Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (47)

Глава №46
Генерал Скрито-Покрито е изпълнен с подозрения и негодувание, а офицерът Рахит приема агента Бокс-Мокс

Генерал Скрито-Покрито предполагаше, не без основание, че насреща си има не само умен враг, но и друг някой, който уж минава за приятел, а крои заговор срещу него.

Диверсантската група „Плод-зеленчук“ претърпя поражение. Изчезнаха Мравка и Щурчо. Като гръм от ясно небе дойде съобщението, че Фон Гаден го е сполетяло почетно спиртосване в стъклен буркан, а секретната техническа документация по обработката и обучението на копойчетата е открадната. И от кого? От някакъв си неизвестен Фон Хлипке, на когото и кракът му не бе стъпил в Централхабщаба и който уж сътрудничел в „Гроб и мълния“.

Понякога на генерал Скрито-Покрито му се струваше, че ха-ха ще пукне от безсилната злоба, която го душеше. В последно време той изкриви две железни маси със стоманени крака, проби циментовия под в кабинета си и едва не уби офицера Рахит, като запрати по него огнеупорната каса.

А в организацията „Гроб и мълния“ обстановката се нажежаваше и повече от това мъчно можеше да се нажежи.

Всеки ден се трупаха купища доноси. Функционираше специален отдел, който заемаше едно девететажно здание и имаше множество сътрудници, но те успяваха само да регистрират доносите и на никого не оставаше време да ги чете, а още по-малко да ги взема под внимание.

Затова в карцера изпращаха просто по ред, а от работа уволняваха наслуки.

Като изпълняваха основната заповед: всеки да подозира всички, във всичко, винаги и навсякъде, всеки да следи всички, във всичко, винаги и навсякъде, сътрудниците проявиха такова усърдие, че сред тях започна масово да върлува болестта, известна в науката под названието „раздвоение на личността“.

Болестта се състоеше в това, че сътрудникът едновременно се чувстваше и този, който следи някого, и онзи, когото някой друг следи. И сътрудникът често забравяше какъв всъщност е в дадения момент — преследвач или преследван — и се объркваше: ту ще хукне да шпионира, ту ще почне да се крие, ту ще се спре, за да може някой друг да се възползва от това и да го проследи, като през цялото време буквално нищичко не разбираше.

Никой от сътрудниците не знаеше кой кого и в какво го подозира, но вече нищо не можеше да се направи, а пък и заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява, до каквито и безсмислени последствия да води.

Генерал Скрито-Покрито продължаваше да счита, че в такава именно благоприятна обстановка израстват истинските кадри от истински сътрудници на истинската шпионска организация.

Подготовката на операцията „Братче-готованче“ беше към края си. Представителите на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване караха да се бърза, бъркаха се и в най-дребните неща, проверяваха всяка крачка на всеки участник.

Но дори те, представителите на Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване не подозираха, че съществува отдел №113, където се произвеждаше будалин — свръхмощен стимулатор на мързела. Той струваше невъобразимо скъпо: една таблетка — колкото среден реактивен бомбардировач. Учените и техните ученици спешно търсеха възможности за поевтиняване на производството на будалина. Тук му е мястото да кажем, че Мравка трябваше да подхвърли будалин в детските градини (една таблетка на двайсет и пет деца).

Скоро, скоро, много скоро ще започне изпълнението на операцията „Братче-готованче“! Генерал Скрито-Покрито отдавна вече не спеше, почти не ядеше, а проверяваше, проверяваше, проверяваше и не се доверяваше, не се доверяваше, не се доверяваше, но въпреки това дълбоко в душата си се тревожеше, и то, ах, да знаете само колко се тревожеше!

Той подушваше, че тук някъде, съвсем наблизо, има предател! Голям предател, хитър, дързък, подъл — подобен на самия него.

— Не ти вярвам, Рахит! — изкрещя генерал Скрито-Покрито, измъчван от подозрения. — Ни на йота не ти вярвам, хитра лисицо!

— Щеше да е смешно, ако ми вярвахте — отговори любезно офицерът Рахит. — Тогава вие нямаше да сте вие, пък аз нямаше да съм аз. Но вие сте вие, пък аз съм си само аз и нашата сила е във взаимното недоверие. Засега нямам намерение да ви предавам. Наистина, съблазнително е да ви предам, но е много опасно, шефе.

— Ще те обеся за левия крак под тавана, ако установя, че вършиш предателство!

