Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (25)

Глава №24
Полковник Егоров и агентът ЪХ-000 на риболов

Полковник Егоров каза:

— Трябва да получим вашето твърдо и искрено съгласие. Останалото е работа, в която имате огромен опит. Ще действате в позната обстановка. Ще ви създадем всички условия за подготовка. Ще ви направят такава пластична операция на лицето, че и родната ви майка няма да ви познае.

— Не ще и дума, че родната ми майка няма да ме познае, защото не ме е виждала повече от трийсет години — каза тъжно ЪХ-000. — Но моят приятел доктор Супостат ще ме познае от един километър след каквато и да е операция. Пък и Скрито-Покрито да измамиш е трудно, почти невъзможно. Трябва да си помисля.

Полковник Егоров не го караше да бърза. Бяха замислили сложна и рискована работа: да изпратят ЪХ-000 обратно, в самия център на бившата организация „Тигри-видри“, за да разбере какво представлява „Гроб и мълния“ и каква е тая операция „Братче-готованче“?

Беше ли полковник Егоров достатъчно уверен, че Фонди-Монди-Дунди-Пек няма да го подведе? Беше. Той познаваше добре не само шпионската природа, но и човешката. Разбра, че ЪХ-000 е доста необичайна личност сред разните там Хипупутами, Канарчета и Мяу. Не беше много лесно да се разбере що за стока е, но полковник Егоров умееше да намира към всекиго съвсем неочакван подход.

Реши да вземе Фонди-Монди-Дунди-Пек на риболов. Да не си помислите, че това бе необмислена или просто неразумна постъпка. Не, всичко бе старателно обмислено, съгласувано, взети бяха необходимите предпазни мерки.

Последното име на ЪХ-000 беше Иван Иванович и полковник Егоров предложи:

— Хайде да отидем с вас на риболов и за известно време да станем най-обикновени рибари. Вие сте Иван Иванович, аз — Константин Иванович. Ще се поосвежим, ще се порадваме на природата, ще си сварим на огъня рибена чорбица, ще си пийнем окаден от огъня чаец и ще си поприказваме за живота в неофициална обстановка. Съгласен ли сте?

— Защо ви е нужно това, господин полковник — смая се ЪХ-000. — Закоравял шпионин на риболов — това, да речем, може да е оригинално, но защо? Към природата съм равнодушен, към риболова — още повече, а и в каквато и да е обстановка, винаги еднакво разговарям.

— Да отидем за два дни, Иван Иванович — каза весело полковник Егоров. — Приятно ми е с вас. Вие сте опитен специалист, има за какво да говорим. Аз, ако щете, дори изпитвам към вас известно уважение. В края на краищата вие не сте пропаднал човек, за разлика от вашите приятели-предатели, както сам ги наричате. Тях вече за нищо не ги бива.

ЪХ-000 някога мечтаеше за собствена моторна яхта, а сега пътуваше в чужда моторна лодка, в чужда страна и то, смешно е да си помисли човек, на риболов!

Всичко вървеше така, както става в подобни случаи: слънцето още не беше залязло; предвечерно спокойствие цареше над водната шир; само равномерното бучене на мотора нарушаваше тишината.

— Ами ако ви предам? — попита неочаквано Фонди-Монди-Дунди-Пек.

— Едва ли…

— Защо сте така уверен?

— Защото разбирам малко от хора. А ето и нашето местенце. Тук ще спрем.

След няколко минути само, на стръмния бряг лумна огън, а полковник Егоров, или по-право, рибарят Константин Иванович, без да бърза и без да се суети, постави наблизо въдиците. Той умееше да лови не само шпиони, но и риба. И между нас казано, повече обичаше да лови риба.

А Фонди-Монди-Дунди-Пек ненавиждаше и се боеше от самата дума ловя, защото него цял живот го ловяха. Риба бе виждал само пържена, маринована, желирана, пушена, осолена, а жива — само в аквариумите.

Той седеше на брега, гледаше водата и мислеше. А мислите му бяха тъжни и тревожни. Не че се боеше чак толкова много от генерал Скрито-Покрито или че не беше способен на голям риск. Тъжно му бе, че напразно беше изживял живота си. А тревожно му бе, защото не му оставаше много да живее. Пък беше го и срам. На стари години да признаеш в себе си всичко това — ох, колко е горчиво!

— Иван Иванович! — извика го Константин Иванович. — Вземете една въдица! Дано имате късмет! Започва да кълве!

Фонди-Монди-Дунди-Пек възприе предложението му като заповед, хвана послушно въдицата и загледа равнодушно плавката.

Константин Иванович измъкваше рибка след рибка. Фонди-Монди-Дунди-Пек хвърляше към него коси и неприязнени погледи, особено когато усетеше, че в душата му се надига някакво безпокойство. Сетне се прибави завист и всичко това се превърна в неочаквано странно желание да извади рибка от водата! Просто така, от интерес.

