Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (48)

Глава №47
Новият пациент на психоневропатолога М. Г. Азбарагуз

Психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз, въпреки че бе много зает в научноизследователския институт по борба с мързела, лично лекуваше Толик Прутиков и лейтенант Василков.

Преливаше им кръв, та постепенно заразената кръв да се замени с нова.

Но болните се поправяха бавно: изглежда будалинът бе проникнал в гръбначния и главния мозък.

Няколко дни живееха с изкуствено дишане, защото, както сами се досещате, ги мързеше да дишат. Моисей Григориевич по научен път предизвика да ги домързи да се задушават.

После бе разрешен проблемът с храненето и проблемът с онова, което става след храненето. Моисей Григориевич пак по научен път постигна да ги домързи да гладуват и т.н.

Лейтенант Василков се възстанови значително по-бързо, защото организмът му бе закален, издръжлив и не беше предразположен към мързел. При това лейтенант Василков имаше изключително силна воля и високо съзнание.

— Будалинът е ужасно коварен препарат — говореше Моисей Григориевич на полковник Егоров. — По всяка вероятност има за основа кръв, взета от мързеливи хора или някакви мързеливи животни. Моите пациенти са получили огромни дози.

— Една от задачите на вашия институт е да създаде, колкото е възможно по-скоро, антибудалин — каза полковник Егоров. — Много голяма е вероятността в най-скоро време да започнат да използват будалина. Сам разбирате каква е опасността, ако не бъдем готови. Страшно е дори да си помисли човек какво може да стане.

Вратата скръцна и се чу гласът на старши санитаря Тимофей Игнатиевич:

— Много се извинявам, разбира се. Виновен съм пред вас. Толик Прутиков е болен по моя вина.

— Как? От къде на къде?!

— Помните ли, че идваха шпиони? Пък аз не знаех, че са били шпиони. Момичето ми пъхна едно шоколадче да го предам на болния. Предадох го. А после забравих. И днес с голям срам си спомних.

— Това е много важно съобщение! — зарадва се Моисей Григориевич. — А ние си блъскаме главите. Момчето скоро ще оздравее.

— На мене ми трябва лейтенанта — каза полковник Егоров, — на него е възложено да очовечи госпожа Мравка.

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич забеляза загрижено, но предпазливо:

— И все пак малко използваме методите на физическо въздействие върху организма. По-рано, помня, баща ми, сега покойник, като вземеше в ръцете си каиша и от моя детски организъм веднага се изпаряваше не само мързелът, но изобщо всяка болест.

— Това е идея… — продума неуверено Моисей Григориевич. — Идея не в смисъл на бой с каиш, а в смисъл на физическо въздействие върху организма. Ако мързелът предизвиква желание да не се движиш или нежелание да се движиш, то ние трябва да заставяме организма да извършва движения.

— Желая ви успех! — каза полковник Егоров и тръгна за управлението.

Тъкмо влезе в кабинета и му донесоха съобщението от Бокс-Мокс. Полковник Егоров не повярва на очите си: Фонди-Монди-Дунди-Пек бе изпълнил вече част от задачата — беше заловил офицера Рахит. Но как? Как е станало това чудо — да отмъкне помощника на генерал Скрито-Покрито? Да го отмъкне от самия център на „Гроб и мълния“!

Обаче полковник Егоров се радваше преждевременно, защото се наложи от летището веднага да откарат офицера Рахит при психоневропатолога М. Г. Азбарагуз.

— Още един — каза полковник Егоров. — И него са го почерпили с будалин. Важна птица е. Налага се да поставим охрана. Трябва да го излекувате колкото е възможно по-бързо.

— Поне него да ми поверите! — възкликна с голяма завист старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Ще го излекувам на бърза ръка без научни методи. По-рано къде-къде по-малко наука имаше, а хората пак си растяха. Ето, аз до старши санитар достигнах.

Никой не му обърна внимание и той се обиди най-сериозно.

На офицера Рахит му преляха кръв.

— Ако зависеше от мене — каза полковник Егоров, — цялата си кръв бих дал на тоя тип, само и само по-скоро да оздравее!

— Много добре разбирам — отговори Моисей Григориевич, — но нямам право да рискувам. За вас той е важна птица, а за мене — пациент.

Като се върна в управлението, полковник Егоров получи второ съобщение от Бокс-Мокс: задачата е изпълнена. Значи будалинът е в ръцете му! Е, това се казва работа!

Но полковник Егоров имаше лошо предчувствие: както казват в подобни случаи, сърцето му се свиваше.

„Все пак, интересно е устроен животът — мислеше си той, като крачеше из кабинета. — Работих, работих, познавам си добре работата, а изведнъж… деца, мързел, будалин… един от най-големите агенти се предава на третокласник… Едно от най-коварните разузнавания в света замисля чудовищна операция, каквато не е имало в историята на човечеството… И колкото и да се старая, всяка крачка е свързана с огромен риск…“

Полковник Егоров се доближи до масата, прочете още веднъж съобщението и разбра откъде възникна у него лошото предчувствие: Фонди-Монди-Дунди-Пек пожелаваше приятен риболов. Изглежда малка бе надеждата му да се върне обратно.

И сега полковник Егоров, с каквото и да се занимаваше, а имаше работа до гуша, не можеше да избие от главата си мисълта, че бившият ЪХ-000 е изпаднал в голяма беда.

Имаше наистина и нещо утешително: по неизвестни причини офицерът Рахит оздравяваше с поразителна бързина, което дори Моисей Григориевич не можеше да си обясни.