Тасмина Пери
Първороден грях (32)

30.

Нюпорт е един от най-специалните морски градове в Америка, а Клифпойнт, лятната резиденция на семейство Билингтън, една от най-специалните къщи. Разположена точно до Атлантическия бряг, тя представляваше красива сграда в стил бо арт, не толкова голяма колкото известната къща на Вандербилт, по-скоро като хотел „Брейкърс“, но по-красива с белите си колони, арки по прозорците и идеално поддържани тревни площи, обсипани с екзотични дървета и цветя.

Брук бе пътувала предната нощ с Дейвид в частния самолет на Билингтън от Тетърборо до Провидънс. Останалите от семейството на Дейвид — лели, чичовци, братовчеди, поне двайсетина души — пристигаха през деня за вечеря по случай рождения ден на брат му Робърт. Заради работата, която кипеше в голямата къща, пристигането на гостите и наемането на допълнителен персонал Брук трябваше да прекара следобеда в дълга разходка по крайбрежната пътека на Нюпорт, която минаваше точно пред Клифпойнт. Тя тръгна сама, защото Дейвид бе отишъл да се разходят с яхтата около залива Нарагансет с брат си и баща си. Брук също бе поканена, но страдаше от морска болест, а пък и не харесваше мачовските метаморфози на Дейвид в присъствието на Уендъл и Робърт.

Вместо това тя си направи чудесна разходка по пътеката, дълга километър и половина, по която имаше стръмни участъци и хлъзгави скали. Обичаше да усеща топлия, солен въздух, да слуша шума на вълните, да се наслаждава на тюркоазения цвят на океана. Бе идвала по тези места и преди да се познава с Дейвид, докато учеше в университета „Браун“ в Провидънс. След изпити с приятелките си бяха надничали към просторните къщи и други забележителности като пагодата — китайската чаена къща, построена специално за госпожа Корнелиус Вандербилт, за да се наслаждава на морската гледка. Макар че Брук и приятелките й бяха все от заможни семейства, свикнали да отиват до колежа със спортните си коли, да почиват в най-хубавите курорти по света, да носят най-хубавите дизайнерски дрехи, които Медисън авеню предлагаше, всички бяха поразени от елегантното, почти царствено демонстриране на богатство в Нюпорт. Това бе ставало повод за оживени дискусии на път за вкъщи сред най-амбициозните приятелки на Брук, които се чудеха как да се доберат до тези палати от златната епоха. Колко от тези къщи вече бяха национални музеи? Колко от тях все още принадлежаха на големи фамилии, а в тях колко ли млади, единствени синове бяха останали? Тя се усмихна, като си спомни как приятелката й Джени, която имаше специална база данни за най-желаните ергени на Америка, бе споменавала името на Дейвид. Чудеше се как ли би реагирала Джени, с която бяха загубили контакт, на новината, че Брук е сгодена за него.

Откъм задните ливади имаше порта, през която се отиваше обратно към Клифпойнт. Като наближи къщата, Брук срещна Роуз, майката на Дейвид. Въпреки обичайната жега за този час на деня тя, изглежда, се чувстваше приятно, беше елегантна и спокойна, облечена в широки панталони от мръснобяла студена вълна и риза от кремав шифон с голяма джувка на врата.

Роуз хвана Брук под ръка и двете тръгнаха към къщата. Тя беше властна жена, която налагаше волята си без много шум, като старите аристократки, и Брук бе разбрала, че животът й би бил много по-лесен, ако й стане приятелка не само заради близостта със сина й и със сигурност би вгорчила живота й, ако спреше да я харесва. Брук искаше да получава одобрението на Роуз, да я приема по начина, по който, без съмнение, е приемала Алиша Уинтроп или всяка друга от бившите приятелки на Дейвид, които произхождаха от стари, известни американски фамилии.

— Момчетата са се върнали от плаването — съобщи Роуз и с изящен жест прие чаша джин с тоник от английския си иконом господин Стивън.

— В колко часа е вечерята? — попита Брук. Отчаяно се нуждаеше от малка почивка след дългата разходка, но като гледаше снишаващото се слънце на небето, знаеше, че не разполага с много време.

— В седем и половина. Питиетата ще се сервират в седем в библиотеката, въпреки че аз като че ли започнах — усмихна се Роуз и леко повдигна чашата си. — Как се развива търсенето на къща?

