Тасмина Пери
Първороден грях (22)

20.

В седем и петнайсет сутринта Брук вече беше пробягала половината от кроса си. Този ден беше малко подранила, защото Дейвид я бе събудил в пет сутринта, когато тръгваше към летището. Бе прекосила Ийст Медоу, бе обиколила пистата до водохранилището и вече се насочваше надолу към Строубери Фийлдс. Чувстваше се добре, макар и задъхана. Още преди да обявят сватбата си, Брук обичаше да поддържа форма и се опитваше да спазва спортен режим ежедневно. Това си беше нейното време — изключваше останалия свят и нахлупила бейзболна шапка, със стар екип за джогинг и с жълти, плътно прилепнали очила за колоездене потъваше в пълна анонимност. Този вид нямаше да й осигури място в списъка на най-добре облечените хора, но чудесно я прикриваше и тъкмо заради това бе любимият тоалет в гардероба й.

Брук погледна часовника си и пресметна, че ще й отнеме двайсет минути да се върне през парка, да вземе душ, да се преоблече и да се срещне с Ванеса Фридман на закуска в девет в „Риц — Карлтън“. Туп, туп, туп. Звукът от маратонките й почти я хипнотизираше. Тя сви от главната алея към една височинка и мина през тунела. Когато излезе от другата страна, дочу ехо от тежки стъпки зад себе си. По дяволите, ядоса се тя, откриха ме.

— Хей, Брук! Брук! Чакай!

Без да спира да тича, тя погледна през рамо и видя мъж, не с камера, както си го представяше, а с малко дивиди устройство. Явно беше от младото поколение, видеографът. Преди няколко седмици Тес Гарет я бе запознала с правилата за противодействие на пресата. Спомняше си частта, озаглавена „папараци“, в която пишеше нещо като: „Когато ви пресрещне фотограф, спрете и го оставете да ви направи една бърза снимка“.

Брук се смая.

— Защо трябва да ги улеснявам? — попита недоволно тя. — Те правят ад живота ми!

— Те така или иначе ще те снимат — бе отговорила Тес. — По-добре да си усмихната.

А сега какво да направи, зачуди се Брук. Как да постъпи, когато някой я записва?

Докато се колебаеше, ускори крачка. Нямаше проблем да дръпне на човек, който носи голяма камера, разсъждаваше тя. С големи крачки прекоси хълма, спусна се към равния път с груба настилка, който пресичаше парка, но като скочи долу, се подхлъзна на един камък и полетя настрани. Подпря се на ръцете си, за да омекоти удара от падането, но китките й болезнено се превиха и тя усети парене по коленете си от охлузването по камъчетата. Глезенът й сякаш пламтеше.

Видеографът я бе настигнал и просто стоеше и я снимаше, докато тя лежеше на земята и едва си поемаше дъх.

— Моля ви, оставете ме на мира — помоли го тя задъхано. — Нараних се.

Тя отчаяно се заоглежда и видя, че по завоя към нея се приближава такси. С голямо усилие се изправи и размаха ръце. Гумите на колата заораха на пътя. Превита, докуца до колата като ранено животинче. Видеографът все още я следваше, като се движеше наведен, за да държи на фокус кървящото й коляно. В желанието си да избяга Брук рязко отвори врата на таксито и в следващата секунда чу тъп удар и хрущене на пластмаса. Обърна се и видя, че мъжът, паднал на земята, се държи за главата.

— О, по дяволите — извика тя. — О, боже, толкова съжалявам!

Мъжът трескаво вдигна камерата си, като с една ръка разтъркваше главата си, и насочи обектива отново към нея.

— Тъпа кучка! — изкрещя той. — Скапана курва!

Брук замръзна на място и започна да отваря и затваря уста, без да може да издаде и звук.

— Хей, влизай вътре! — подвикна шофьорът. Несъзнателно Брук направи каквото й нареди, потъна в седалката на таксито и цялата се разтрепери. Погледна назад и видя, че видеографът още държеше камерата, насочена към нея, докато таксито се отдалечаваше.