Офицерът Рахит се измъкна от генералския кабинет и се промъкна в своя. Тук в креслото седеше един непознат.

— Кой сте вие и как попаднахте тука? — изсъска офицерът Рахит, като измъкна пистолета.

— Щом съм проникнал тук — отговори спокойно непознатият — то, вероятно, зная как се прониква. Наричат ме Бокс-Мокс. Поздрав от Мишмашен.

— Мерсидаря. А как е Мравка?

— Седи си в чувала.

— Прекрасно. Ами какво стана с оня мерзавец ЪХ-000?

— Нямам представа. Цялата диверсантска група „Плод-зеленчук“ се намира под специална охрана и чака незавидната си участ.

Офицерът Рахит прибра пистолета, седна до масата, заразглежда Бокс-Мокс и попита предпазливо:

— Вас какво ви интересува?

— Нещо съвсем дребно. Плана на операцията „Братче-готованче“.

— Ха! — Офицерът Рахит чак подскочи, но веднага си седна. — И това го наричате нещо дребно? При това съвсем дребно! За ваше сведение, плана на тая операция знае само шефът.

— И вие.

— Откъде знаете?

— Не е важно. Вие не отговорихте на въпроса ми.

— А какво ще получа за дребното нещо, както се изразихте?

— Заповядано ми е да не се пазаря. Плащаме в брой в твърда валута.

— Вие сте делови човек! — зарадва се офицерът Рахит. — Но известно ли ви е, че генерал Скрито-Покрито използва само един начин при разпитите и наказанията — обесване под тавана за левия крак?!

— Аз съм не само делови човек — продължи все така спокойно Бокс-Мокс, — но и агент от голяма класа. А вие ме плашите като че съм някакъв ученик. Скрито-Покрито е в ръцете ви. Сделката с мене ви дава реална възможност да му подложите динена кора и твърде скоро да заемете неговото място. Назначете ме на работа.

— Добре. Прието. Ето ви хартия. Писалка.

— Какво да пиша?

— Донос против мене.

— В какво да ви обвиня?

— Няма значение. В каквото искате.

Тъкмо Бокс-Мокс натрака доноса, в кабинета се втурна генерал Скрито-Покрито цял червен от възбуда и изрева:

— Кой е тоя?!

— Осмелявам се да ви предложа услугите си, господин генерал — отговори Бокс-Мокс, като се изправи. — През последната голяма война работех в девети отдел при господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден.

— После?

— Дълго време трябваше да се крия. Обиколих целия свят.

— Гласът ти поразително прилича на гласа на един предател — процеди през зъби генерал Скрито-Покрито. — Знаеш как отмъщавам на предателите, нали?

— За левия крак под тавана. Ако ги хванете, разбира се.

— Мислиш ли, че някой може да ми се изплъзне?

— Трудно ми е да отговоря на въпроса ви. Нямам намерение нито да предавам, нито да се изплъзвам.

— Бокс-Мокс е кадърен човек, шефе — каза офицерът Рахит. — Той вече скалъпи донос против мене.

— Дай да видя!

Генерал Скрито-Покрито взе от ръцете на помощника си листа, на който беше написано:

Анонимен донос против офицера Рахит

Той е способен на най-коварно предателство.

Твърде много обича парите. Заради тях е готов на всякаква подлост. Хитра лисица е и всекиго може да изиграе. Хвърлил е око на генералското кресло. Чака сгоден момент да очисти началството.

— Та това донос ли е? — усмихна се генерал Скрито-Покрито. — Не е донос, ами чиста истина. Регистрирайте го за всеки случай. Специалност?

— Много специалности. За всичко ме бива.

— Шефе, ако моята препоръка е достатъчна — каза офицерът Рахит, — назначете го.

— Плюя на препоръките ти. Провери го. Как гледаш на децата?

— Извинете, господин генерал, но това е странен въпрос за един шпионин. Ненавиждам ги, разбира се.

— Добре, добре… — Генерал Скрито-Покрито продължаваше да го пронизва с поглед.

— Да познаваш случайно Фонди-Монди-Дунди-Пек?

— Слушал съм много за него.

— Слава богу, не е вече между живите! Рахит, на всяка цена провери данните на Бокс-Мокс при доктор Супостат. Това е! — И генерал Скрито-Покрито излезе стремглаво от кабинета.

— Държахте се чудесно! — Офицерът Рахит въздъхна облекчено. — А мене ме изби студена пот. Как ще ми предадете парите?

