Тасмина Пери
Първороден грях (14)

12.

Брук Асгил грабна телефона и натисна бутона.

— Ким, би ли дошла? Имаме пожар.

Беше осем и трийсет сутринта. Още не бе свалила сакото си, когато забеляза черновата на вълшебното си откритие „Портико“, поставена насред бюрото й. На челната страница се мъдреше кръгче от чаша кафе и едно яркожълто самозалепващо се листче с текст: „Купувай. Евтино. Мими“.

Ким влетя в офиса на Брук. След редакционната среща Брук безуспешно се опитваше да открие Айлийн Дън, авторката. Тя сякаш бе потънала вдън земя.

— Здрасти, Ким, докъде стигнахме с издирването на Айлийн Дън? — размаха срещу нея жълтото листче. — Току-що получих това от Мими. Изведнъж го взе на сериозно.

— Опитвах се да се свържа миналата вечер и тази сутрин, но най-после говорих с нея преди няколко минути. Била е извън града. Изглежда много приятна.

— Особено като се има предвид, че сме я измъкнали от кревата — усмихна се Брук и погледна вазата с рози, които Дейвид й бе изпратил предния ден, за да прекрати напрежението помежду им. Оттогава не бяха споменавали нито Алиша, нито Матю и тя реши, че така ще е най-добре.

— О, това е хубава новина. Би ли ме свързала… — започна тя, но изражението на Ким я накара да замълчи.

— Ами — поде Ким с известно притеснение — Айлийн каза, че я представлява Ванеса Фридман, така че сигурно ще е най-добре първо да разговаряш с нея.

Новината я порази. Усмивката й изчезна и тя се стовари на стола си.

— Ванеса Фридман — зяпна тя. — Но как? Кога се случи това? — погледът й се спря на бележката на Мими и паника сви стомаха й.

Ким разгърна тефтера, който стискаше под мишница.

— В петък ти ми поръча да се обадя на Айлийн и да й препоръчам да си намери агент. Предложих й Ванеса, Джейн Гръбман и Лари от „Отърс Инк“.

Брук гледаше втрещена Ким с надеждата, че това е жестока шега.

— Мили боже. Ти си й предложила трима от най-големите акули в Ню Йорк?

Ким кимна доволно.

— Ти каза, че Айлийн има нужда от агент и реших, че е добре твоите автори да имат най-доброто.

Брук въздъхна тежко. Ким беше полезна и изключително ентусиазирана, но имаше още страшно много да учи за издателския бизнес. Идеше й да се разкрещи, но знаеше, че Ким не си дава сметка какво е направила току-що.

— Ще говорим по-късно — едва процеди тя и направи знак на Ким да излезе, после отпусна глава между ръцете си. Ванеса Фридман беше хиена в сделките. Работеше с много малко клиенти и беше известна с това, че постигаше шестцифрени договори. Дишай, дишай дълбоко, заповяда си тя. Намери номера на Ванеса и със свито сърце го набра. Мразеше тази част от работата си.

— Ванеса, здравей. Обажда се Брук Асгил. Как си?

— Брук Асгил. Каква приятна изненада. Не знаех, че още работиш.

— Така ли? Защо?

— Брук, та ти си най-известната годеница в Америка. Това звучи като работа на пълен работен ден.

— О, напомни ми да си взема дълга отпуска, когато всичко приключи.

Ванеса се разсмя прекалено жизнерадостно.

— Поздравления за сватбата ти. Надявам се, че любимият ти агент ще получи покана, а ако някога решиш да публикуваш мемоарите си, с удоволствие ще го обсъдя с теб.

— Всъщност, точно за това се обаждам.

— Фантастично! — възкликна Ванеса, този път с неподправен ентусиазъм.

— Не, не става дума за мен. Искам да поговорим за ръкопис, който получих по пощата. Разбрах, че ти представляваш авторката.

— А, да, Айлийн Дън. Канех се да ти се обадя тази седмица. Невероятна книга. Кожата ми настръхваше, докато я четях. За трийсет години в този бранш това не ми се е случвало често. Но с „Портико“… О! Това е страхотна сделка.

Брук беше достатъчно опитна и знаеше, че тя преиграва — добре известен трик на агентите. Тя силно се съмняваше, че Ванеса бе прочела повече от няколко страници. Айлийн Дън вече бе предизвикала интерес у някой издател. За един агент това беше достатъчно. Кого го е грижа каква е книгата?