— Почти не сме имали време. — Беше вярно. С всичките ангажименти около сватбата Дейвид беше предложил да го отложат и по много причини това изглеждаше разумно. Неговият мезонет в Трибека беше изключителен. Светъл, просторен, с фантастична тераса на покрива и в близост до всичките й любими магазини в Сохо, до шумотевицата на китайския квартал и Малката Италия. Въпреки заетостта си обаче Брук бе привлечена от идеята да започнат съвместния си живот в ново, тяхно жилище, а не в неговото.

Роуз много бавно поклати глава.

— Така и не можах да разбера какво толкова му харесва на този мезонет, макар че беше разумна инвестиция. Открих два отлични апартамента в две чудесни сгради в Парк. Единият е на три нива. Принадлежи на Джанис Дюпон, която е на смъртен одър, Бог да й е на помощ. Семейството й със сигурност ще иска да се отърве от апартамента й, а добрата ми приятелка Агис е председател на съвета на живущите там. Тъй като може да са притеснени, че сте център на внимание в медиите, сигурна съм, че ще убедя Аги да ви подкрепи.

Брук се насили да се усмихне. Знаеше сградата. Стара, достолепна, пълна с хора, каквито винаги бе избягвала. А с присъствието на скъпата Аги, щеше да се чувства под наблюдение. Брук трябваше да обмисли внимателно как да се измъкне от това. С малко късмет Джанис Дюпон щеше да се държи, докато двамата с Дейвид си намереха друго жилище.

Тя се качи в стаята на Дейвид откъм лицето на къщата. Дългите прозорци бяха отворени и мекият вечерен бриз нахлуваше вътре, където почти нищо не бе променено от детството му. На стената висяха стари плакати с реклами на шампионата за купата на Америка по футбол, проведен в Нюпорт. Имаше рафт, отрупан с трофеи от годините му в училището и колежа, които всеки път й разкриваха скритите му заложби — награди от състезания по гребане, шах, ветроходство, футбол, ориентиране. Стаята съвършено отразяваше характера му: състезателен, авантюристичен, амбициозен.

— Как беше разходката? — прекъсна мислите й Дейвид, който се появи от банята, триейки косата си с кърпа.

— Гореща — засмя се Брук. Тя свали тениската си и разкри стегнатите си гърди. — Трябва да взема душ.

— Идвам с теб — той се приближи и я целуна отзад по врата.

Усмихната, тя внимателно затвори вратата зад себе си. У дома би влязъл с нея в банята, но в Клифпойнт не й беше много до секс.

След малко се появи освежена, по дантелено бельо. Дейвид вече бе облякъл елегантни панталони и бяла риза, която подчертаваше тена му. Тя си сложи кремавата права рокля от „Такуун“ и обувки на висок ток. Мерна образите им в дългото, голямо огледало и със задоволство си помисли каква хубава двойка бяха.

Дейвид отиде до чантата си и извади тясна кутийка от черно кадифе.

— Исках да изчакам до утре, но тази рокля настоява да бъде раздвижена. Честита годишнина скъпа — каза той и нежно я целуна.

Бяха се срещнали на този ден преди една година. Само една година. Спомни си за Биариц, където видя Дейвид, застанал на брега в мокрия си бански с бугиборд под мишница, малко изплашена от студения Атлантически океан. Той се оказа опитен сърфист и посвети следобеда да я учи как да хване вълната. После се бяха срещнали на миди, картофки и много червено вино, накрая бяха останали сами в ресторанта, а приказките не свършваха. Продължиха в един занемарен нощен клуб и се бяха постарали да удължат нощта до три сутринта, когато се бяха разходили по плажа и той я бе целунал.

Пръстите й отвориха стегнатия капак на кутийката и тя ахна. В снежнобялата коприна лежаха чифт изящни дълги обеци със смарагди.

Брук внимателно ги докосна.

— Мога ли да ги сложа?

— Те са за това — усмихна се той. — Страхотно ще подхождат на тази рокля.

Беше прав. Тя прибра косата си на малко кокче. Имаше дълга, елегантна шия.

— Боже. Чувствам се като Одри Хепбърн.

— Можеш да ги сложиш и на вечерята на Републиканската партия в Хюстън. Ще отиват на онази дълга зелена рокля от Галиано.

Тя сведе поглед и накрая промълви:

— Да.

Но отговорът й се позабави и на него не му убягна колебанието в гласа й.

— Какво има?

— Нищо.

— Брук, не можеш да лъжеш.

Чувството за вина изплува.

— Като стана дума за това — започна бавно тя, — не съм сигурна, че ще мога да дойда.

