Тасмина Пери
Първороден грях (16)

14.

Служителите на издателска къща „Йелоу Доор“ бяха свикнали с присъствието на блуждаещи папараци пред офиса им на Източна Четирийсет и втора улица. Някои от тях тихо недоволстваха от неудобствата, които това внасяше в спокойния им, извисен свят, но други тайничко се радваха, че са обект на внимание, и с вълнение си представяха, че минават по червения килим поне за няколко секунди на ден. Но тази вечер нямаше никого отпред. Брук въздъхна с облекчение, като излезе на тъмната улица през въртящата се врата. След статията за „разбивачката на семейства“ преди две седмици не минаваше ден, в който да не я снимат на влизане или излизане от работа. Изпълни я надежда, че може да са загубили интерес. По-вероятната причина бе късният час, беше почти девет — време, в което се очакваше една толкова известна жена да е на някое светско събиране, вместо в офиса. Поне да има някаква полза от дванайсетчасов работен ден, въздъхна Брук и изведнъж почувства тежестта на умората.

Огледа се за колата — чудно колко бързо човек привиква към лукса. Дълго бе отказвала личен шофьор, защото намираше, че е излишна екстравагантност за един начинаещ редактор в издателска къща. Сякаш заявяваше: „Вижте ме колко съм важна“, а тя бе като всички останали. Но когато папараците бяха започнали да я преследват, Мередит и Дейвид настояха да се вземат „разумни мерки“, както се изразиха, към което Тес Гарет добави още някои „правила“. Вече трябваше да сменя номера на мобилния си телефон на всеки две седмици. Приятели и членове на семейството бяха предупредени да не оставят гласови съобщения. Тес й беше обяснила колко лесно репортерите могат да хакнат телефона й и да измъкнат ценна информация. Идеята за охрана се обсъждаше все по-често, от което я побиваха тръпки. Беше прекалено претенциозно. По същата причина Брук бе помолила шофьора да паркира малко по-далеч от сградата. Затова сега стоеше на улицата на студа и се оглеждаше за колата. Забеляза, че един мъж я наблюдава от отсрещния тротоар. По дяволите, значи все пак папараците са тук, помисли си тя, сложи слънчевите си очила и се насочи към ъгъла. Мъжът тръгна успоредно с нея през улицата с вдигната ръка, сякаш й махаше. Типично — опитват се да привлекат вниманието й за по-интересна снимка. Безсрамници.

— Брук! Хей, Брук! — изкрещя той през потока от коли. Тя отново погледна натам и видя, че мъжът идва към нея, притичвайки между бързащите жълти таксита и якето му се вееше назад.

— Брук. Чакай. Това съм аз!

Изглеждаше по-добре от обичайните хрътки. Стори й се познат.

— Брук. Аз съм Мат!

Това я накара да спре.

— Матю Палмър — бавно попита тя, после поклати глава и продължи да върви. По много причини би предпочела да е някой фоторепортер. Те поне реагираха на заплахи.

— Защо не отговори на обажданията ми?

— Защото не искам да разговарям с теб — отсече тя. Брук винаги беше безупречно учтива, но когато Мат звъня в офиса й два пъти за три дни след публикуването на статията, тя инструктира Ким да не я свързва. Беше прекалено ядосана. Чувстваше се предадена.

— Моля те, Брук, дай ми една минута.

Той я настигна и я хвана за лакътя. Тя извърна поглед и й се прииска да е другаде.

— Чуй ме, Брук. Прочетох онова нещо в „Оракъл“. Разбирам как изглежда.

Тя се обърна вбесена към него.

— Как изглежда? Мат, знаеш ли колко неприятности ми създаде тази статия? Колко ти платиха? Дано поне да си е струвало.

— За какво да ми плащат?

— За информацията, която си им дал за Джеф Даниелс. Предполагам, че ти си им казал.

Погледна го. С късо подстриганата си коса приличаше на момче.

— Защо, по дяволите, да правя това?

Брук смръщи вежди в учудване и Мат посочи с глава към хотел „Хелмсли“ през пътя.

— По-добре да седнем и да поговорим за това. Какво ще кажеш за едно питие?

Тя поклати глава. После размисли и реши да го изслуша, но със сигурност нямаше да се появи с него в бар, особено след като пресата го бе определила като нейна „стара любов“. Освен папараците вече всички в Ню Йорк имаха телефони с камери. Изгледа го за момент, после дълбоко въздъхна.

— Добре, две минути. Насам.

На следващата пресечка имаше малък италиански ресторант. Брук беше редовен клиент там и можеше да разчита на дискретност. Луиджи, собственикът, сърдечно я поздрави и й предложи едно закътано сепаре, далеч от погледите на останалите гости. Мат си поръча бира. Брук помоли за обикновена вода и многозначително остана със закопчано палто.

