Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (51)

Глава №50
Фон Гаден се спасява от почетно спиртосване и се изплъзва от охраняващите го войници

Вечерта докараха оберфобергогердрамхамшнапсфюрера Фон Гаден на площада пред шпионското училище, за да го подложат на почетно спиртосване.

Тук на гранитен пиедестал имаше стъкленица, напълнена със спирт и затворена с добре шлифована стъклена запушалка.

Според инструкцията Фон Гаден трябваше да изпие три литра спирт и да се завре в стъкленицата. Но конвоят — двама войници и един офицер — го изпревариха и започнаха да пият, като че на тях им предстоеше почетно спиртосване.

„Ето че завърших жизнения си път — мислеше си Фон Гаден с голяма скръб. — Утре тук ще застане почетен караул. Младите шпиони като минават, ще ми викат «Майл!». А аз вече няма да мога да им отговарям. Това е почетно, разбира се, но глупаво и несправедливо. Не искам да отида на оня свят с празни ръце! Трябва да причиня на човечеството голямо зло! Отнеха ми копойчетата, но мога да се сдобия със самолет и бомба и да я бухна където трябва!“

И Фон Гаден се изплъзна от конвоя, който беше пиян.

Лесно му се удаде: изтича в зданието, мушна се в шахтата за боклук и полетя надолу. Трябваше да обмисли какво ще прави по-нататък, но докато се сети, нещо загърмя, заскърца и той се озова в боклукчийска кола.

Пътешества доста дълго. През няколко минути колата спираше и върху Фон Гаден се стоварваха купища смет. И всеки път той упорито се изкатерваше догоре.

Най-после колата се напълни до краен предел и се понесе. Ех, трябваше да оживее на всяка цена! Напук на барон Овен, напук на целия Централхабщаб, напук на цялото човечество! Дори сега, в обстановката на позорно обоклучаване, както сам се изрази, той нямаше намерение да отиде на оня свят, хе-хе, с празни ръце. Ще вземе със себе си и няколко милиона души! Заради това бе готов да понесе най-жестоки изпитания.

Да оживее, да оживее, да оживее, да оживее, да оживее, за да не позволи на другите да живеят!

Каросерията се отвори, наклони се и Фон Гаден полетя в огромен железен бункер, а върху него се стовари планина от боклук, изхвърлен от няколко коли едновременно. Едва успя да се измъкне най-отгоре и нова група коли го засипа.

С последни сили той пак се покатери на повърхността. В покритата му с цицини и рани ожулена главичка нито за миг не се мярна мисълта, че напразно се старае. Не и не! Той действаше и действаше, защото пред него стоеше голямата цел: да оживее, за да причини зло на човечеството.

Бункерът се пълнеше все повече и повече. Когато до края на стената, за която се бе вкопчил, остана около метър и половина, забръмча мощен мотор — бяха включили пресата.

— Спрете — закрещя с нечовешки глас Фон Гаден, но сам не можеше да чуе гласа си. — Изключете мотора, ще премажете човек!

Плочата на пресата бавно започна да се спуска над главичката му.

Ах, какъв ужас! Какво безобразие!

Фон Гаден подскачаше, подскачаше, подскачаше, но не можеше да се хване за края на бункера и врещеше.

Плочата на пресата се спускаше все по-ниско и по-ниско.

Тогава Фон Гаден направи последен опит да се спаси. Пое си дъх, приседна, събра всичките си силички, подскочи, залови се за края на бункера и след миг-два бе вече на земята.

Спасен! Жив! Майл!

Втурна се на четири крака към портата. В тъмното не беше трудно да изтича покрай задремалия пазач.

— Пст! Пст! — извика в просъница пазачът, като предполагаше, че котка се е провряла под вратата.

Навън Фон Гаден се изправи с цялото си ръстче и затича по края на шосето. Краченцата му се подкосяваха, спъваше се на всяка стъпка и накрая падна, силно си удари коленцата и си ожули ръчичките.

