Тасмина Пери
Първороден грях (5)

3.

Лиз Асгил влезе в остъкления асансьор на западната фасада на великолепната Съмърсет Тауър и натисна лъскавия бутон за апартамента на последния етаж. Като се понесоха нагоре, тя се обърна към Енрике Джелати, най-търсения стилист на прически в Манхатън.

— За трийсет секунди се изкачва до четирийсет и третия етаж — обясни тя. Далеч под тях остана нощен Манхатън с тъмнината на Сентрал Парк и жълтите таксита, които летяха насам-натам като оси. — Това е ферарито на асансьорите. Набира шейсет оборота за две и половина секунди.

— Надявам се и спа центърът да е толкова добър — добави Енрике със сладникав кубински акцент. — Асгил не е толкова голямо име, no? Асгил не е „Ла Прери“, мисля.

Лиз се обърна и пусна тънка усмивка. Енрике се славеше като труден човек, но го търпяха, защото се знаеше, че е гений в занаята си. Страхотно докарваше брюнетките, още по-добре блондинките. Половината от принцесите на Парк авеню дължаха разкошните си златисти гриви на Енрике Джелати. Лиз дори знаеше за една, която идваше за боя на някои по-интимни места на всеки шест седмици. Нищо чудно, че се чакаше по три месеца за час в неговия салон на Медисън авеню. Както често пишеше в списание „Алюър“: „Лесно е да разпознаете русия цвят на Енрике Джелати, невъзможно е да се доберете до самия него“.

— Мисля, че спа центърът ще те изненада — уверено заяви Лиз. — Марката „Скин Плюс“ е съвсем отделно нещо от „Асгил“. Те просто ни финансират. — Усмихна му се сърдечно, макар че вътрешно кипеше. Трябваше да го привлече. „Скин Плюс Спа“ щеше да отвори врати само след около месец и с Енрике като управител на салона за красота биха направили голям удар.

За разлика от много успели в бизнеса хора, Лиз Асгил не бе подходила към последната си идея предпазливо, а направо я подхвана като много голям и много амбициозен проект. Бе решила да създаде „Скин Плюс“ като нова луксозна гама натурална козметика, която щеше да се отличава от старомодната, безперспективна семейна марка, колкото ролс-ройс от конски впряг. Планът й бе да започне със спа център — внушителен и различен, който да накара цяла Америка да заговори за него. Засега вървеше добре. Интериорът бе проектиран от Кели Уеърстлър, която бе отмъкнала спа терапевти от хотел „Чива-Сом“ в Тайланд. Колористи и стилисти бяха зарязали Джон Барет и Фредерик Фекаи, едни от най-известните стилисти в света, за да работят за нея. Имаше само един проблем. Трябваше й звезда, някое голямо име, което да управлява фризьорския салон, за предпочитане някой, който щеше да доведе със себе си дълъг списък знаменитости. В този град името бе жизненоважно, защото нюйоркчанки са най-пристрастените в света жени към обществено положение. Можеше да назове цяла дузина дами от висшето общество от Горен Ийст Сайд, които си правеха прическите при местни фризьори за по деветдесет долара, но разправяха, че русите им, лъскави гриви са дело на Сали Хершбергер.

Вратата на асансьора се отвори със звън и те се озоваха на най-горния етаж на Съмърсет Тауър с площ около две хиляди и петстотин квадратни метра, за който Лиз бе водила свирепи преговори цели шест месеца. Енрике се облещи. Въпреки старанието си да се владее, не можа да прикрие смайването си.

— Добре дошъл в рая — приветства го тя.

Влязоха в сводест атриум от венецианско стъкло, с копринени тапети в сребристо и слонова кост и дълга, тапицирана с кожа рецепция. Лиз поведе Енрике наляво към голяма зала.

— Това ще бъде чакалнята — обясни тя. Бяха я пребоядисали пет пъти, докато Лиз хареса точния нюанс бяло.

