Тасмина Пери
Първороден грях (21)

19.

В осем и половина сутринта Тес беше на път за среща с Мередит в дома й на Източна Деветдесет и трета улица — просторна сива къща, подобна на онези в Кенсингтън, които мечтаеше да притежава. Домашна помощница в униформа й отвори вратата и я въведе в голям хол с висок таван. Макар че не разпознаваше дали мебелите са „Бидермайер“, порцеланът „Майсен“, а килимите обюсонски, знаеше достатъчно, за да прецени, че това е един от най-скъпо и изискано обзаведените домове, които някога бе виждала. Мередит се появи свежа и сияеща, косата й ограждаше лицето й като въздушен златист захарен памук. Носеше елегантна пастелнорозова рокля, ниски обувки от сива крокодилска кожа и дълъг медальон със сапфир. Може би малко по-нагласена за рано сутрин, но все пак елегантността не е случайно явление.

— Закусвала ли си? — попита Мередит. — Мога да помоля Марлин да направи палачинки.

Тес вдигна ръка.

— Не благодаря, така съм добре.

Беше качила два килограма от пристигането си и сега отчаяно се опитваше да ги свали. Как можеше човек да остане слаб в Ню Йорк, когато на всеки ъгъл се продаваха гевречета и прецели, а във всеки гастроном имаше богат избор от нудълс, пица и млечни картофени салати? Въпреки това всички бяха толкова слаби и в добра форма. Сигурно тайната беше в пълния самоконтрол, нещо, което никак не й достигаше, станеше ли дума за храна. В офиса на „Асгил“ не бе виждала момичетата да хапват нещо повече от две парченца суши с размер на пощенска марка. Очевидно яденето в Ню Йорк бе знак на слабост.

— Поне малко сок? — предложи Мередит и й посочи да седне на един елегантен стол с кремава тапицерия. — Марлин току-що е изцедила сок от лимон и ябълка. Много вкусен и много прочистващ.

Тес внимателно се настани на стола, докато домашната помощница й сервира напитката.

— Шон се среща с прекрасна млада жена в Лондон — съобщи й Мередит, която се настани срещу Тес.

— Така ли? Коя?

— Анабел Колторп. Срещнал я в клиниката — обясни Мередит, без ни най-малко притеснение от последното прегрешение на сина си. — Мисля, че е актриса, но от много добро английско семейство. Познава се с Уилям и Хари — принцовете.

— А кога се е върнал в Лондон?

— Миналата седмица.

— О, много добре — отбеляза Тес. — До мен не са стигали никакви слухове от Лондон, че е бил в клиника. Сигурно не се е разбрало.

Мередит кимна.

— Обяснихме в офиса в Лондон, че е командирован в Ню Йорк за няколко седмици. Не съм чула някой да изразява съмнение.

Тес се замисли.

— Независимо от това, мисля, че е добре да пуснем негови снимки в американската и британската преса. Например от някое известно благотворително събитие. Знам, че скоро ще се организира нещо специално от „Принсес Тръст“^[1]. Проверих във фотоагенциите — те разполагат само със снимки на Шон в нощни заведения и на мачове по поло. Мисля, че сега е много удобен момент да се отърве от името си на плейбой.

Мередит се усмихна и Тес се зачуди на гладкото й лице. Колко ли пластични операции си е направила, колко често си слага ботокс, какви ли скъпи кремове използва. Ако е само до кремовете, Тес беше сигурна, че не са на „Асгил“.

— Е, как се чувстваш? — попита Мередит след кратка пауза.

— Ами, заета — усмихна се Тес. Разказа й за всички обеди, които бе имала напоследък с най-големите асове на медиите в Манхатън. С помощта на приятелката си Ребека от „Оракъл“ бе успяла да си уреди срещи с всички — от редактора на „Социални мрежи“ в „Ню Йорк таймс“ до главния редактор на „Дейли нюз“. Мередит кимна в знак на одобрение.

— Е, можехме да минем и без историята с Джеф Даниелс — добави тя. — Мисля, че ти добре се справи с нея.

— Пати също беше на ниво — скромно отговори Тес.