Когато плавката заподскача, и сърцето на стария шпионин заподскача. Той грабна въдицата с двете ръце и я дръпна с все сила.

По това, как силно се опъна влакното, на него му се стори, че е уловил най-малко кит със средни размери. Но на куката висеше мъничко бибанче. То отхвръкна далече в тревата и бившият ЪХ-000, който за първи път ловеше, а не ловяха него, заподскача подир бибанчето и с великолепен скок, като същински вратар, покри бибанчето с тялото си.

Той стискаше рибката в ръка, мръщеше се от боцкането на перките и мърмореше:

— Хванах ли те… хванах ли те… няма да ми се изплъзнеш…

Константин Иванович му помогна да сложи ново червейче и го посъветва:

— По-спокойно. Не дърпайте и вие самият не се дърпайте.

Но Иван Иванович целият се тресеше от нетърпение. Беше забравил за всичко на света, интересуваше се само от плавката. Начинаещият рибар и шпионинът, намиращ се на края на своята кариера, искаше още веднъж да преживее онова остро и едновременно блажено усещане, когато ти се струва, че куката е налапал най-малкото кит със средни размери.

И му се стори, че няма да има сили да издържи такова нервно напрежение.

— Искам още… искам още… — мърмореше той, вторачил до болка очи в плавката.

Щом плавката мръдна, начинаещият рибар дръпна с две ръце въдицата и с очите си видя, как във въздуха се откъсна от куката една риба двайсетина пъти по-голяма от първото бибанче.

Рибата цопна шумно във водата, а бившият шампион за малко не се хвърли след нея, падна на тревата и занарежда:

— Аз не мога така… аз не мога така… помогнете ми… научете ме… инструктирайте ме… консултирайте ме…

— Казвам ви не дърпайте и не се дърпайте — рече Константин Иванович. — Дръжте се, и въдицата дръжте. Не треперете. Ще ви помогна, ще ви инструктирам, ще ви консултирам.

— Вие сте свикнали да ловите. Лесно ви е.

— Ще ловите риба не по-зле от мене.

Втората и третата рибка Иван Иванович улови почти по всички правила. Той самият все още се дърпаше и трепереше, но с въдицата боравеше сравнително спокойно.

„Господи, какъв глупак съм бил! — мислеше си той, като гледаше напрегнато плавката. — Ако някой на времето ме беше направил рибар, аз щях да ловя, а не мене да ме ловят!“

Той седя на брега с въдица в ръката чак докато зорките му шпионски очи не можеха вече да виждат плавката.

Котлето висеше над огъня. Миришеше на дафинов лист и пипер.

— Утре ще ловим ли? — попита с надежда Иван Иванович.

— Непременно. За това сме дошли. На разсъмване рибата много кълве.

— А днес как кълва?

— И вечер кълве много. Хайде, вървете, изпълнете задачата, върнете се и ще ловите риба, колкото си щете. Иван Иванович, вие имате характер на рибар — увличаща се натура. Отличен рибар може да излезе от вас.

Отначало ядоха рибена чорба. Такова вкусно нещо Фонди-Монди-Дунди-Пек не бе хапвал ни веднъж в живота си. Осмука всички костици и дори облиза люспичките по пръстите си. Вярваше, че рибките, дето ядеше, са тъкмо онези, които бе хванал.

После пиха чай, който миришеше на дим и в него имаше въгленчета. Бившият ЪХ-000 изпи три чаши. Все поглеждаше часовника, искаше му се по-скоро да настъпи зората.

Седнал около огъня Фонди-Монди-Дунди-Пек за първи път от нищо не се боеше. За първи път в живота му не го преследваха (нали вече го бяха хванали). Не се тревожеше дали е скрит добре парашутът, не се боеше да кихне или да се изкашля. Не трепваше от всяко шумолене и не се хващаше всеки миг за пистолета.

Може да хвърляш колкото си искаш дърва в огъня: пламти, пламти, нали никой не ме следи!

— Толкова ли сте сигурен в мене, господин полковник, че се каните да спите?

— Не зная какво ще прави господин полковникът, но рибарят Константин Иванович ще заспи здрав сън. Което желая и на вас, Иван Иванович.

Но бившият ЪХ-000 не можа да заспи. Лежеше на хвойновите клони, гледаше звездното небе и чакаше зората.

„Пет пари не давам вече за нищо — мислеше си — само да мога да хвана поне няколко рибки!“

Огънят угасна и той тръгна да събира съчки. Като се отдалечи доста, Фонди-Монди-Дунди-Пек се спря, огледа се назад… въздъхна и почна да събира сухи клони.

И огънят пак лумна… Фонди-Монди-Дунди-Пек нямаше къде да бяга. И нямаше при кого да бяга. Сам-саменичък е в целия свят. Никого си няма. И нищо повече не му трябва. Едно му остава — възможността да заглади поне малко вината си пред хората и да полови риба!

— Господин полковник — прошепна той, — съгласен съм. Ще отида в „Гроб и мълния“ да изпълня задачата.

Край на пета част