Дейвид я погледна озадачено.

— До миналата седмица нямаше проблем.

Последното нещо, което й се искаше, бе да развали вечерта, но ако сега излъжеше, щеше да е много трудно да се измъкне след това.

— Спомняш ли си холивудския агент, който дойде да се срещне с мен? — попита тя. — Е, той хареса книгата на Айлийн.

— Това е хубава новина, нали.

Разбира се, че беше хубава новина. Толкова хубава, че когато Пи Джей Ейбрамс й бе позвънил преди два дни, тя направо избухна в сълзи, след като затвори.

— Той уреди среща с вицепрезидента и още няколко души. Айлийн иска да я придружа. Съвпада с вечерята в Хюстън.

На челото му се появи гневна бръчка.

— Защо Айлийн иска ти да я придружиш? Нали си има агент? Те са тъкмо за това — да движат нещата и да сключват сделки.

— Това е и мой проект, Дейвид.

— Тогава промени датата на срещата.

— Стига, Дейвид. Определиха ни дата. Ако започнем да я сменяме, може да не се получи.

— Значи това е по-важно от вечерята в Хюстън — сопна се той.

— Това е просто една вечеря, Дейвид. Ако беше конгрес на Републиканската партия или ако започваше кампанията ти — разбирам.

— Просто една вечеря — повтори саркастично той.

— Да, така е, скъпи. Няма да се виждате за пръв път с тези хора. Нито пък отказваш поканата.

Брук взе ръката му. Почувства напрежението.

— Моля те, не бъди такъв. Знам, че тази вечеря е важна за теб, но за мен и другото е важно. Айлийн е моят автор и има нужда от мен. Ти имаш семейството си, което ще бъде с теб и ще те подкрепя във всяка стъпка по пътя ти. Айлийн си няма никого. Тя е на двайсет и шест, отглежда сама три деца и се опитва да им осигури по-добър живот. Наистина усещам, че мога да бъда полезна на някого.

— Хубаво — кимна студено той и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се разходя.

— Дейвид, виждам, че си разстроен, хайде да поговорим още малко.

Той дори не се обърна да я погледне.

— Ще се видим долу в седем — процеди и затвори вратата.

Ако в този момент Брук можеше да напусне Клифпойнт, би го направила. Вместо това трябваше да се появи сама сред всички Билингтън в салона. Поне там беше Лили, братовчедката на Дейвид. Нейната натрапена шаферка не беше най-любимият й човек на света, но когато забеляза тънката й фигура до стълбите, Брук почти подскочи от радост. Времето до вечерята премина по-лесно в разговор за роклята на Лили от Зак Посен. Тя забеляза, че Дейвид я наблюдава гневно от другия край на салона. Когато седнаха около огромната маса никой не обърна внимание, че Брук и Дейвид разговаряха с всички останали, но не и помежду си.

Храната беше изключителна: ордьовър от печено говеждо със зелен боб и сос от хрян, последван от студен желиран рак и отбрани вина, каквито Брук не бе опитвала дотогава.

— Така. Какво става с речта за благотворителната вечеря в Хюстън? — поинтересува се Уендъл и забучи вилицата си в пухкавата орехова торта. — Можем да се обърнем към някои момчета да помагат. Тед е много добър в това. Работеше за Кондолиза Райс.

— Всичко е под контрол — усмихна се Дейвид и отпи от виното си „Шато Петрус“.

Роуз седеше точно срещу бъдещата си снаха.

— Брук, планирала съм някои мероприятия в Хюстън за нас, двете. Имам една чудесна приятелка, която ни е поканила на обяд. Най-подходящият гид за този град. Имат много добри магазини.

Брук въздъхна дълбоко и остави чашата си на масата.

— Вероятно аз няма да мога да присъствам на вечерята — съобщи тя, без да поглежда Роуз в очите.

Уендъл я изгледа през масата.

— Така ли? — той дори не се постара да прикрие неодобрението си с изненада.

— Изникна ми една делова среща в Лос Анджелис. Много е важна и не може да бъде отложена.

— Не си спомням да съм чувал за среща, която да не може да бъде отложена — подхвърли той с пресилена усмивка. — Някои от най-големите спонсори на партията ще бъдат на вечерята. Мъже, които вкараха и двамата от фамилия Буш в Белия дом. Те ще преценяват Дейвид. Ще го интервюират, особено заради онези героични събития във Флорида Кийс, за които още се говори. — Той избърса ъгълчето на устата си със салфетката. — И естествено всички ще искат да видят теб, Брук. Дейвид, мисля, че трябва да я убедиш да присъства — впи той очи настоятелно в сина си.

