърна звезда, подпряна на камината, беше единствената коледна украса.

— Коледните украси са толкова вулгарни — подхвърли той, като проследи погледа й.

— Да ти призная и аз почти нищо не направих тази година — отговори Тес и се настани на стола срещу Чарлз.

— Е, поне се занимаваш със сватбата — въздъхна той. — Аз така и не получих покана.

— Няма да е кой знае какво, Чарлз — опита се да го успокои Тес.

Той изсумтя.

— Семейство Асгил обичат да се изхвърлят за децата си.

Тес се усмихна учтиво.

— Всъщност, исках да поговорим точно за тях.

— Ами моите мемоари? — нацупи се той.

— И за тях.

Тес извади книгата от чантата си и разгърна на снимката.

— Какъв беше поводът? — попита Тес и седна по-близо до него.

Лицето на Чарлз омекна.

— А, двайсет и първият рожден ден на Бъни Бартлет — спомни си той с умиление. — Яхтата е на баща й, голяма клечка в Холивуд, доколкото знам. Новобогаташ, но въпреки това партито беше страхотно. Шестетажна кокосова торта и чисто ново порше от баща й, което я чакаше на пристанището. Ах, щастливи времена — усмихна се той и отпи от скоча си.

— Мередит и Оливия бяха ли приятелки?

— Така мисля, макар че тогава ги срещнах за първи път. Като стана дума за Мередит…

Чарлз остави чашата си на масата и хитро погледна Тес.

— Онзи ден дочух един пикантен мъничък слух за твоята работодателка.

Тес се изпълни с очакване.

— Не би трябвало да ти разказвам това — продължи той, — но тъй като не съм поканен на сватбата, не виждам защо трябва да пазя повече тайни.

— За какво става дума?

— Говорех за Тони Скалино, великолепния готвач, който осигурява кетъринга за Джилиан Поуп.

Тес го погледна неразбиращо.

— Сигурно познаваш Джилиан. Неприлично богатата гранд дама от Горен Ийст Сайд с отличен лифтинг на лицето, с Мередит са приятелки. Както и да е, очевидно Мередит и Джилиан не са просто приятелки. Те са двойка — Чарлз прошепна драматично и направи с пръсти знака за кавички.

— Двойка? — учуди се Тес.

— Любовници — уточни Чарлз.

— Любовници? — Тес се задави с уискито си. — Мередит има любовница?

Чарлз се разсмя и плесна сияещ с ръце.

— Скъпа, няма да повярваш колко много хора от нюйоркския елит се движат в двете посоки, макар че жените са тези, които винаги пазят дълбока тайна, особено много богатите, влиятелните. Клиторатки, както обичам да ги наричам.

Тес се сети какво й бе казал Ленард преди много месеци — че Мередит никога не е имала друг мъж в живота си след Хауард. Ако слухът, който Чарлз е чул, се окажеше верен, означаваше, че все пак е имала любовна връзка, но е било тайна.

— Всъщност има логика в това — замечтано се усмихна Чарлз. — Хауард имаше толкова много извънбрачни връзки, че едва ли се е проявявал много у дома. Все пак съм изненадан, че малката тайна на Мередит не е изплувала досега. Според Тони някакъв противен журналист е душил наоколо. Задавал му въпроси за Мередит и Джилиан, но повече нищо не се чуло за него. Предполага се, че Мередит му е платила, за да спре да рови.

Тес отново погледна към снимката с Мередит и Оливия. Едно от нещата, които бе научила от работата си с папараците, бе, че е много трудно да прикриеш интимни отношения. Версиите, които се представяха, никак не бяха убедителни. Но Мередит и Оливия, това вече изглеждаше правдоподобно. Долови го още щом погледна снимката. Интимност. Начинът, по който Мередит бе положила глава на рамото на приятелката си, Оливия, засмяна безгрижно.

— Мислиш ли, че Мередит и Оливия са имали нещо общо? — попита Тес.

Чарлз сви рамене и погледна снимката.