— Този си го заслужаваше, госпожице Асгил — каза шофьорът. — От тези хора направо ми се повдига.

Тя вдигна поглед. Все още се изненадваше, когато я разпознаваха съвсем чужди хора.

— Къде искате да ви откарам? В болницата? Мисля, че ще е добре да ви прегледат.

Целият й крак вече пулсираше.

— В болницата? Да. Мисля… Не, почакайте.

Тя изведнъж си представи неудобството от появата си в спешното отделение. Бързо отвори ципа на чантичката на колана си и извади мобилния си телефон. Винаги го носеше, когато тичаше сутрин, заедно с ключовете, двайсет долара и защитен спрей. Това все пак беше Ню Йорк. Влезе в списъка с телефони и намери името на доктор Пауъл, личния лекар на семейство Асгил в Горен Ийст Сайд. Тъкмо щеше да го набере, когато забеляза следващото име — Матю Палмър. За момент остана загледана в цифрите, изписани на дисплея. Не беше сигурна защо беше вкарала номера му, но може би нямаше нищо случайно. Точно сега се нуждаеше от лекар от спешното отделение извън суматохата на болницата. Премести се на името му и натисна зеления бутон.

 

 

Апартаментът на Мат се намираше в модерен квартал на Западна Осемдесет и девета улица, на няколко крачки от Ривърсайд Парк. Фоайето беше полупразно и малко запуснато. Единствената му забележителност беше дългият ред пощенски кутии. Това напомни на Брук за една стара библиотека от предградията, която бяха посетили с Дейвид като част от Националната литературна кампания. Подхлъзна се леко на плочките и се подпря на крака си, което я накара да изстене от болка. После не можеше да мисли за друго.

— Полека — каза Мат, като й предложи ръката си да се облегне. Облечен в джинси и размъкната тениска, той изглеждаше небрежен и уморен, но силната му ръка й даде увереност.

Качиха се в асансьора, без да говорят. Дали й беше ядосан, че го безпокоеше, или просто нямаше какво да каже? Така или иначе Брук не можеше да мисли за нищо друго, освен за болката, която сега бе обхванала целия й крак. При най-малкото напрежение го усещаше като стиснат в менгеме.

Той я въведе в апартамента си — едно общо помещение, боядисано в меко тъмнозелено, с две канапета, маса до прозореца и дълга библиотека на едната стена, пълна с книги, списания и разни предмети, сред които бейзболна топка, кутия за химикалки и един бумеранг. Човешкото съзнание се насочваше върху невероятни подробности, за да заобиколи някой важен въпрос, помисли си Брук, докато Мат почти я пренесе на едно от канапетата и внимателно събу маратонките й. Тя направи усилие да не извика.

— Просто ги срежи — предложи тя с престорен смях.

— Само е навехнат — съобщи той, след като леко свали чорапа й и огледа глезена.

— Само! Аз съм в агония.

— Брук, един изкълчен глезен не е агония — подхвърли той, без да е нелюбезен. — Не и след онова, което видях днес в спешното отделение.

— Предполагам — съгласи се тя тихичко и се почувства виновна. Ето защо изглеждаше толкова зле. Опитваше се да си представи с какво ли е трябвало да се справя през последните няколко часа.

Мат стана и донесе от съседната стая някакви хапчета и чаша вода.

— Изпий това. Силни са и ще свършат работа.

— Професионална помощ. Прекрасно — усмихна се тя. — В това е чарът да имаш приятел лекар.

— Значи вече сме приятели? — подкачи я той.

— Най-малкото, което мога да направя, е да ти простя, особено след като ти провалих закуската.

Тя кимна с глава към масата, където една пица стоеше все още в картонената си кутия.

— Още е топла — отговори той. — Искаш ли?

— Пица за закуска?

— Закуска или ужасно късна вечеря — кимна Мат и разтърка уморено лицето си. — Не съм съвсем сигурен кое от двете. Времето губи значение след петнайсетчасова смяна.

Той се наведе и нежно повдигна крака й, за да му подложи възглавница.