Не можа веднага да стане. С удоволствие би заспал още тук. Уви, не бива! Няма време. Не се знае какво става сега в Централхабщаба. Много е възможно да е обявена най-пълна и най-бойна тревога за залавянето на Фон Гаден.

С огромно усилие на волята стана и се помъкна, като пристъпяше едва-едва. От калта двете му обувчици и парчетата от ръкавичките бяха вече еднакви на цвят — черни. Мундирчето му и бричът, целите с петна и боклук, бяха същински дрипи. А шапчицата му бе изчезнала. Да се появи в града в такъв вид, разбира се, беше опасно. Веднага ще го пипнат. Още първият полицай ще го задържи и иди доказвай, че си знаменита личност, която искаха незаслужено да подложат на почетно спиртосване, а личността едва се спаси от позорно обоклучаване.

Мръкна се. Силиците на Фон Гаден бяха почти изчерпани, но отчаянието и съзнанието за безизходност му придаваха наглост, а наглостта, както се знае, понякога може да замени силичките.

Но от всичко най-страшни бяха мъките от глада. Храносмилателният апарат заемаше по-голямата част от организъмчето на Фон Гаден и сега той искаше ядене!

Пътят се спускаше надолу и фон Гаден затича, по-право, нещо го бутна, понесе. Но надолнището свърши, Фон Гаден се спря, олюля се, направи крачка назад и падна, замотал се в двете си крачета.

Легнал по гръб, разперил ръце, превъзмогвайки острите болки в храносмилателния си апарат, той мислеше упорито: „Въпреки всичко, няма да умра! Въпреки всичко, ще оживея! Трябва да сторя на човечеството голямо зло. Нищо че ме лишиха от щастието да се боря с децата. Ще се сдобия със самолет и бомба и ще я бухна където трябва“.

И той продължи пътя си с пълзене!

Майн бог, колко е тежко! Бричът му беше протрит на коленцата и му се струваше, че кокалчетата му се опират в асфалта. Окървавените му ръчички горяха.

Откъде вземаше силички?!

До фонгадното си сърчице той бе скътал и пазеше като безценно съкровище една карта на света, върху която с военна точност бяха обозначени местата, където имаше най-много деца, макар че той знаеше тези места по памет. „Ще има да видите и да патите, мънички дечица… ще се сдобия заради вас с една бомбичка, та…“

Като преодоля нагорнището, Фон Гаден се изправи на разтрепераните си крачка и продължи напред, като на всяка крачка се учудваше, че още не е паднал. От време на време губеше съзнание, но когато се свестяваше с гордост и радост откриваше, че все върви, върви, върви, и пак върви… А после ще полети, полети, полети, полети… ще натисне ръчката и огромната бомба ще се устреми към целта… Ах, какво вълшебство! Колко много-много деца ще загинат…

Очите му като на бухал съзряха в далечината светлините на града. Колко ядене има там! Колко храна! Острите болки в храносмилателния му апарат ставаха непоносими. А Фон Гаден най-много се боеше да не започне несъзнателно да яде сам себе си.

Умът му се размъти. Крачката му се движеха от само себе си. Ръчичките сами се размахваха. Крачеше с военна стъпка. Бухалските му очи вече нищо не виждаха. Острият му нос нищо не подушваше. Беше отворил широко грамадната си уста. Храносмилателният му апарат работеше на празен ход, като прехвърляше лакомо и с болка голямо количество въздух.

Фон Гаден крачеше из града. Минувачите му правеха път от страх и отвращение.

Организъмчето на Фон Гаден водеше своя собственик нататък, където миришеше на ядене. Миришеше на любимата шпионска гозба — кренвирши със задушено кисело зеле.

Крачетата затупаха бързо-бързо, ръчичките замахаха често-често. Голямата уста зейна още по-широко. Храносмилателният апарат замря в очакване на огромна дейност.