— Предполагам, че е възможно. Всеки скачаше в нечие легло онова лято. Сега, кажи ми, какво мислиш за седма глава?

 

 

Макар че леглото в нейната стая бе оправено и в китайската ваза на нощното шкафче бяха поставени свежи цветя, на Брук не й се искаше да остава да преспи в дома на майка си. Не можеше да посочи точна причина, просто така усещаше. Някак си беше прекарала този ден там, с останалите от семейството бяха спазили коледната традиция, но сега се чувстваше като в капан. Тя изчака Мередит да се качи в спалнята си и отиде при нея, като остави Уилям, Шон, Лиз и Ленард пред телевизора да гледат „Казабланка“.

— Трябва да тръгвам — каза Брук, застанала на вратата на светлосинята спалня на майка си.

— Коледа е — погледна я Мередит и остави червилото, което току-що беше използвала. — Не можеш да останеш сама на Коледа.

— Майко, тръгваме за Флорида след трийсет и шест часа — напомни Брук. — Имам да правя толкова неща, а и още не съм си приготвила багажа.

С явно неодобрение Мередит въздъхна.

— Много добре. Дейвид ще се прибере ли?

— Не, той е още в Белкорт. Няма да го видя, преди да стигнем до Кийс.

Мередит присви проницателните си очи.

— Надявам се, всичко е наред? — попита тя и се приближи към Брук.

— Разбира се. Защо да не е?

Воднистосините й очи се вгледаха в тези на Брук.

— Имаш късмет, че ти се размина.

Брук замръзна. Знаеше ли майка й за Мат? Изведнъж й прималя, като си помисли, че някой може да ги е снимал заедно в Бруклин.

— Късмет за какво? — заекна тя.

Майка й мрачно кимна.

— Когато публикуваха онази статия за Оливия Мартин в „Спай“, мислех, че Уендъл ще притисне Дейвид да размисли.

Брук си отдъхна с облекчение.

— Уендъл знае не по-зле от нас, че няма нищо скрито в тази история — каза тя и отмести поглед. Мередит докосна с ръка лицето на Брук.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали? — внимателно се вгледа в лицето на дъщеря си тя.

Брук се насили да се усмихне.

— Знам, че имам да мисля за страшно много неща в този момент.

Мередит я погледна, после се наведе и я целуна.

— Тогава, щастлива Коледа, мила.

— Честита Коледа — отговори Брук. Щастлива, помисли си тя, де да беше вярно.

Прибра се в девет вечерта, сложи си халата от кремава коприна, преди да звънне на Дейвид. Остави го той да говори повече. Разказваше й за коледните подаръци, които си бяха разменили, и за клюките около семейство Билингтън, за конете, купени наскоро, новата яхта, която Робърт си поръчал, бременността на братовчедка му Лаура. Този най-обикновен разговор й помогна да се отърси от безпокойството на изминалите няколко дни. Когато затвориха, Брук сложи сатенените си обувки и бельото от „Сабия Роуз“ в куфара от „Луис Вюитон“, а сватбената рокля на Гийом положи на леглото.

— Ще я облека — прошепна тя на себе си. Обърна се, погледна красивата бяла рокля на Николас, после бързо затвори ципа на калъфа и я прибра в най-дълбокия ъгъл на дрешника, като че искаше да отхвърли всички спомени, свързани с нея. Натъпка останалите вещи в куфарите си и ги затвори. Точно тогава звънна мобилният й телефон.

— Реши ли вече?

Устата й пресъхна, като разпозна гласа на Мат.

— Какво да реша? — дрезгаво изхриптя тя и й прималя.

— Вкъщи ли си? — попита той с тревожен глас.

— Да — отвърна тя и затвори очи. Не сега, помисли си тя. Не сега.

— Смяната ми приключи. Мога ли да те видя? — дочу сякаш някъде от много далеч гласа на Мат. — Не мога да изтърпя да не те видя на Коледа, не и когато мисля за теб всяка минута от последната ни среща.