За миг си представи, че са отново в колежа, когато ходеха по мрачни барчета и студентски купони. Точно на едно такова събиране в някаква голяма къща на Проспект стрийт в Провидънс се бяха срещнали за пръв път с Мат. Брук бе изпила един доста силен коктейл, наречен от някого „любовен пунш“, и Мат я бе открил дълбоко заспала върху купчина палта, посипана неизвестно от кого с листенца от рози.

— Стани и изгрей, Офелия — бе изрекъл той и я повлече към кухнята, за да й приготви от „патентования си лек против махмурлук“, насила я нахрани с един банан заради калия, накара я да изпие две хапчета за глава с голяма чаша вода. После я изпрати до общежитието й пеша, като й обясни, че въпреки студа дългата разходка ще я накара да се чувства десет пъти по-добре. Беше се оказал прав, разбира се. Той беше лекар, или поне бъдещ — учеше трета година медицина.

След този ден бяха станали големи приятели, което продължи през целия им престой в „Браун“. Той беше съвсем различен от другите студенти в университета — известни и богати, израсли в Ню Йорк и Бостън, възпитаници на училища като „Дейпин“, „Найтингейл-Бамфорд“ и „Дейна Хол“. Тъкмо заради това беше интересен. Мат беше от малко градче в Илинойс. Харесваше „Гънс енд роузис“, хокей на лед и мотоциклети, тъмни руски коктейли и романите на Джон Фанти^[1]. Работеше на смени в магазин за кафе, за да си покрива таксите и винаги изглеждаше изморен. Поправяше колата й. Водеше я да пийват по нещо, разкриваше й очарованието на живата музика в сбутани барчета и винаги й поставяше окуражителни диагнози за въображаеми болести (ръка, претоварена от тежка чанта, главоболие от стрес, разбито сърце). За едно момиче от Горен Ийст Сайд това си беше безобидно лудуване през безгрижните години в колежа. Но сега, в Ню Йорк, всички приятни спомени се бяха изпарили. Този човек я беше предал, и то за какво?

За някакъв жалък миг слава в таблоидите?

Тя кръстоса ръце и го загледа.

— Е, ще обясниш ли сега?

Той леко се усмихна.

— Може би, ако си махнеш слънчевите очила. Едва ли някой ни вижда.

Тя ги свали и ги постави на масата между тях.

Мат си взе бирата от сервитьорката и отпи голяма глътка.

— Не знам какво те кара да мислиш, че аз съм дал информацията на вестниците. Не съм. Кълна се. Като начало, не знам почти нищо за теб и Джеф Даниелс. Това не се ли случи след като напусна „Браун“?

Тя кимна с неохота.

— Значи се кълнеш, че не си ти?

Въпросът й го ядоса.

— Не съм го направил, Брук. Ние бяхме приятели. Едва ли щях да стоя на този студ на улицата и да те чакам два часа, ако бях виновен.

— Това нищо не означава, мога да ти кажа.

— Циничка.

— Реалистка. А как се озова името ти в колоната на Дани Кранц?

— Един журналист ми се обади преди няколко седмици — обясни той и избърса устата си. — Каза, че изготвя твой профил. Всъщност, доколкото си спомням, казаха, че е за твое честване.

Брук повдигна вежди.

— Не знам откъде са намерили името ми, но звучеше правдоподобно. Просто казах нещо съвсем безобидно за теб.

— Какво?

— Попитаха ме как бих те описал. Отговорих: мила, красива и умна. Обичана от всички. И никога не съм казвал, че съм бил твое гадже или нещо подобно. Полудях, като прочетох това за „старата тръпка“.

Тя леко сведе глава, за да прикрие неудобството си.

— Значи отричаш, че си казал: „Невероятна е. Мъжете толкова я харесват. Всеки мъж би полудял по нея“, или както там беше?

Матю остави бирата си.

— Някога да съм бил такъв мръсник?

Брук най-накрая му се усмихна.

— Съжалявам, Брук. Толкова съжалявам.

Тя сви рамена. Знаеше много добре как медиите могат да изопачат фактите, дори да ги изфабрикуват, за да получат нещо пикантно. И независимо от гнева и тревогите, които статията й бе причинила, тя му вярваше. От всички хора, които познаваше, Мат най-малко се интересуваше от слава и пари. Затова не виждаше мотив да го направи.

— Не, аз съжалявам. Приятно ми е да те видя отново, Мат.

— За вас, госпожице Асгил, съм доктор Палмър.

Тя се разсмя. Винаги бяха имали такива непринудени отношения.

— Съжалявам, докторе.

Отпи глътка вода и съжали, че не си поръча бира.

— Е, как е?

— Как е кое?