— Спа центърът и фризьорският салон са разположени съответно отляво и отдясно. Ресторантът за органични храни е натам — тя посочи един дълъг коридор, боядисан в слонова кост. — Във всички зони има барове за шампанско и сокове, а също и ВИП места. Студиото за боядисване е ето тук. — Тя махна към остъкления таван. — През деня има фантастична светлина, което, струва ми се, е изключително важно за теб.

Енрике кимна.

Лиз усети вълнуваща тръпка, докато му показваше останалите помещения. За пръв път в кариерата си виждаше своя идея реализирана напълно. Това й бе струвало страшно много време и енергия през последните пет години, както и брака й. Но при нея успехът искаше жертви. Тя притежаваше шест процента от акциите на „Асгил козметикс“, които на теория възлизаха на около двайсет милиона долара, но постоянно се обезценяваха. След смъртта на баща й фирмата полетя надолу по спиралата. Брат й Уилям бе поел управлението, но действията му не можеха да спрат разпадането. Лиз знаеше, че тя е единственият човек, който може да я спаси и този спа център бе решението. Завъртя се на високите си токчета и застана с лице срещу Енрике. Преди да го заведе там, го бе поканила на вечеря и го бе ухажвала с шеги и комплименти цели два часа. Сега беше време за работа.

— Предлагам ти да станеш управител на салона и да работиш по три дни в седмицата тук — започна тя.

Енрике разпусна вързаната си на опашка коса и я разтърси върху раменете си.

— Лиз, казах ти на вечерята, че съм много зает. Нали си представяш, че телефонът ми непрекъснато звъни с предложения от хора като теб.

Тя замислено сви устни.

— Ами, това е интересно, защото като знам какво се случва в салона ти, мисля, че ти правя много изгодно предложение. Нещо като спасителна лодка.

Енрике се намръщи.

— Не те разбирам.

— Чувам, че нещата с Гари не вървят добре — заяви тя безизразно. Гари Айзен бе дългогодишният управител и партньор на Енрике.

— Всичко е наред — отговори той и отметна назад черната си коса. — В момента е на Западния бряг, за да търси парцел за салон в Ел Ей.

— Така ли? Аз пък чух, че е на Западния бряг, за да провери условията в клиниката за възстановяване „Промисис“.

— Глупости — отговори той отбранително, но очите му издадоха паника.

Лиз се усмихна, наслаждавайки се на мига. Знанието бе сила и тя имаше намерение да се възползва. През последния месец бе наела един екип да проучи дейността на Енрике и бе открила, че въпреки славата си, салонът му изпитва затруднения. Идеята на Енрике да пуснат нова гама услуги не се бе осъществила, а незначителните приходи показваха, че Гари източва пари за скъпата си страст към коката и бразилските момчета.

— Енрике — продължи Лиз, — трябва да погледнеш фактите в лицето. Никога няма да направиш много пари само с един салон, независимо колко знаменитости са сред клиентите ти. Особено ако този салон се управлява лошо. Парите идват от разни серии продукти. Но… — Лиз въздъхна дълбоко. — И двамата знаем, че никой не иска да се заеме с производството на тези продукти, защото ти и Гари сте непредсказуеми.

— Кучка. Как смееш? — процеди през зъби той. — Петнайсет години се борих за свой салон. Спечелих с труд всичко, което имам. Нямам богат баща да ми дава пари.

Май този малък латино задник се опитваше да я разиграва. Беше доволна, че стърчи над него, стъпила на високите си обувки „Джузепе Дзаноти“, с ръце на кръста и яркочервени устни — абсолютна заплаха.

— Виж — поде тя спокойно. — Опитвам се да ти помогна. Бизнесът ти ще бъде притиснат към стената. Няма съмнение. След две-три години пак ще си в Маями — някакъв си колорист, който някога е пробил в Ню Йорк. Поредната жертва на бранша. Тогава всичките ти усилия ще отидат на вятъра.

Той замълча за няколко секунди, очевидно разкъсван между яростта и нуждата от помощта на Лиз. Накрая се предаде.