Късаше й се сърцето. Той звучеше толкова искрен, толкова влюбен.

— Не мисля, че е добра идея, Мат — прошепна тя.

— О — беше единственото, което каза той.

Тишината виеше като сирена.

— Мат, омъжвам се след няколко дни.

— А онази вечер? — гласът му беше наранен, умоляващ.

— Мат, недей. Така е по-добре.

— Не! — изкрещя той. — Чуй ме, идвам. Трябва поне да поговорим.

— Не — отказа тя и я обзе смътен страх.

— Моля те. Само пет минути.

Той не е чудовище, каза си тя. Поне това му дължиш.

— Пет минути — отговори тя.

 

 

Той влезе в апартамента й с мрачен, тъжен поглед. Брук стоеше в средата на дневната със скръстени на гърдите си ръце като за самозащита.

— Какво се промени, Брук? — тихо попита той. — Мислех, че онази вечер се случи нещо специално между нас. Сигурен съм.

Тя се насили да го погледне. Последните двайсет и четири часа се бе опитала да го демонизира, убеждаваше се, че е агресивен, свиреп звяр, но не виждаше нищо подобно в мъжа пред себе си. Той беше един пълен с недостатъци, може би слаб мъж, допуснал грешки както всички останали, и като го виждаше, че страда — красивите му очи бяха зачервени от умора, челото му набраздено, — се натъжи. Никога не бе искала да го подвежда; през изминалите девет месеца за нея той беше добър приятел, нейният малък оазис. Е, добре, може би не беше мъжът, когото познаваше преди, но поне му дължеше истината.

— Удрял си Кейти — заговори тя, като се опитваше да овладее гласа си. — Удрял си и Сузи.

Той рязко вдигна поглед.

— Кой ти каза това?

— Няма значение. Важното е, че сега знам.

— Не е вярно — възпротиви се той с по-силен, треперещ глас.

Брук осъзна, че все още й се искаше да му повярва, да разбере, че Сузи и Грейс са я излъгали, но погледът в очите му го издаде. Вина.

— Затова ли заминаваш за Африка — изведнъж й просветна. — Ти не искаш да избягаш от работата, от Ню Йорк, а от това, в което си се превърнал.

Тя вдигна поглед и остана поразена, като го видя, че плаче.

— Знаеш ли колко страшно може да бъде в болницата? — тихо попита той. — Когато се опитваш да спасиш дете, а не можеш? Когато едно дванайсетгодишно дете умира простреляно? Когато един току-що сгоден мъж, пред който е целият живот, е намушкан в сърцето от бездомник и умира на масата в ръцете ти?

— Не, не знам и съм сигурна, че е тежко. Но не е извинение да пиеш и да си го изкарваш на други хора. Да нараняваш — нареждаше тя с висок, пресеклив глас.

Мат я погледна, после отмести очи и отиде до прозореца.

— Знаеш ли, че Кейти ми прости — продължи той, загледан навън. — Разделихме се, но аз я убедих, че ще се поправя. Ходихме на почивка, за да поправим нещата… но тогава тя почина.

— А Сузи?

Той удари с ръка по стената.

— Загубих съпругата си, Брук! — изкрещя той. — Прости ми за това, че нещата при мен не станаха по лесния начин.

Той се обърна и се приближи към нея. Тя видя как мускулите на челюстта му изпъкнаха в опит да сдържи емоциите си. Той си пое дълбоко въздух.

— Брук, обичам те.

Той вдигна ръка и докосна лицето й. Кокалчетата му бяха грапави. Тя трепна и се отдръпна.

— Върви си, Мат — кротко му каза тя.

Отиде до вратата и я отвори.

— Моля те, върви си.

Той мина край нея с пребледняло от вълнение лице, после се спря на прага.

— А какво ще стане с нас, Брук?

— Няма такова нещо като нас, никога не е имало — тъжно отвърна Брук и затвори вратата. В този момент, осъзна, че е права. И разбра точно какво трябва да направи.