Като дойде на себе си, Фон Гаден видя грамаден плакат:

ГОСПОДИН

ОБЕРФОБЕРГОГЕРДРАМХАМШНАПСФЮРЕР

ФОН ГАДЕН

Е ПОДЛОЖЕН

На почетно спиртосване

Благодарните потомци-престъпници ще го помнят няколко десетилетия

Оказа се, че е попаднал в шпионския ресторант „Ръцете хох!“, където старите шпиони се бяха събрали на вечеря, посветена на черната памет на знаменития Фон Гаден. Незабелязан от никого, той се промъкна до една свободна маса, където стърчеше купчина кренвирши със задушено кисело зеле. Ръчичките му почнаха чевръсто-чевръсто-чевръсто да пъхат храната в зейналата му уста.

Наоколо се чуваше гръмко мляскане и някакъв глас:

— От всички ни той беше най-шпионският шпионин, ненадминат майстор на големи подлости. Той причини на хората толкова мъка, колкото всички ние заедно не можахме да причиним. Жалко само, че бе подложен на почетно спиртосване преди да извърши най-важното дело в живота си. Замина за оня свят с празни ръце. Няколко десетилетия Чичо Сѐ-ям ще бъде положителен пример за шпионите. Майл!

— Фиг майл! Фиг майл! Фиг майл! — отговориха в хор старите шпиони.

До тоя момент Фон Гаден бе излапал всички кренвирши и цялото задушено зеле и като облизваше чинията, извика бодро:

— Жив съм! Не съм спиртосан! Самият майн бог ме доведе тука! Аз съм против преждевременното почетно спиртосване. Не мога повече да чакам началото на новата голяма война! Дайте ми самолет с голяма бомба и аз ще я бухна където трябва! Майл!

— Фи-и-иг… ма-а-а-айл… — обадиха се нестройно и неуверено старите шпиони.

— Бомба! Самолет! Самолет! Бомба! Ще я бухна! — И Фон Гаден се нахвърли върху нова купчина кренвирши със задушено кисело зеле. — Отдавна светът не е раздрусван от ужасен страх! Аз ще го раздрусам! И още как!

През шумното мляскане се чуха не много шумни гласове:

— Скандал… световната общественост… последствията… само върху него… отговорността…

— Поемам си отговорността! — извика Фон Гаден. — И обществеността поемам върху себе си, хе-хе! И последствията вземам върху себе си! Помогнете ми да се сдобия с бомба и самолет! И аз — бух! Майл!

В отговор се чу само шумно мляскане.

Най-старият шпионин каза:

— Щом си избегнал почетното спиртосване, ще рече, не си изпълнил заповедта на командването. Ти си предател!

— Ти си предател! Предател! Предател! — повториха радостно старите шпиони.

Фон Гаден се бе вече справил с третата купчина кренвирши, излапал беше цялото задушено кисело зеле и като чувстваше, че са се възвърнали всичките му силички и са се добавили нови, яростно заговори:

— Не се знае кой е предател! А вие сте жалки страхливци и това се знае! Безделници и готовановци! Как можете да ядете кренвирши със задушено кисело зеле, когато в света все още се смеят деца?! Скоро те ще пораснат и няма да има живот за нас! Не бива да се чака да пораснат и поумнеят! Дайте ми, дайте ми самолет с бомба и ще я тресна където трябва!

— Ти не си изпълнил заповедта на Централхабщаба — инатеше се най-старият шпионин. — Ти трябва да си в стъкленицата със спирт. Там в твоя чест стои почетен караул от млади кадри. А ти си жив. Позор с безобразие! Жив на никого вече не си нужен.

— Добре, добре, много гут! — изрева Фон Гаден. — Щом не искате да ми помогнете, няма нужда! Аз сам ще си намеря самолет с бомба! Тепърва ще чуете за мене! Жалки кренвиршчии! Дърти зелкаджии!

На вратата се показаха войници от охраната на Централхабщаба. Те се отдръпнаха, в залата се втурна барон Овен и кресна:

— Хванете го!

Фон Гаден скочи ловко през прозореца.