Тасмина Пери
Първороден грях (50)

48.

Хотел „Съндаунър“ в Чарлстън беше една от онези пищни, величествени сгради в памучните плантации, горд символ на богатство и могъщество, строени през осемнайсети век преди Гражданската война. Сега „Съндаунър“ беше част от голяма верига корпоративни хотели средно ниво и явно беше загубил част от обаянието си. Но това напълно се компенсираше от разположението му в историческия район на града. Градските къщи в пастелни тонове, газените улични фенери и достолепните сгради с дървени капаци и кокетни балкончета създаваха романтична и определено английска атмосфера, подходяща за град, наречен на името на крал Чарлз II.

Климатикът лъхна Тес, като влезе във внушителното, но пообелено фоайе и тя се зарадва на прохладата. В Ню Йорк времето беше започнало да застудява и меката топлина на Южна Каролина й беше много приятна, но „една дама от Юга никога не се поти“, си помисли тя и се усмихна на себе си. В тази обстановка не беше трудно да си представи, че е героиня от „Отнесени от вихъра“, особено когато пиколото с плътен южняшки акцент я насочи към бар „Мистрал“. Все пак в романа това беше домът на Рет Бътлър.

Доброто й настроение се изпари, щом зърна мъжа, с когото имаше среща. Тед Кеслер беше на около шейсет години, със сиви мустаци, облечен в тъмни панталони и разкопчана на врата синя риза. Омачкано сако висеше на облегалката на стола. Той не стана, като я видя, просто пусна листчето си и й кимна.

— Мислех да взема маса до прозореца — обясни той. — Предполагам, няма да останете дълго в града, но можете да видите всичко, което си заслужава от това място.

— Колко мило — пестеливо отвърна Тес. Седна срещу него и го погледна право в очите.

— Какво искате, господин Кеслер?

Когато Мередит й бе дала синьото писмо преди три дни, Тес бе останала изненадана, че анонимният изпращач бе решил да се разкрие и бе подписал краткото си съобщение с телефонен номер. Тя не бе губила време да уговори среща. До сватбата оставаше малко време, а не искаше нищо и никой да нарушава съвършения й ред, нито да застрашава бонуса й. Тед Кеслер трябваше да бъде поставен на място възможно най-бързо и безкомпромисно.

— Не можем ли да започнем с един малък старомоден южняшки жест на гостоприемство? — той повика сервитьор с бяла униформа и поръча два бърбъна.

— Бих искала да имам време за това — хладно отговори Тес. — Попитах какво искате? Сигурна съм, че нещо искате.

Тя извади първото писмо и го сложи на масата.

„Вашето семейство има тайна“, пишеше там. Коя от всичките, чудеше се Тес. Те имат много.

Бърбънът пристигна на сребрист поднос и Тед го взе, настани се удобно в стола си със самодоволно изражение на лицето.

— Да ти разкажа ли една история? — усмихна се той.

Тес отпусна ръце в скута си и кимна с глава.

— Моля.

— Аз съм от Северна Каролина и пет години живях с прекрасна жена, която почина неотдавна.

— Съжалявам — каза Тес, но не изпита голямо съчувствие към този явен изнудвач.

— Името на жената беше Марион Куин — започна Кеслер, наведе се напред и поднесе една снимка към Тес. На нея се виждаше усмихната жена на около четирийсет с малко момче до полата й и момиченце на около четири години в инвалидна количка, което явно беше доста увредено. Имаше дълга, лъскава руса коса, главата й бе клюмнала на една страна, а малките й раменца висяха отпуснати. Такава снимка веднага натъжаваше човек.

— Жената на снимката е Марион — продължи Кеслер. — Беше толкова мила, колкото и хубава. Живееше наблизо и беше приемен родител — все на деца, които никой друг не искаше. Болни, недъгави. Търпелива като светица.

Тес посочи към недъгавото дете на снимката.

— Това малко момиченце също ли беше едно от тях? — В думите й имаше едновременно нотка на любопитство и учудване. Като професионалист тя се опитваше да открие връзката със семейство Асгил, но като човек се възхищаваше на тази забележителна жена, отглеждала дете, не нейна плът и кръв, което е изисквало страшно много време и висок дух. Преди всичко тя се чудеше какво е правила жена като Марион Куин с Тед Кеслер, мъж, който очевидно търсеше изгода.

— Това е стара снимка — поясни Кеслер и отпи от уискито си. — Марион е взела тези деца почти десет години, преди да я срещна. Няколко месеца след като беше направена тази снимка, тя се разболя от болестта на Крон. Беше в тежка форма и не можеше вече да се грижи за децата, затова ги върна на биологичните им родители.

Тес го погледна, чудейки се накъде бие, но подозираше, че това е само началото на историята.

— Малкото момиче се казваше Вайълет — той посочи детето в инвалидната количка. — Марион чу слухове, че майка й не я искала и можете да си представите как се почувства — сякаш я е предала. После чу, че детето е дадено за осиновяване. Беше се срещала с майката на Вайълет няколко пъти преди това и се опита да се свърже с нея, за да я убеди да задържи детето. Твърде късно, оказа се, че е напуснала града. Много скоро детето беше отишло при нови родители.