— Радвам се — Брук се опита да звучи мило, но сърцето й биеше лудо. — Всъщност аз я изнамерих от купчината изпратени чернови до „Йелоу Доор“. И доколкото знам една от нашите сътруднички ви е препоръчала на Айлийн.

Последва дълга пауза, което предполагаше, че онова, което бе казала току-що, бе направило някакво впечатление.

— Значи ви интересува? — овладя се най-сетне Ванеса.

— Видях само първите няколко глави. Дадох я и на Мими Хол, която също я хареса — отговори Брук, като се опита да говори с равен тон. Това беше игра: агентът представяше ръкописа като литературно съкровище, а издателят посичаше неговото въодушевление. Като любовна игра.

— Какво ще кажете за приоритетна оферта до двайсет и четири часа? — подхвърли Ванеса спокойно.

— Имате ли предвид някаква цифра? — попита Брук, а думите заседнаха в гърлото й.

Тя не беше трудна в преговорите като Мими, която изяждаше жив и най-стръвния агент. Като човек, отрасъл в много богато семейство, тя се чувстваше неудобно да преговаря за пари и пазарлъците с агентите винаги я караха да изпитва физически дискомфорт. Когато започна работа в „Йелоу Доор“ като сътрудник, имаше наивната представа, че животът в издателство преминава в безкрайно четене на книги. Ванеса гърлено се изсмя в телефона.

— Това е трилогия с изключително разнородна аудитория. На търг би стигнала до седемцифрено число за трите тома.

Седем цифри. Минимум един милион. Брук преглътна съвсем тихо.

— Ще трябва да обсъдя това с Мими.

— Добре. Да се чуем в пет следобед? Искам да изпратя ръкописа и на други издатели до утре на обяд.

Брук постави бавно слушалката на мястото й. Повдигаше й се.

Не обичаше конфронтациите и се чудеше какво би станало, ако предложи на Ванеса максимално възможния аванс. Седемдесет и пет хиляди беше лимитът й като редактор. Сигурно Ванеса щеше да си пукне ребрата от смях. Стегна се, взе ръкописа и тръгна към офиса на Мими. Ъгловата стая беше най-хубавата на етажа. През стъклените стени нахлуваше яркото утринно слънце, а заедно с него и типичните за началото на един нюйоркски ден звуци: ритъмът на двигателите, клаксоните на такситата. Шумотевицата и енергията на града бяха приятен контрапункт на тишината в издателство „Йелоу Доор“.

— Влез — обади се Мими в отговор на плахото почукване на Брук по отворената врата. Втъкна боядисаната си черна коса зад ушите, положи двете си длани на масата и чак тогава благоволи да погледне Брук.

— Брук. Хубаво. Говори ли вече с Дън?

Брук държеше ръкописа пред себе си като щит.

— Току-що говорих с нейния агент.

— Агент? — Мими я погледна разтревожено. — Ти не каза ли, че е пристигнал по пощата?

— Да, но явно междувременно си е намерила агент.

— Лош късмет — отсече Мими, а в гласа й се долови обвинение. — Кой?

— Ванеса Фридман.

— Мамка му — изруга Мими със загрижено изражение. — И колко иска да изцеди от нас тази кучка?

— Утре го пуска на търг, но ни дава първо право на избор.

— Ти какво й отговори? Знаеш, че не можем да предложим повече от четирийсет хиляди долара.

— За всяка? — обнадежди се Брук.

Мими завъртя очи към тавана.

— За цялата трилогия? — озъби се тя.

— Е, явно Ванеса иска нещо значително по-високо. Спомена седемцифрено число.

— Какво?

Мими скочи и започна да крачи нервно зад бюрото. На фона на ярката светлина приличаше на сянка.

— Ако беше реагирала веднага щом казах, че ни интересува скапаният ръкопис, нямаше да сме в това положение — изсъска тя. Брук разбра подтекста, беше виждала това и преди. Мими вярваше в книгата, усещаше потенциала й, но не искаше да даде нито пени повече от реалната му цена.

— Обади ли се на Ванеса?

— Не.

— Добре. Обади се на авторката и я питай дали е подписала договор с агенция „Фридман“. Ако не е — направи й директна оферта.

Брук поклати глава. Това беше изключително неетично, Ванеса можеше да реши дори да ги осъди — при това с основание, — че вече са започнали преговори по сделката.