— Как така се обади на мен? — запита той, без да я поглежда, докато обработваше раната на коляното й.

— Нали каза, че ако някога минавам край Уест Сайд… — пошегува се тя. — Истината е, че тичах в парка и някакъв папарак тръгна да ме преследва. Паднах и бум, глезенът ми отиде. Помислих, че е счупен.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Просто съм изненадан, че се обърна към мен. Не трябваше ли да те прегледа личният ти лекар?

Тя повдигна едната си вежда.

— Мат, аз не съм кралицата на Англия.

— Но, обзалагам се, че имаш обслужващ персонал — предположи той с лицемерна усмивка.

— Не. Е, да. Нещо такова.

— Имаш ли шофьор?

— Понякога. Всъщност той е на Дейвид, но го викам, когато не е зает.

— А домашна помощница?

— Да — отговори тя, вече притеснена. — Идва една жена, която почиства, но това не е нещо необичайно, нали?

— Личен треньор?

— Стига, та това е Ню Йорк — усмихна се тя и примижа. Мат също се засмя и се пресегна да вземе парче пица. Сгъна я на три, преди да я поднесе към устата си. Точно тогава тя се сети за нещо.

— О, по дяволите, трябва да звънна на пиара — промърмори тя разсеяно.

Мат избухна в смях, конци от кашкавал се залепиха на брадата му. Малко я подразни това, че толкова го забавляваше личният й живот, но въпреки това й харесваше да вижда усмивката му. Повечето време беше толкова напрегнат, почти мрачен, но когато се усмихнеше, лицето му грейваше. Брук се обърна на другата страна и набра номера на Тес. Тя веднага отговори.

— Имах инцидент — започна Брук.

— Казвай.

Тя набързо й разказа за кроса, за папарака с камерата и падането си.

— Когато се качвах в таксито, онзи тип продължаваше да снима крака ми. И аз, ами, мисля, че го ударих с вратата.

Брук чу как Тес рязко си пое въздух.

— Много ли го нарани? — попита бързо тя.

— Не толкова, че да спре да снима. И да ми крещи вулгарни думи.

— О, Брук — въздъхна Тес. Последва пауза на разочарование и объркване. — Кога се случи това?

— Може би преди около четирийсет и пет минути. Виж, имам номера на мобилния телефон на шофьора. Той видя, че стана съвсем случайно. Каза, че ще свидетелства пред полицията, че е било инцидент. Ще каже, че папаракът ме е преследвал.

— Това е добре — каза Тес, малко умилостивена. — Ти нарани ли се? Къде си?

— При един приятел. Лекар.

— Кой приятел? — подозрително се поинтересува Тес. Брук изведнъж си даде сметка, че вероятно идването й тук не е било добра идея.

— Мат Палмър — отвърна тя, надявайки се Тес да не обърне внимание.

— Матю Палмър? — Тес извика толкова силно, че Брук трябваше да отдалечи телефона от ухото си. — Матю Палмър, старата тръпка? Матю Палмър от инсценировката на Дани Кранц? — Тес вече направо крещеше.

Брук погледна към Мат, който разбра намека и излезе от стаята.

— Тес, казах ти — зашепна тя в слушалката, — той наистина е приятел. И по-важното е, че е лекар от спешното отделение, а аз бях на няколко пресечки от жилището му.

Брук чу как Тес дълбоко въздъхна.

— Ще говорим за това по-късно — каза тя. — Междувременно, ще излезем предварително с изложение за инцидента.

— Пред кого?

— Пред някоя от информационните агенции. Не искам папаракът да скочи и да разкаже, че си го нападнала. Напълно съм сигурна, че ще го направи.

Брук усети, че я обзема паника. До този момент беше загрижена единствено за крака си.

— Но аз не съм нападнала никого!