— Другото наред ли е? — поинтересува се Мередит. — Всичко изглежда спокойно на Западния фронт — усмихна се тя.

Тес се опита да прикрие притеснението си. Най-големият проблем в работата й бе, че колкото по-добра ставаше, толкова по-малко личеше, че работи. Беше като вълшебник, който трябваше да кара зайците да изчезват, преди дори някой да сети да погледне в шапката.

— Всъщност, имаше малка ситуация с Лиз — колебливо каза Тес. Знаеше, че Мередит нямаше да одобри факта, че е държана настрана, но в същото време един вътрешен глас й крещеше: Кажи й колко си добра!

— Ситуация? — вдигна вежди Мередит.

— Просто някаква еднократна авантюра. Въпросният мъж заплашваше, че ще разкаже в пресата.

Мередит тъничко се изсмя.

— Едва ли е аферата „Уонъргейт“, скъпа.

Тес се отказа да продължи. Колкото и да й се искаше да разкаже на Мередит за брилянтната си схема с Лари, Лиз и Ръс, разбра, че е разумно да е пестелива с истината. Намираше се в трудна ситуация — Мередит й беше шеф, но бе обещала на Лиз да запази в пълна тайна историята с Ръс Форд. В обратната ситуация беше сигурна, че Лиз би се отметнала от джентълменското споразумение за част от секундата, но засега Тес знаеше, че щеше да е по-добре да е на страната на Лиз.

— Уреди ли се всичко? — погледна я Мередит и отпи от сока си.

Тес кимна.

— И колко ни струваше това?

— Всъщност, това е добрата новина. Прибягнах до някои контакти и всичко се уреди безплатно.

— Хубаво. Макар да мислех, че Елизабет е по-умна.

Мередит погледна с очакване към Тес. Все пак тя бе тази, която поиска среща.

— Какво друго бих могла да направя за теб?

Тес се напрегна. През изминалите няколко седмици се бе чувствала много самотна. Направляването на живота и любовните афери на наследниците на Асгил се бе оказало по-трудно, отколкото си бе представяла. През последния месец само Уилям Асгил не се бе въвлякъл в неприятности, но кой знае какво се таеше под този камък? Тес бе срещнала Уилям и съпругата му Пола и инстинктът й подсказваше, че там назряват проблеми. Колкото и да харесваше новата си работа, липсваше й приятелската атмосфера от офиса на „Глоуб“, нуждаеше се от помощ в проучванията и от някого, с когото да сподели проблемите си, а това се случваше ежедневно. Пати беше прекалено заета с правната си работа, за да говори с нея често, а Луси Къминс, директор по комуникациите на „Асгил козметикс“, се чувстваше толкова застрашена от Тес, че контактуваше с нея само чрез електронната поща.

— Имам нужда от помощ, Мередит. Работата е доста по-тежка, отколкото очаквах и бих искала една бивша колежка да ми помага в това.

Тес затаи дъх. Никога досега в професионалния си живот не бе искала помощ. Вместо това се бореше сама да свърши всичко, обикновено защото можеше да го прави по-добре от всички. Проблемът при тази тактика беше, че ако казваш на хората, че всичко е наред, те приемаха, че контролираш положението и така никой не забелязваше херкулесовските ти усилия да се справяш сам. Още не се бе сблъсквала със ситуация, която да излезе извън контрол и тя да не успее да се справи сама, но не искаше да рискува. Лицето на Мередит не показа почти никаква изненада. Или Тес бе отгатнала какви козметични процедури си е правила шефката й, или не се беше трогнала от молбата на Тес.

— Коя е тази колежка? — попита безизразно Мередит.

— Казва се Джема Дейвис. Тя е моя приятелка, папарак, много опитна, много дискретна.

Мередит започна да върти сапфира на врата си.

— Дискретност не е дума, с която бих определила този тип хора — намръщи се тя. — Тес, знаеш, че предпазването на семейството ми означава всичко за мен, за което и ти плащам.

Подтекстът беше ясен: плащам ти шестцифрена заплата, за да прикриваш проблемите на семейство Асгил. Не искам да плащам на друг, особено на някого от врага. Тес почти я оправдаваше.