Брук не смееше да погледне годеника си.

— Срещата на Брук е много важна и ако се опита да я отложи, знаеш какви са онези от Холивуд — защити я Дейвид. — Малко да усетят, че не си особено заинтересован и пропускаш редкия си шанс. Нейната кариера също е важна.

Уендъл мълчаливо се захвана пак с тортата си със здраво стиснати устни. Брук пусна ръка надолу и докосна крака на Дейвид в знак на благодарност.

— Кафето ще се сервира в библиотеката — обяви Роуз.

Дейвид бе привлечен да разговаря с двете си братовчедки от Бостън и Брук излезе на чист въздух. Какво облекчение да остане сама. Напрежението в трапезарията направо я бе задушило.

Отиде до края на терасата и застана на върха на стълбите, които водеха към ливадите, заслушана в далечния рев на разбиващите се в скалите вълни и шумоленето на бриза в дърветата.

Тя дочу стъпки зад себе си и като се обърна, видя Робърт Билингтън, осветен в гръб от светлините на къщата.

— Бренди? — той й предложи кристална чаша, една трета пълна с кехлибарена течност.

Брук го изгледа с подозрение. Носеше тъмносиньо сако със златни копчета, което го правеше да изглежда с около десет години по-възрастен. Усмихнат настрани, арогантно. Брук никога не го бе харесвала. Като студент в „Йейл“ бе претърпял ужасна катастрофа с кола, която експлодирала като огнено кълбо. Робърт имал късмет и се измъкнал жив, но все още носеше белези по целия си торс, които пропълзяваха нагоре към врата му изпод ризата като змийски езици. Хората шушукаха, че заради този инцидент Робърт работел при баща си, вместо да гради политическа кариера. Но според Брук той просто имаше неприятен характер и му липсваха чарът и интелигентността, необходими за Капитолия.

— Как вървят приготовленията за сватбата? Флорида Кийс беше необичаен избор.

— Не толкова за зимна сватба. Освен това наистина искахме мястото да е свързано със семейството. Джуъл Кий е къщата на чичо ми. Ще бъде в тесен кръг. Знам, че се притеснявате за сигурността.

— Между другото — небрежно подхвърли той, преди да отпие от питието си, — разбирам, че Дейвид вече е повдигнал въпроса за предбрачен договор с теб.

Тя сви рамене. Не беше още, макар че го бе очаквала.

— Очевидно не е нито времето, нито мястото да говорим това, но вероятно адвокатите ни ще се срещнат следващата седмица, за да обсъдят предварителните условия.

— Ще кажа на нашата адвокатка да очаква обаждането.

Робърт постави чашата си на стената и пъхна ръка в джоба си.

— Дочух разговора за вечерята в Хюстън. Голямо разочарование.

— Както Дейвид обясни, имам важна среща.

— С кого? — засмя се той снизходително. — С някой нахален двайсет и пет годишен служител?

Брук почувства, че страните й пламват.

Робърт се приближи към нея.

— Брук, знам, че ти се иска да бъдеш добра в нещо. Човешко е. Моята съпруга обича да решава кой до кого да седне. Тя определя местата на ненадминато красиви маси в Ню Йорк. Не е нужно да бъде добра в каквото и да било, разбира се. Има си готвач, който приготвя храната, слуги и декоратори, които се грижат за къщата, но за нея разпределението на местата е много важно и те имат много голямо значение за нашето домакинство. Организираме отлични вечери. Онова, в което тя е добра, устройва и двама ни.

— Какво се опитваш да кажеш, Робърт?

— Дейвид няма нужда от жена с кариера, Брук. Изглеждай красива. Бъди в която си искаш класация на най-добре облечените. Но помни, че мястото ти е в съдружието.

— Мислех, че встъпвам в брак, а не в съдружие.

— Дейвид се нуждае от правилния тип жена, Брук.

— Ако не си забелязал, вече сме двайсет и първи век. Хората се женят по любов, а не по сметка — напомни тя, като се опитваше да овладее тона си.

— Мисля, че това е малко наивно, при такива високи залози. — Робърт въздъхна и тънките му устни почти изчезнаха, като се загледа замислено в дърветата.

— С Дейвид сме щастливи, Робърт.