— Животът на истинска американска принцеса?

— Хайде, стига — изчерви се тя.

— Добре, тогава на бъдеща първа дама.

— Дейвид е новинар, а не политик.

— Всичко с времето си — подхвърли Матю. — Колко е годишен? Трийсет и две, трийсет и три? Чета вестници, Брук. Хората вече говорят за него като за сенатор или губернатор. И двамата знаем, че Дейвид Билингтън е роден за президент.

Брук се усмихна.

— Вероятно ще се кандидатира за Конгреса през следващите няколко години, но за президент… Нещо ексклузивно за приятелите ти от „Оракъл“: наистина, никога не е говорил за това.

— Е, аз пък знам, че Уендъл Билингтън е един от най-безмилостните и могъщи хора в града. Той е като Джо Кенеди, но има повече класа и дори повече пари, и трябва да признаем, че семейство Билингтън брилянтно подготвят Дейвид. Признават силата на медиите и там той вече е голяма звезда. Хората му вярват. Никога не съм харесвал републиканците, но дори аз бих се изкушил да гласувам за него. Макар че, обзалагам се, в момента не съм сред най-любимите му хора.

Брук наблюдаваше стария си приятел с истинско любопитство, докато говореше. На външен вид Матю си беше същият. Малко позагрубял, поостарял, но същото лице, същата усмивка. Странно беше как седем-осем години могат да те променят вътрешно. Купонджията от колежа вече беше сериозен, улегнал човек.

— Откога се интересуваш от политика? — подкачи го тя. — В колежа май не можеше да се сетиш за името на президента.

— Политиката е новият рокендрол, сладурче — усмихна се той и изгълта бирата си, после кимна на сервитьорката за още една.

— Виждам, че си запознат с моето развитие. А ти? Разбирам, че не си станал рок звезда? — тя се усмихна на спомена за студентската му рок група „Омаломощената сепия“.

Той закачливо повдигна рамене.

— Продавач на кафе, студент по медицина… — трябваше да се откажа от нещо. Няма да приема, че е от липса на талант.

— Къде работиш? Не си ли в Колумбийската презвитерианска болница?

Той кимна.

— Да, в спешното отделение. Може би трябваше да стана пластичен хирург, тогава щях да имам достъп до твоята среда.

— Ще ти издам една тайна. Нямаше да ти хареса.

Тя неволно погледна към лявата му ръка. Не носеше халка.

— А има ли някоя хубава жена до теб?

— Бях женен.

— Беше? — изстреля Брук, без да се замисля.

— Кейти. Диетолог.

— Разведохте ли се? — изненада се тя.

— Тя почина. Преди малко повече от година.

— О, толкова съжалявам. Нямах представа. Тази моя голяма уста! От какво? — тихо попита тя.

— Нарича се синдром на внезапната смърт. Вроден сърдечен дефект. Няма никакъв шанс.

— Колко ужасно.

Мат кимна и се загледа в бирата си.

— Бяхме на почивка във Франция — най-сетне проговори той. — Нямахме меден месец — и двамата бяхме много заети, затова си организирахме нещо подобно две години по-късно. Легнахме си една вечер в хотела и когато се събудих на сутринта, тя беше мъртва.

Брук сложи ръката си върху неговата, без да се замисля дали някой ги гледа.

Той замълча и отпи от бирата.

— Знаеш ли какво ме привлече в спешното отделение? — попита той. — Изглежда ми най-смислената форма на медицинска помощ. За минути или секунди можеш да спасиш човешки живот. Всеки ден спасяваш живота на десетки пострадали хора — огнестрелни рани, сърдечни кризи и какво ли още не. Правех го всеки ден. Спасил съм стотици животи, но не можах да направя нищо, за да спася любимата жена.

Той пресуши чашата си и й се усмихна.

— По-добре да тръгваме, преди някой да ни е видял и Билингтънови да ме принудят да изчезна — пошегува се той.

— Не са чак толкова лоши — усмихна се Брук, взе чантата си и остави двайсетачка на масата.

Той стана и я последва.

— Не ме изпращай — побърза да каже тя. — Налудничаво е, знам.

Матю бръкна в джоба си и извади една визитка. Малка, сива, на която със ситен черен шрифт пишеше доктор Матю Палмър и номера на мобилния му телефон.

— Ако някога имаш път към Уест Сайд…

За миг си помисли да му даде визитката си, но какъв смисъл имаше? Радваше се, че се изясни въпросът с написаното от Дани Кранц, че си поговориха, но дотук. Неслучайно се бяха разделили, след като завършиха „Браун“. Всеки бе тръгнал в различна посока. А точно сега не й трябваха никакви усложнения.

— Е, всичко хубаво, Мат — каза тя и неловко му махна. Обърна се и излезе от ресторанта.