— Какво предлагаш? — нацупено попита той.

— Предлагам ти да купя дела на Гари Айзен. Ще работиш два дни в твоя салон, три — тук в „Скин Плюс“. Междувременно човек от моя екип ще управлява салона „Енрике“, ще увеличи рентабилността, а „Асгил“ ще лицензира на твое име серия продукти, които ще се появят на пазара до есента.

Естествено, това бе само част от плана на Лиз. Тя толкова се гордееше със схемата си, че за малко да издаде останалото: след дванайсет месеца щеше да затвори салона на Медисън авеню и „Скин Плюс Спа“ щеше да погълне салона на Енрике. Тя вече знаеше и на кого би прехвърлила наетите помещения, а после щеше да изпързаля малкия досадник с лиценза и да го прати обратно в Маями с празни ръце.

— Трябва да си помисля — отговори Енрике, като се опитваше да запази достойнство.

— Да се видим пак в понеделник.

Енрике се качи в колата, която го чакаше. Лиз погледна нагоре към върха на Съмърсет Тауър — мозайка от осветени стъкла, извисяващи се на фона на нощното небе. Кръвта й още бушуваше от адреналина. Тръпката от всяка сделка я караше да се чувства така. Не й беше до сън. Знаеше точно от какво се нуждае.

Махна на едно такси, чиито фарове осветиха локвите на пътя. Каза на шофьора да кара към Клинтън. Отпусна се на седалката, извади кърпичка от чантата си и внимателно почисти грима си. После в огледалцето на пудриерата огледа чистите черти на лицето си. Късо подстригана руса коса. Малки очи, прекалено тесен нос, резултат от несполучлива ринопластика, широки, чувствени плътни устни. Общото впечатление бе внушително — излъчваше красота и сила. Хората често сравняваха Лиз с майка й на млади години, което тя не приемаше точно като комплимент, най-вече защото баща й бе невероятно привлекателен мъж. Мередит не бе красавица, но пък произхождаше от богато семейство. Така стояха нещата в техния свят.

Извади червило и оцвети устните си в наситено кафяво. Това веднага се отрази на вида й — стана много по-сексапилен. Лиз се усмихна заради силата на козметиката да променя лица и излъчването им. Извади едно бурканче с гел за коса на „Асгил“. Гребна малко, разтърка го по ръцете си и прокара пръсти през косата си. После я приглади с гребен плътно по главата.

Тя вдигна поглед и забеляза, че шофьорът на таксито наблюдава смаяно трансформацията й. За трийсет секунди елегантната бизнес дама от Манхатън се преобрази във фантастично сексапилно момиче. Когато пристигнаха, тя излезе от таксито и без дума да каже, подаде на шофьора една двайсетачка.

Лиз застана на тротоара и се усмихна срещу неоновия надпис на бар „Ред Леге“. Типичната атмосфера на стария Клинтън, помисли си тя. От години си бе спечелил слава на един от най-известните райони: банди бедни ирландци и бели южняци живееха в нищета. Кухнята на ада, така го наричаха преди Джулиани^[1] да сложи ред в града. Вече се заселваха по-заможни хора, но музиканти, художници и студенти не бързаха да се местят и ако човек знаеше къде да търси, можеше да намери някое сбутано местенце в Ню Йорк — града, който не спираше да я вълнува. Бе живяла в Лондон и Париж, но никое друго място не я бе пленило така.

В клуба се влизаше през метална врата. Няколко мъже пушеха отвън, травестит правеше кръгчета от дима на цигарата си, една двойка водеше спор. Обичайните гледки и звуци в Голямата ябълка. Лиз се спусна по стъпалата, остави палтото си на гардероба и преди да влезе в залата, се спря пред огледалото, за да се огледа. Знаеше какво предлага клубът. Бе идвала преди няколко месеца. Имаше си златно правило да не посещава едни и същи места често, колкото и да й харесват. Охраната отвори вратата и шумът погълна Лиз. Клубът представляваше едно огромно пространство под земята, претъпкано с потни тела, гънещи се на ритъма на оглушителната музика. Залата бе залята от тъмночервени, пулсиращи светлини и Лиз си представи, че е погълната от гигантско чудовище. Проби си път през тълпата и седна в края на стъкления бар, откъдето можеше да наблюдава, без да привлича внимание. Поръча си малко уиски и с носталгия си спомни за дните, когато можеше да си запали цигара.