— На ръка.

— Днес ще ви заведа при доктор Супостат, утре…

— Никакви Супостатовци, никакво утре… Разкажете веднага подробно и откровено смисъла на операцията „Братче-готованче“ и всичко, което знаете за нея. Незабавно!

— О, вас човек не може да ви метне!

— А защо ви е това? Плащам добре и в твърда валута. Разказвайте!

Какво ли не беше чувал Фонди-Монди-Дунди-Пек през трудния си и подъл шпионски живот. Но това, което чу от офицера Рахит, така го порази, че с големи усилия сдържаше ругатните си.

— Нашата цел е да покварим децата — разказваше офицерът Рахит, — да ги направим безкрайно мързеливи. Ще ги покваряваме на всяка крачка. Няма дребни неща, щом трябва да се похаби едно дете. За нас е много изгодно например, ако детето не си мие зъбите. Затова ние пускаме във вашата търговска мрежа отвратителни четки за зъби и ужасно неприятен прах за зъби. Децата ще престанат да си мият зъбите. Те ще ги заболят. А в стоматологичните кабинети ще изпратим лечители-мъчители. Те ще вадят зъбите толкова болезнено, че децата няма да ходят при тях. Ще си карат с развалени зъби. Тогава ще ги заболи стомахът. Вследствие на стомасите ще закъсат с нервите. А от нервите ще им отслабне мозъкът. Хитро, нали?

Операцията „Братче-готованче“ е замислена до най-малките подробности. Неусетно, съвсем неусетно ще насаждаме у децата злоба, завист, надменност, нечистоплътност, глезотия и — най-важното, най-важното! — мързел.

Мързелът е нашият приятел номер едно. Вашето мързеливо дете е нашето бъдеще. Например, като отказва да изпълни някоя молба на родителите, детето ни помага, без да забелязва това. И ако сто, хиляда, стотици хиляди деца не изпълнят молбите на родителите си, това е вече наше постижение.

Главната ни надежда е в децата. Един лентяй непременно ще направи и приятеля си готованин. И така ще израсне цяло поколение мързеливци. С тях ще се справим не само без никаква атомна бомба, но дори и без танкове, авиация и артилерия. Ясно ли ви е?

— Абсолютно ясно — отговори Бокс-Мокс. — Поразяващо. Налейте ми вино. Развълнуван съм.

Офицерът Рахит сложи на масата две чаши от тъмно стъкло и се обърна към бюфета за бутилка. Бокс-Мокс пусна в една от чашите таблетка будалин и взе чашите в ръце. Когато виното бе налято, той подаде на офицера Рахит чашата с разтопената таблетка будалин.

— За ваше здраве — каза Бокс-Мокс, — вие сте смел човек. Приятно е да има човек работа с вас.

Изпил виното, офицерът Рахит седна в креслото и каза:

— Да вървим за парите.

— Една минутка, да си допуша.

Офицерът Рахит се прозина с широко отворена уста.

— Тръг… — Той пак се прозя. — Тръг…

— … ваме! — довърши Бокс-Мокс. — Каква е паролата за излизане? Паролата за излизане?

Разтърси няколко пъти заспалия офицер Рахит и като се убеди, че няма полза, започна да дири в стената тайна врата. Фонди-Монди-Дунди-Пек за първи път в живота си нервничеше така! Една грешка вече беше направил: не научи паролата за излизане.

Като откри тайната врата, Бокс-Мокс метна на гърба си офицера Рахит, смъкна го по тайната стълба, набута го в автомобила, седна до него, сложи ръкавици, за да не остави отпечатъци от пръстите си и хвана кормилото.

Рискуваше много, но нямаше друг изход.

Всичко обаче мина благополучно: огромната порта се отвори щом колата се приближи до нея, часовоят хвърли бърз поглед и козирува.

На летището Бокс-Мокс предаде офицера Рахит на когото трябваше, седна в колата и се върна обратно без произшествия.

В кабинета той намери радиостанция и предаде на полковник Егоров първото си съобщение.

После Бокс-Мокс си даде малко почивка, изпуши бавно една цигара, помисли си тъжно, че сега започва най-трудното, вдигна телефонната слушалка и доложи на генерал Скрито-Покрито:

— Час и единадесет минути вече съм в кабинета и чакам офицера Рахит. Не смея да изляза, защото нямам разрешение. Какво да правя?

— Кисни там, тъпако! — беше отговорът.