— Не можем да направим това — запротестира Брук.

— И още как. Ти ще го направиш — рязко заяви Мими. — Действай веднага и да сме я заковали до края на деня.

Брук напусна офиса, а сърцето й биеше лудо. Ако сега изиграеше Ванеса, името й пред един от най-уважаваните агенти в Ню Йорк щеше да бъде опетнено. Мими можеше да си позволи такава арогантност, но тя можеше ли? А и Мими нямаше да носи последиците. Върна се на бюрото си и за няколко минути направи упражнения за дишане, които бе усвоила в курса по йога. Не й помогнаха да се успокои. Беше попаднала в капан. Ако се опълчеше на Мими, рискуваше да остане в глуха улица в отдела, а ако се договореше директно с авторката, Ванеса Фридман би могла да използва влиянието си и да сложи край на кариерата й в книгоиздаването. Така й се искаше да се обади на Дейвид, да се посъветва с него, но той бе на път за Дарфур за снимките на документален филм. Главата започваше да я боли от напрежение и тя нахвърля един имейл на Едуард Уокър.

Здравей, Едуард,

И двете с Мими много харесахме ръкописа, изпратен по пощата. Спомняш ли си? Обсъждахме го — новия „Хари Потър“? Авторката вече е с Ванеса Фридман и правата могат да скочат доста. Ще одобриш ли плащане на четиристотин хиляди долара?

Натисна бутона за изпращане и отпи голяма глътка вода от шишенцето на масата. Ръцете й трепереха, докато отвърташе капачката. Отдавна не се бе чувствала така. Може би никога.

Подскочи, когато компютърът й звънна, че има ново съобщение във входящата кутия.

Ако мислиш, че си струва — да. Едуард

Тя грабна телефона.

— Ванеса, Брук е.

— Радвам се, че си толкова бърза. Какво предлагаш?

— Двеста и петдесет хиляди долара.

Ванеса изсумтя.

— Стига, Брук, не ме обиждай. Помниш какво казах преди.

— Двеста и петдесет хиляди в сегашните условия е прекрасна оферта, Ванеса. Знаеш колко е трудно с младежката литература. При всяко заглавие на Дж. К. Роулинг или Стефани Майер хиляди други остават непродадени.

— Трябва да мисля за клиента си.

Какво ли би направила Тес Гарет, запита се Брук и си представи суровата, леко плашеща нова говорителка на семейството.

Брук се покашля.

— Твоята клиентка изпрати ръкописа си до „Йелоу Доор“ и ние вече бяхме в контакт. Дори днес се канехме да й направим директна оферта. Ако още не си подписала договор с Айлийн, предполагам, че нашите адвокати могат да докажат предимството ни. Нали не искаш да загубиш комисионната си? Петнайсет процента от двеста и петдесет хиляди долара са много пари, Ванеса.

Последва дълга пауза, толкова дълга, че Брук си помисли, че Ванеса вече е затворила.

— Не мога да обсъждам нищо под четиристотин хиляди долара — отсече тя накрая. Брук си я представяше седнала в офиса си в костюм на „Армани“, стиснала устни.

— Триста хиляди — опъна се Брук. — Ще отделим шестцифрена сума за маркетинг, за да сме сигурни, че ще залее пазара.

— И триста хиляди ще са само правата за Америка?

Брук се зачуди докъде ще удържи.

— Триста хиляди. За три книги. Само за американските права — поясни тя твърдо.

— Ще трябва да говоря с клиентката си.

— След един час ще ме търсят от правния отдел. Шефовете настояват да се свържа директно с Айлийн.

— Не искам да си разваляме отношенията, Брук — каза Ванеса с леден глас.

— Нито аз.

Тя затвори телефона и издиша. Всеки нерв в тялото й трепереше. Какво направих, какво направих, изохка безмълвно тя. Това надминаваше всичко, което се бе осмелявала да стори досега. Но имаше тайното подозрение, че може би, само може би, бе надхитрила могъщата Ванеса Фридман.

— Кой би си помислил? — измърмори си тя и се почувства замаяна. Седеше там, вторачила поглед в телефона и се страхуваше да помръдне. Когато той звънна след пет дълги, мъчителни минути, Брук подскочи от стола си.

— Ванеса е. Имаш книгата.

Брук се стовари на стола, завъртя се и изкрещя триумфално. Току-що стана едно от големите момчета. Усещането беше фантастично.