— Разбирам, че може би си мислите, че би трябвало да се справям сама — продължи Тес. — Но има огромен обем чисто физическа работа. През последните няколко седмици трябваше да се оправям с потенциални кризисни ситуации на три от четирите ви деца. Трябва да съм с тях, за да обсъждаме положението и да ги подкрепям със съвети, но също трябва да контактувам с медиите, да правя разследване и да се справям със спешни проблеми. Не ми стига времето. Не мога да бъда навсякъде едновременно, Мередит.

Тес преглътна притеснена. Май щеше да си изкара уволнението.

— Но, Тес, ти разполагаш с пълното съдействие на семейния ни адвокат и на директора по комуникации на корпорацията. Бих те разбрала, ако искаше обикновен сътрудник, но все пак не виждам нужда от папарак. Не се ли опитваме да се предпазим от тях?

— Известните личности използват постоянно папараците за свои нужди — подчерта Тес. — Много от снимките в клюкарските списания, които виждаме, всъщност са поръчани от самите знаменитости. Вместо да бъдат хванати от някой папарак в компрометираща ситуация, те наемат някого да ги снима в желан от тях момент и това се отразява добре на кариерата им, а пък и вестниците са щастливи, защото снимките са ясни и добре аранжирани.

— А не можем ли и ние просто да се споразумеем с някой фотограф за такава сесия?

Тес поклати глава.

— Хората трябва да повярват, че снимките са истински, а не можем да си позволим никакво изтичане на информация. Фотографката, която ви предлагам, е изключително надеждна. Освен това е много добра и с другата страна на работата — надава ухо към периодиката, както и към другите папараци. Открива кой какво знае и може да ни подава информация, преди да е навредила на семейството.

Мередит обмисли думите й.

— На Брук няма да й хареса — накрая каза тя.

Тес се усмихна.

— Не е нужно засега да знае.

Джема веднъж й бе казала, че често се случвало да получава информация от мениджъри и пиари на известни хора, които дори не подозирали, че са следени.

На челото на Мередит се появи бръчка.

— Това няма ли да въвлече семейство Билингтън?

— На първо място предпазваме Дейвид и Брук. Второ, Дейвид е толкова наясно с медиите, колкото и ние. Всяка положителна публикация за него го приближава към Конгреса. Имам предвид да им се правят снимки, когато посещават някоя обществена кухня или библиотека, когато се разхождат хванати за ръце в Сентрал Парк. Ще ги представим като двама млади влюбени, а не като арогантни богати деца, откъснати от електората. Дейвид може да е известен, но все пак е републиканец. В един либерален град като Ню Йорк ще се нуждае от цялата ни подкрепа.

Мередит се усмихна замислено.

— Знаеш ли, че има много хора, които боготворят Брук.

— Абсолютно — съгласи се Тес. — Но това не е случайно, Мередит. По характер Брук е доста затворена. Трябва да я снимаме с точните хора, на точните места.

Тес се сети за срещата си с Брук предишния ден. Бяха прегледали програмата й за седмицата и единственото планирано мероприятие бе гала вечерта на Института за мода в Метрополитън музеум. За жена с потенциал на американска икона водеше доста затворен живот.

— Знаеш ли, имах добро чувство за теб, Тес — усмихна се Мередит. — От момента, в който се срещнахме, всъщност. Имаш решителна крачка. Може да се разбере доста за хората от начина, по който вървят. — Тя погледна часовника си. — Тогава ще трябва да я настаним в апартамента в Уест Вилидж.

— Кого? — бързо попита Тес, все още мислейки за крачката си.

— Тази жена папарак. Джема ли беше?

— Значи може да дойде?

— Да, разбира се. Говори с Леонардо за заплатата и с Пати за договорите. Искам пълно подсигуряване, трябва да притежаваме правата върху всяка снимка, която направи на Брук и Дейвид.

Тес се изправи и взе чантата си.

— Благодаря, Мередит — каза тя официално.

— Няма за какво — великодушно отговори Мередит, докато я съпровождаше към вратата. — А, и Тес? Радвам се, че проведохме този разговор.

Аз също, помисли си Тес, и й се прииска да размаха ръце във въздуха от въодушевление. Аз също.