Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (31)

Глава №30
Бившият генерал Мишмашен намира най-после своето истинско пълно щастие

Най-после, в залеза на живота си, бившият генерал Мишмашен, бившият редник Мишмашен, бившият агент Щурчо, бившият дядо Николай Степанович Уткин намери своето истинско пълно щастие.

Ех, ако знаеше по-рано за това удоволствие — да лежи сам в единична затворническа килия — отдавна би поискал да го пратят тук. Никой за нищо не те безпокои, хранят те по разписание — въргаляй се колкото щеш!

Само едно е лошото — всеки ден те принуждават да се разхождаш, но това, как да е, се изтърпява.

А иначе — просто райски живот за такъв лентяй като Мишмашен.

Ами той и шпионин стана заради това, заради собствения си мързел. Баща му, шпионин, пожела и синчето му да тръгне по бащиния път. А сина го мързеше да спори. Така стана шпионин. А до генерал дослужи, защото от дете предполагаше наивно, че колкото е по-висок чинът, толкова по-малко е работата. Но се оказа, че генералската длъжност е уж лека, пък всъщност — главоболна работа.

Друго си е тук, в затвора. Лежи си Мишмашен ту по гръб, ту на десния хълбок, ту на левия, ту по корем — екстра работа, цяло удоволствие! Само това му е грижата, накъде да се преобърне, когато някое място му изтръпне.

И Мишмашен си мечтаеше само за едно — тук да бъде и генералския му креват!

От нямане какво да прави, взе да си припомня живота си, мръщеше се и се ядосваше на себе си: щом си се родил лентяй, остани си такъв до край, не се престаравай да ставаш генерал, а още по-малко редник, живей си мирно и тихо.

Да бъдеш мързелив сред нормални хора е истинско мъчение. Например, какво му струва на обикновения човек да се събуди? Абсолютно нищо. А за мързеливия — сложна работа. Всички мислят, че не иска да се събуди, а той, горкичкият, просто не е в състояние да прекъсне блажения си сън!

Човек, мислеше си Мишмашен, не по своя воля израства лентяй. Ето, веднъж, един-единствен път не се измива сутринта и чувства такова облекчение, че оттогава през целия си мишмашенски живот се старае да не се мие и винаги изпитва чудесно облекчение.

Не трябва, несправедливо е, да се карат на човек, задето не обича да се мие. Да го оставят! Който както си иска. Като дете на Мишмашен му харесваше да не се секне, а разрешаваха ли му? И дума да не става! А кажете, какво им влиза в работата моя собствен нос? Та ако не бяха измислили носните кърпички, никому не би хрумнало да си бърше сополите!

Пък у нас е прието така. Измислил някакъв си чудак четка за зъби и — хайде, моля ви се, всички са длъжни, кой знае защо, да си мият зъбите!

В подобни приятни за ума и сърцето размишления Мишмашен прекарваше малкото часове, през които не спеше. Обичаше също да си мисли, че генерал Скрито-Покрито остана с пръст в устата! Чете, измамен, съобщенията на своята любима Мравка, и не подозира, че ги съчинява омразният Щурчо. Ах ти жалък Скрито, ах ти жалък Покрито! Ето ти един прекрасен повод да се пукнеш от дива злоба или да си разбиеш огромната глава в стената!

Като разсъждаваше по такъв начин, бившият генерал Мишмашен и бивш редник Мишмашен, и бивш агент Щурчо, и бивш дядо Николай Степанович Уткин, а сега просто един щастлив човек, лежеше, като от време на време се преобръщаше от хълбок на хълбок и нищо повече не искаше от съдбата. Само да може да си лежи тъй до края на живота… Царска работа!

Но, както е известно, щастието не трае дълго. Това добре го знаят тия, дето без причина отсъстват от работа. Ще се измъкнеш веднъж, ще се измъкнеш втори път, може и трети ден да ти проработи късметът, а после — ще си изпатиш!

Та и Мишмашен започна да се безпокои: докога ли ще трае щастието му?