Лицето му остана безизразно. Брук се съмняваше, че Робърт въобще се интересуваше от щастието на Дейвид. Тя го погледна — бледолик, с белези по врата и черти на лицето, които силно напомняха на Дейвид, но бяха в диспропорция — по-голям нос, по-малки очи и устни, и й се стори невъзможно Робърт да не завижда на по-младия си и по-успешен брат.

— Тайната на успеха е в това да знаеш плюсовете и минусите си. Да имаш мъдростта и смелостта да изчакаш своя момент — най-сетне проговори Робърт. — Нашето семейство е дало шестима сенатори, четирима губернатори, двама държавни секретари и един вицепрезидент. Но вече две поколения нямаме висш политик. Баща ми е пожертвал шанса си, за да направи големите пари и сега иска да превърне това в сериозна сила. Тази златна възможност за семейството е Дейвид. Той е нашият шанс. Десетилетия наред чакахме някого с интелект и чар, за да извърви този път. В наши дни в политиката имиджът е всичко. Дейвид го има. Още от малък притежава дарбата да очарова хората. Изглежда добре, има широки контакти, отговорен е, богат е. Притежава стил и състояние. Непосредствен е. А пък заради смелата постъпка в Исламорада направо би могъл да мине за герой от Виетнам?

Той замълча и се втренчи в Брук.

— Дейвид е всичко това и много повече. Но има нужда от подходяща съпруга. Жена, която осъзнава, че най-голямата й амбиция е да избута съпруга си колкото може по-високо.

Брук поклати глава. В стомаха й се събра гневна топка, която щеше да избухне всеки момент. Независимо от предишните й недоразумения с Дейвид, тя беше готова свирепо да защитава него и общото им бъдеще.

— Чии мечти са това, Робърт? Твоите? На баща ти? На Дейвид? Защото доколкото виждам, Дейвид е много щастлив в телевизията. Естествено засега. Ако той избере да влезе в политиката, ще го подкрепя безусловно. Моята кариера не пречи на нищо важно в момента.

— Разбира се, че така ще кажеш — присмя се той. — Ти не си жена, която разбира семейната мисия. Отговорност. Задължения. Тъкмо затова си редактор на детски книги в едно второстепенно издателство, вместо да даваш своя принос към намаляващото напоследък богатство на „Асгил козметикс“.

Очите й се наляха със сълзи, но тя не би проронила нито една пред тази жалка отрепка.

— Защо мислиш, че Дейвид те избра, когато можеше да има всяка друга? — продължи Робърт и пристъпи по-близо към нея в тъмнината.

— Защото ме обича — тихо отговори тя и се задъха. Имаше ужасяващото усещане, че Робърт се кани брутално да я нарани.

— Избра те, защото си добър материал за съпруга. Сервилна. Не особено амбициозна. Готова да се откаже от работата си. Той знае за каква жена трябва да се ожени още от детството си.

В гърдите я прониза страх толкова остро, че не можеше да диша. Задъха се, сякаш изплуваше от дълбока вода.

Добър материал за съпруга! Какво имаше предвид? Че Дейвид не бе искрено влюбен в нея? Че тя беше подходящият тип жена, а не истинската жена. Неистово зарови в ума си да търси следи, че чувствата на Дейвид към нея не са фалшиви, нито наложени от обстоятелствата. Почувства, че кожата й се вледенява от страх, сълзите й щяха да потекат всеки миг и тя се опита да се овладее, поне докато остане сама.

— Всяка жена в Ню Йорк иска да се омъжи в семейство Билингтън. Но, разбира се, тази привилегия е запазена за много малко от тях. Не пропилявай шанса си.

Той направи още една крачка към нея и толкова се приближи, че тя видя как дъхът на двамата се сля помежду им.

— Ти си много красива жена. Мога да разбера какво е привлякло вниманието на Дейвид. Но лично аз мисля, че от теб би станало по-добра любовница, отколкото съпруга. — Робърт вдигна ръка и я погали по бузата. Беше кратък жест, но зареден със секс.

Тя извърна лице, а той й се усмихна и белите му зъби лъснаха в тъмнината.

— Не се безпокой. Аз предпочитам по-разкрепостени парчета — изсмя се той, като я гледаше със студен, нетрепващ поглед.

Без да се замисля, тя го удари през лицето. Робърт докосна зачервената си кожа и присви очи.

— Внимавай, Брук. Мога да причиня много неприятности.

Той тръгна към къщата.

Така ли? Е, аз също, процеди през стиснати устни Брук. Аз също.