— Господин Кеслер, аз съм заета жена, може ли направо на въпроса? Какво отношение има това към моите клиенти? — произнесе остро Тес. Но вече подозираше, че Кеслер се готви да продължи с разказа си по своя начин.

— Срещнах Марион преди пет години, когато се бе преместила в Чарлстън. Тогава беше в по-добро състояние и се оженихме.

— И кога почина?

— В началото на лятото.

Той замълча и пресуши бърбъна.

— Естествено трябваше да разчистя вещите й. Пазеше си една купчина писма и снимки от децата, за които се бе грижила. Наистина мило. И тогава открих нещо интересно. — Той извади клечка и започна да чисти зъбите си. — Намерих една изрезка от стар брой на „Ню Йорк таймс“ за нюйоркския модел Пола Абът, която щяла да се омъжва за супербогат наследник на козметична империя.

Тес и Тед се погледнаха през масата. Тед остави клечката за зъби и се усмихна.

— Името на малкото момиченце, на недъгавото дете, е Вайълет Абът.

Тес изведнъж си спомни, че моминското име на Пола беше Абът.

— Пола е майката на Вайълет?

— Не знаеше ли за това? — той се изсмя саркастично. — Предполагам, че не е споделила с много хора. Вероятно не е нещо, с което можеш да се похвалиш в изисканото общество — че си зарязала детето си, защото не е съвършено.

Тес сви устни.

— Това са спекулации, меко казано, господин Кеслер. Абът не е рядко срещано име.

Кеслер се разсмя.

— О, я стига.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади друга смачкана снимка и я плъзна по масата.

— Както казах, Марион пазеше всичко като катерица.

Снимката беше стара и мътна, но образите се виждаха добре. Пола трябва да е била на не повече от двайсет. Беше коленичила до момиченцето, което трогателно й се усмихваше.

— Същото момиче като това от „Ню Йорк таймс“, нали? — попита Кеслер с победоносна нотка в гласа си.

Тес не можеше да отрече. Въпреки че изглеждаше невероятно, Пола Асгил имаше друга дъщеря. Съсредоточи се, Тес, съсредоточи се, заповяда си тя. Е, добре, какво толкова? И Джон Кенеди е имал сестра, затворена в лудницата, но това не е попречило на кариерата му. Но един вътрешен глас й казваше, че тогава нещата са стояли по друг начин. През шейсетте години на двайсети век пресата не се е занимавала с подробности от личния живот на известни хора, за да подпалва с тях жертвената клада.

Това си беше скандал, но не беше свръхдоза на секс оргия. Тес със сигурност щеше да го извърти в положителна посока — изплашено момиче, принудено да се реши на осиновяване заради безпаричие. Виновно е обществото. За детето са полагани добри грижи. Но тук щеше да има един голям препъникамък. Мередит. Това изобщо нямаше да й хареса. Тес нямаше представа колко лошо можеше да се отрази миналото на Пола върху семейство Билингтън, но със сигурност знаеше, че Мередит беше непоклатима за едно нещо: никакви проблеми преди сватбата. Абсолютно никакви.

— Пари ли очаквате, господин Кеслер? — попита Тес.

— Умно момиче. Пари за стари години — кимна той. — Марион се грижеше добре за това дете. Опази тайната.

— Което не може да се каже за вас.

Кеслер не обърна внимание на сарказма.

— Тази Пола сега е богата жена — подметна той. — Има живота, който е искала, за сметка на детето. Е, сега ще трябва да ми плати, за да мълча.

Една мъничка част от Тес беше съгласна с него. Чудеше се как Пола е могла да се откаже от детето си? Беше видяла как Кевин Донован се готвеше да се бори за Джак.

Тес знаеше, че ако тя е родител, не би могла да постъпи по този начин. Замълча, внезапно осъзнала, че мисли за майчинство за първи път от дълго време насам.

— Няма да изглежда много добре, нали, госпожице Гарет? — продължи Кеслер и обърса длани в панталоните си.

— Чак тук чухме за семейство Билингтън. Не ми се вярва такава могъща фамилия да приеме стореното от Пола Асгил.

— Не дойдох тук, за да ме изнудвате, господин Кеслер — каза Тес.

Той никак не се притесни.

— Знаете ли колко получаваше Марион, за да се грижи за Вайълет? — попита той. — Двеста долара на месец. Плащаше лечението й от собствения си джоб. Не беше богата жена, просто почтена.

— Но не си е избирала такива мъже.

Изражението му помръкна.

— Задръжте тази снимка, госпожице Гарет — каза той и стана. — Имам копия. Ако не ми изпратите двеста хиляди долара, ще ги дам на медиите.

— Двеста хиляди… — Тес се опита да запази самообладание.

Кеслер закопча сакото си и кимна на сервитьорката.

— Ще ви отстъпя да платите сметката. И очаквам отговор до петък.