Отпи глътка и се огледа наоколо. Почти не чуваше музиката. Не беше дошла заради това. След по-малко от десет минути го забеляза. Висок, красив, леко неглиже, навярно художник. Когато погледите им се срещнаха, Лиз разпозна това, което търсеше.

— Мога ли да ви почерпя едно питие? — той се опита да надвика музиката.

Тя леко се усмихна и поклати глава:

— Няма да се задържам.

Той седна на мястото до нея, облегна лакът на бара и я загледа. Лиз нямаше нищо против този нахален подход, дори й хареса. Тя бавно се размърда, и кръстоса дългите си крака, следейки реакциите му. Лиз не беше красива колкото сестра си Брук, но имаше сексапил. Силен характер, интелект, обиграност — какво ли у нея привличаше мъжете? Тя имаше аура, излъчване, което само правилният — или погрешният — мъж можеше да долови.

— Аз съм Ръс. Ръс Форд.

— Здравей, Ръс — отвърна тя, загледана някъде из залата, като демонстрираше безразличие и дори лека досада. Такава беше играта. Тя добре познаваше мъжете. Често бе попадала в подобна ситуация преди и се бе научила, че красавци като Ръс обичаха да получават съответното внимание. Тя изчакваше и се наслаждаваше на мига. Ще ме заговори, реши тя, всеки момент.

— Отбягваш ли ме?

Точно така, каза си тя наум.

— Какво гледаш? — попита, без да се обръща към него.

— Трапчинката на брадата ти — засмя се Ръс. — И аз имам такава. Чудя се как ли се появяват?

— Лявата и дясната половина на челюстта не са се сраснали напълно — белег на Мендел. — Тя бавно от питието си.

— Какъв белег?

Лиз докосна с пръст малката трапчинка на брадата си.

— Генетика. Дължи се на доминиращ ген. Сестра ми се отърва, но аз нямах този късмет.

— Значи белег на Мендел? — замислено се усмихна той. — Умно момиче си.

Чоут Роузмери Хол. Принстън. Уортън Бизнес Скул, мислеше си Лиз. Представа няма за какво става дума.

— Извинявай, не чух добре името ти — попита Ръс.

— Не съм го казала.

Тогава тя спря погледа си върху него и започна да изучава всяка черта от лицето му с нарастваща възбуда. Беше хубав, дори много хубав. Приличаше на продавач в „Абъркромби и Фич“^[2]. На не повече от двайсет и пет-шест години. Загоряла кожа, леко набола брада. Изглеждаше самоуверен, дори малко арогантен. Опитваше се да я предизвика, да я сваля. Усети, че той е добро попадение — точно такъв мъж й трябваше.

— Е, как да те наричам?

Тя замълча и загадъчно се усмихна:

— Лиса.

— Добре, умна, красива Лиса — съгласи се той. — Извинявай за баналния въпрос, но какво правиш на място като това?

— Място като това?

— Пълно с проститутки и травестити?

— Така ли? А ти към коя категория си?

Той се изхили.

— Към нито една. Живея наблизо. Тук е евтино и съм позакъсал с парите. Такива барове са точно за мен. Ами ти?

— Работя наблизо — излъга тя.

— С какво се занимаваш?

Тя се въздържа да не се усмихне, като се чудеше какво би казал, ако знаеше, че след месец открива собствен спа център за около двадесет и пет милиона долара. Щеше ли да бъде по-желана или напротив?

— С нещо, което искам да забравя с чаша скоч.

Той се засмя.

