Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (11)

Глава №10
Толик Прутиков намира пистолета на шпионина

Да, разбира се, пистолетът не потъна в дън земя. Но напразно агентът Мяу пълзеше и опипваше всяка тревичка.

Пистолетът бе намерен от Толик Прутиков. Той играеше с децата на шпиони, всички си отидоха в къщи, а Толик реши да потренира още малко. Тичаше из парка, лазеше, катереше се по дърветата, криеше се в храстите и крещеше:

— Горе ръцете! Не мърдай! Стрелям точно и без предупреждение!

Веднъж дори му се стори, че виковете му стреснаха няколко души, които се разбягаха под носа му.

Ех, де да знаеше Толик, че шпиони, истински шпиони и то трима на брой се изплашиха от него!

Затова пък намери истински пистолет. Като го видя в тревата, Толик едва не закрещя от възторг. Грабна го и хукна през гората — по едно чудо не си разби главата в едно дърво!

Чак когато изскочи на шосето, Толик се сети, че не бива да тича с истински пистолет в ръка, а още по-малко да се вози така в автобуса. Къде да скрие оръжието? Ами че Толик беше само по гащета и фланелка без ръкави и с кецове.

Докато размишляваше къде да скрие пистолета и през ум не му мина, че за такава находка трябва да съобщи на някой милиционер или военен.

Често ни се случва така: душа даваме да ловим шпиони, а не се досещаме за най-простото нещо. Ако посред бял ден в парка се търкаля пистолет, не можем ли да се досетим, че работата не е чиста?

Пък и защо му е на Толик пистолет, щом не умее да стреля с него? Мислеше си, че се стреля като в киното: натискът нещо си и бум-бум! Ако ставаше така, то пистолетът отдавна да беше гръмнал от само себе си.

Нали си спомняте, че Толик мечтаеше да залови сам някой шпионин, както се казва, със собствени ръце, та да стане забележителен човек?

Толик съблече фланелката си, зави пистолета с нея и се качи в автобуса. Седеше си в автобуса и целият сияеше: де да му падне сега някой шпионин! Веднага — горе ръцете!

Така се бе размечтал, че забрави да си купи билет, макар и да имаше в джоба на гащетата си шест копейки.

— Граждани, пригответе си билетите за проверка! Шофьорът да не отваря вратата, преди да му дам сигнал!

Толик се спусна към касата полуавтомат и се натъкна на обществената контрольорка Ана Дмитриевна.

Леличката много се зарадва:

— Ето един гратисчия!

— Съвсем не съм гратисчия! Честна дума, не съм гратисчия! — молеше се Толик. — Просто забравих! Ето парите! Шест копейки!

— Задръж си паричките, задръж си шестте копейчици — каза весело леличката обществена контрольорка. — Пък ще слезем с тебе на крайната спирка и ще отидем в милицията. Там ще съставим акт. Ще извикат някой от родителите ти. Той ще плати глобата. Ти в къщи ще си получиш наказанието, а аз — похвалата.

Толик не можеше да й каже, че е намерил истински пистолет и от радост така се бе размечтал, че забрави да си купи билет и…

— Леличко, леличко ма! — извика й той. — Давам ви честна дума, че никога не съм се возил без билет! Сега за първи път и то случайно!

— За да не ти се случи, миличък, и втори път това случайно — ласкаво му отвърна контрольорката, — един от твоите родители трябва да плати заради тебе полагаемата се по закон глоба.

Почти всички пътници взеха да я уговарят: в целия автобус, казват, има само един гратисчия и то не кой знае какъв, а дете, на него, казват, може да му се прости.

Но тя обяви с радостен глас, че ако пускаме гратисчиите, особено малките, да си вървят по живо по здраво, то и те, обществените контрольори, не ще има какво да правят и тях, обществените контрольори, ще ги пуснат да си вървят по живо по здраво накъдето им видят очите. Ако му отпуснат края, гратисчиите ще се навъдят толкова много, че след време ще изтикат всички честни пътници.

Също така тя обясни, с още по-радостен глас, че при възпитателната работа с подрастващите трябва умело и разумно да се съчетават методите на поощрение с методите на наказание. В случая тя умело и разумно прилага метода на наказание.

Толик притискаше до гърдите си загънатия във фланелката пистолет и си мислеше колко лошо е устроено всичко на тоя свят! Тъкмо намери истински пистолет — оръжие, така необходимо за задържане на истински шпионин — и изведнъж заради някаква си дреболия, заради леличката с ласкавия и весел глас, всичко тръгна с главата надолу!

И не е страшно това, че в къщи ще си изпати, там си има баба за всеки случай, а ужасното е, че в милицията непременно ще открият пистолета и непременно ще му го вземат!

Трябва да избяга!

Да се измъкне на всяка цена, каквото и да му струва!

— А защо се возиш гол-голеничък? — попита контрольорката. — Защо си направил на топка фланелката?

— Много ми е горещо — отвърна Толик. — Трябваше дълго да тичам. А в къщи ще ям калай. Баба ми ще плаче горчиво. Тя винаги плаче горчиво, когато си патя без причина.