Гласът на Тес прозвуча уверен и спокоен:

— Знам, Брук, но папараците искат да правят пари и колкото по-сензационна е историята, толкова по-добре. Можем да се обзаложим, че ще го извърти като злобна, непровокирана атака върху невинен гражданин, който случайно е бил там и е снимал катеричките. Така че трябва да го изпреварим с нашата версия — как си била преследвана и притеснявана от някаква професионална отрепка и как си претърпяла злополука по време на преследването. Не се съмнявам, че Пати ще заведе и съдебен иск и да се надяваме, че това ще е достатъчно да го стресне. Ако не стане, може би ще трябва да откупим снимките.

— Беше видеограф.

— Каквото и да е. Не искаме да се появи по канал „Екстра“ нито по Холивуд Ти Ви.

Брук въздъхна дълбоко.

— Благодаря, Тес.

— Дай ми адреса на Палмър и ще изпратя шофьор да те прибере. После ще уредя среща с личния ти лекар. Сигурно ще ни трябва медицинско свидетелство.

— Това едва ли ще е необходимо — притеснено добави Брук.

— Ще видим.

Като затваряше, Брук забеляза, че Мат стои на вратата и я наблюдава.

— Отстрани нещата винаги изглеждат по-добре — каза той тихо.

Тя го погледна озадачена.

— Животът ти — добави той с откровеност, която я накара да се почувства неудобно.

Брук махна с ръка.

— Не ме съжалявай.

— Брук, говориш с мен — напомни й той. — Всички тези глупости ще те направят нещастна.

Брук го погледна, после повдигна рамене.

— Знаеш ли, най-странното нещо е, че в началото ми харесваше. Разбира се без папараците, а дизайнерските чанти и дрехи, поканите за всяко супер парти в града, резервации в известни ресторанти. Чувствах се специална. Разбираш ли ме?

— Като че ли. Дай да те превържа. — Той извади ролка бинт и ножица. Внимателно постави крака й в скута си и започна да бинтова раните й.

— Ооооххх — извика тя отново.

— Навяхването е травма на връзките около глезена — обясняваше й той, докато работеше. — До една седмица трябва отново да стъпваш на крака си, а пълното възстановяване може би ще стане до три седмици.

Тя го погледна разтревожена.

— Но след две седмици предстои гала вечерта в Метрополитън. Трябва да присъствам.

— Трябва? — той се усмихна и довърши превръзката.

— Е, може да се каже, че искам — оправда се тя. — Това е единственото място, което ме вълнуваше.

— Засега не мърдай оттук, млада госпожице. Лекарска заповед. — Той стана и й подхвърли дистанционното на телевизора.

— Ще поспя малко. Нещо против?

— Не, не, разбира се, върви.

Точно тогава телефонът на Брук се раззвъня и тя погледна екрана.

— Кавалерията ли е? — попита Мат.

— Нещо подобно.

Той й помогна да стане от канапето.

— Ще сляза с теб — вяло предложи той.

— Не. По-добре да съм сама.

— В такъв случай чакай там.

Тя закуцука до вратата на спалнята му, където го чу да рови шумно в гардероба.

— Обзалагам се, че тук е паднала работа — засмя се тя, когато той й го подаде.

— Със стика или в спалнята? — ухили се той.

Тя се изчерви и подложи хокейния стик под ръката си, после си сложи тъмните очила.

— Това, по дяволите, какво е! — възкликна той.

— Моето прикритие! — обясни тя и игриво повдигна вежди. — Не искам да бъда забелязана, че напускам апартамента на мъж в осем сутринта, дори това да си ти.

— Просто аз — поднесе я той. — Не е зле да си припомниш чий е този стик, Асгил.

— Виж, Мат, беше страхотен. Не знам как да ти благодаря.

— Може би с една бира, когато се изправиш на крака, скокльо?

— Ще бъде голяма бутилка шампанско, ако до края на седмицата съм в обувките „Маноло“.

— Това означава ли, че ще наредиш на сътрудничката си да ме свързва с теб?

— Добре, дай ми лист и химикалка. — Тя записа номера си.

— И да не го даваш на приятелите си от „Оракъл“, ясно?

— Леле. Колко цинично.

— Може би — тя се усмихна и размаха стика. — Още те наблюдавам, Палмър.

Докато стигна с куцане до асансьора, вече знаеше, че очаква това шампанско.