— Обичам мистериозни жени. Е, вече мога ли да те почерпя?

Какъв смисъл имаше да го увърта още, запита се Лиз. Още игри, още скоч? Защо не стреля от упор?

Тя го погледна в очите:

— Само ако ме чукаш.

Очите му сякаш заблестяха още по-ярко в червения сумрак, на лицето му нямаше изненада, само дясното ъгълче на устата му леко се изви. Лиз се изправи и като минаваше край него, прокара върха на пръста си по бедрото му. После просто се обърна и тръгна към изхода. Не беше нужно да проверява дали я следва. След развода си с Уолтър Бейкър, хотелиер, когото бе познавала още като девойка, Лиз откри, че не се нуждае от връзки с мъже. Не искаше усложнения, които задръстват живота й с ненужни емоции. Но искаше, нуждаеше се от секс. Това я зареждаше.

Той я настигна, когато излязоха от шумната зала на клуба.

— Продължавай — подшушна той до врата й. — Знам едно местенце надолу по стълбите.

Поведе я по някакъв коридор, по няколко стъпала към врата с табела „Служители“. Стаята бе тъмна, облицована в черно. В единия ъгъл се виждаше плот с бял керамичен умивалник. Тя чу зад себе си превъртането на ключа и усети как ръцете му се плъзнаха около кръста й. Целуна топлата кожа на врата й. Тя се обърна с лице към него и устните й докоснаха ухото му. Езикът му намери нейния и тя усети вкуса на червилото си. Целуваше я фантастично. Бе опитен почти колкото нея. Запретна роклята й и смъкна чорапогащите и прашките й с едно движение. Устните му бяха страстни и настоятелни. Той повдигна Лиз към ръба на умивалника, краката й се отделиха от пода, после разтвори бедрата й.

Лиз простена, докато сваляше ципа на джинсите му. Той пъхна ръката си под блузата и сутиена й и това я предизвика да ги свали през глава. Покри с ръка едната й гърда и доближи устни до кафявото зърно, което набъбна и се втвърди в устата му. Извади от джоба си кондом, после трескаво избута джинсите си до пода, сякаш пареха.

Обви ханша й с ръце и я придърпа към себе си. Тя почувства загрубелите му от работа пръсти върху кожата си. Много пъти такива ръце я бяха докосвали. Изстена, когато той проникна в нея. Ръцете му я притискаха здраво при бързите, дълбоки тласъци.

Тя извика, когато разбра, че трескавите му ръце са завъртели кранчетата зад нея. Усети как водата се лее по гърба й. Изви ръка и гребна от студената течност. Размаза я по лицето му и той засмука пръстите й.

— По-бързо — прошепна тя, отметна рязко глава назад и се удари в огледалото. Дишането й се учести, преди да свърши. Сграбчи го за гъстата, твърда коса и изригна в спазми, които разтърсиха всеки нерв по тялото й.

— Боже — стисна очи той и тялото му затрепери.

Бавно се отдели от нея. Лиз пое дълбоко въздух, за да регулира дишането си. Затвори очи и се наслади на последния допир.

Смъкна се от плота, облече пак дрехите си и нахлузи обувките си. Погледна го напълно равнодушно, сякаш страстта бе излетяла като въздух от спукан балон. Видя само един задъхан двайсет и няколко годишен мъж със свалени панталони и кондом. Едва не се разсмя. Въпреки това беше хубав. Обикновено това нямаше значение за нея. Не се налагаше да го гледа до края на живота си.

— Трябва да тръгвам — каза тя и спусна роклята си.

Той я хвана за ръката, докато тя се опитваше да мине.

— Сигурно се шегуваш?

— Не и тази вечер.

— Но… къде живееш? — попита той. — Позволи ми да дойда с теб.

Тя спокойно се усмихна и поклати глава. Когато отвори вратата, се обърна и го погледна още веднъж. Нейното трето безименно, безлично похождение за този месец. Беше добър, много добър. Колко жалко, че нямаше да го види никога повече.