— А често ли си патиш без причина?

— Почти винаги без причина. Много ми е жал за баба.

— Бих те пуснала — призна си обществената контрольорка. — Ама кой месец вече не мога да си изпълня плана. Всички го изпълняват, само аз не мога, още ни един гратисчия не съм хванала и глобила. А след четири дни ще има тържествена вечер. При това с духова музика. Всички ще получат похвала, а аз — нищо, дори укор няма да получа. Защото пенсионерите не трябва да бъдат критикувани — много сме обидчиви. Пък няма и за какво да ме хвалят. А като те отведа в милицията, ще глобят родителите ти — гласът й стана съвсем ласкав — и ти в къщи ще ядеш калая, баба ти ще поплаче горчиво, но мене пък ще ме похвалят на тържествената вечер с духова музика. Разбираш ли?

— А бе разбирам, Ана Дмитриевна, но… хванете ме утре! Каква е разликата? Ще извикам и двама приятели. Ще имате цели трима гратисчии. За това тройно ще ви похвалят. Разбирате ли?

— Не съвсем…

— Ами трима гратисчии са три пъти повече от един! Ще пипнете и тримата! Ще си донесем и пари за глобата, та да не безпокоим родителите. Цели три глоби ще имате!

— Ако е за пари, и аз мога да ви дам — продума замислено Ана Дмитриевна. — На мене пари не ми трябват, а похвала. А похвала няма да получа, докато не си изпълня плана по гратисчиите. Това е! Пристигнахме. Последната спирка. Да не си посмял да бягаш, миличък — ласкаво го предупреди тя и показа една милиционерска свирка четири пъти по-голяма от обикновените.

— Пуснете ме! — примоли се жално Толик. — Утре ще ви паднем и тримата в ръцете! Три похвали ще имате!

Обществената контрольорка поклати отрицателно глава, но обеща:

— Ще си помисля. Няма какво да бързаме. Всичко ще пресметнем, ще преценим, после още веднъж ще размислим.

— Няма какво да се мисли! — Толик едва се сдържаше да не каже нещо грубо. — Мене като не жалите, съжалете поне баба ми! Тя също е пенсионерка! Нали ще плаче! Може дори с глас да заридае! И всичко заради вас!

— Значи нервите й са зле — обясни съчувствено Ана Дмитриевна. — Нека взема всяка сутрин хладен душ. Това много укрепва нервната система.

Те слязоха от автобуса и тръгнаха по пътечката на градската градина.

„Какво да правя?! Какво да правя?! Какво да правя?! — едва не крещеше Толик. — Ама че проклета бабушкера! Как ми дойде до главата!… Но все нещо ще измисля. Ще има да се кае…“

— Предложението е делово — каза обществената контрольорка, — но рисковано. Хайде да поседнем. — Тя седна на пейката, без да изпуска милиционерската свирка и мислеше, като мърдаше устни и си пресмяташе нещо.

И Толик мислеше, но в ръцете си държеше не милиционерка свирка, макар и четири пъти по-голяма от обикновената, а — пистолет. Изглежда ще се наложи да го използва!

„Да може да ида някъде — бързо прехвърляше в ума си Толик, — там изваждам пистолета… искам… тоест заповядвам… Ами ако не повярва, че пистолетът е истински? Тогава какво да правя?“

За всеки случай той още веднъж се опита да трогне леличката обществена контрольорка и заговори с най-нежния глас, на който бе способен:

— Утре ще имате трима гратисчии. Три глоби. Три похвали. Пуснете ме. Честна пионерска, няма да ви излъжа. Ако успея и четирима ще доведа. А?

— Не ти вярвам, миличък — каза нежно Ана Дмитриевна, — и нямам право да ти вярвам. Да вървим в милицията, пък утре доведи приятелите. За глобата не се безпокойте. Аз ще внеса парите за вас. Само да ви заловя.

— Горе ръцете! — заповяда Толик отчаян, като измъкна пистолета и насочи дулото право в носа на Ана Дмитриевна. — Не мърдайте! Стрелям точно и без предупреждение! Аз съм агент на чуждото разузнаване на една голяма държава. Изпратен съм във вашия град да изпълня опасна задача! Ако вие, бабо…

— Не съм още баба…

— Не е важно! Ако, щом не сте още баба, ви е мил животът, да не сте посмели да мръднете или да напуснете мястото си и десет минути никакво свирене със свирката! Само да посмеете да ме издадете! Куршумът ми ще ви застигне…

— Не се боя от тебе… Не се боя от тебе… — мърмореше припряно Ана Дмитриевна, като се оглеждаше наоколо. — И пистолетът ти не е истински… И ти не си никакъв агент, а някакъв слабак повтарач… Ей сега ще извикам милиция… и тебе…

— Стрелям точно и без предупреждение! — извика дрезгаво Толик, като размахваше пистолета под носа й. — Куршумът ми ще ви застигне където и да сте!

Като държеше пистолета с протегната ръка, Толик заотстъпва заднишком.

Още не се бе скрил в храстите, когато обществената контрольорка Ана Дмитриевна с такава сила наду свирката си, като че бе бойна тръба.