Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (10)

Глава №9
Агентът Мяу си загубва пистолета

Положението на тримата агенти не беше за завиждане. ЪХ-000 трябваше да им намери жилище поне за нощуване. А вече няколко дни се шляеха из града, спяха, където свърнат, или изобщо не спяха.

Те нямаха право да се съберат заедно без нареждане от ръководителя на диверсантската група. Не се познаваха лично и поддържаха връзка само по радиото.

Пръв не издържа Хипупутама и предложи:

— Трябва да се съберем и да се оправим… ЪХ-000 разтяга локуми. Може вече да се е прехвърлил оттатък. При враговете. Хайде да се съберем и да поумуваме. Една глава сече добре, а три — още по-добре.

Мяу възрази:

— Заповедта на шефа е да чакаме двайсет и четири часа и седем секунди.

Канарчето каза:

— Заповедта си е заповед. Шефът си е шеф. А ние трябва да се срещнем. На мен ми играе под лъжичката. Наоколо ми все човешки лица. Искам да видя поне една шпионска физиономия. Да чуя макар един шпионски глас.

Решиха да се срещнат в парка извън града. Хипупутама измисли парола, за да се разпознаят. Но смутен, че веднъж вече се беше объркал с паролата, Хипупутама не можа да измисли нищо по-добро, ами пак:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

А отговорът беше:

— Тук наденици не се продават, но има чудесни кренвирши.

Хипупутама се яви пръв на срещата и чакаше на пътя към парка, близо до автобусната спирка.

Гражданин с тъмни очила се приближи до него и попита:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

— Тук наденици не се продават — отговори радостно Хипупутама, — но има чудесни кренвирши с картофено пюре!

А нали паролата и отговорът трябва да се произнесат точно дума по дума!

И агентът Мяу (а това бе той) нямаше какво друго да направи, освен да каже:

— Благодаря, но аз не ям кренвирши с картофено пюре.

Мяу тръгна обратно към трамвайната спирка. Насреща му бързаше висок гражданин със зелена барета.

Двамата се спряха едновременно.

Гражданинът със зелената барета попита:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

Мяу въздъхна облекчено и отвърна:

— Наденици тук не се продават, но има чудесни кренвирши с картофено пюре.

И той самият не разбра как се изтърва да каже това „картофено пюре“, а гражданинът със зелената барета промърмори смутено:

— Благодаря, но аз не понасям картофено пюре!

И той отмина: не биваше да рискува — можеше да загине заради две само думи, дори и да означаваха едно обикновено картофено пюре!

Канарчето (а това бе той) се приближи до изтормозения от очакване Хипупутам и го попита с безнадежден глас:

— Кажете, къде тук може да се купят наденици?

Хипупутама стисна юмруци, набра в гърдите си повечко въздух, напрегна целия си ум и отговори ясно, почти сричайки:

— Наденици тук не се продават, но има чудесни кренвирши.

Двамата агенти така силно и облекчено въздъхнаха, че Мяу, който стоеше наблизо, чу това и погледна към тях.

— А този кой е? — кимна към него Канарчето. — И при него е кренвирши, но с картофено пюре.

— Аз съм виновен — обясни Хипупутама. — Изтървах се да кажа „пюре“, а после и той същото. Върви да се разберете.

Скоро и тримата седяха на една закътана полянка.

— Добре се наредихме! — започна мрачно Хипупутама. — ЪХ-три нули нарочно ни оплете. Главата си режа, че говорих именно с него, и паролата казах правилно, а той не пожела да ми отговори. Вероятно го следят.

— След двайсет и един час и седемнайсет секунди ще мога да офейкам в къщи — изписка Канарчето. — Омръзна ми да се мотая без работа.

— И аз съм уверен, че загазихме — измънка Мяу. — И никак няма да се учудя, ако ей сега чуя: „Горе ръцете!“.

И се чу глас:

— Горе ръцете!

Хипупутама мигновено изчезна в купчина съчки. Канарчето се покатери на едно дърво като катеричка, Мяу се мушна в храстите.

На полянката изскочи някакво момче и кресна:

— Горе ръцете! Не мърдай! Стрелям точно и без предупреждение!

И изтича нататък.

Изплашените до смърт шпиони дълго не можаха да си поемат дъх.

„Горе ръцете!“ са най-страшните за шпионите думи, особено като се чуят неочаквано. Затова агентите дори не забелязаха, че гласът беше детски.

Мяу се върна целият пребледнял и измънка едва чуто:

— Та… това… пистолета… ето… загубих го… ах…

Шпионите се хванаха за главата — всеки за своята.

— Да, наистина стана една каша — каза мрачно Хипупутама. — По-добре да си беше загубил кратуната! Заедно с украсата й! Ха-ха…

— А кой беше тоя глупак, дето измисли в гората да разпитваме за наденици? — ядоса се Мяу. — Ако бяхме попаднали на досетлив човек, щеше да ни излови като зайци!

— Трябва да търсим пистолета — изписка жално Канарчето. — И какъв е тоя ваш навик вечно да се джавкате? И как може такова нещо — да си загубиш оръжието?! На какво те учиха толкова! И това ми било агент!

— Спънах се — обясни Мяу, — полетях във въздуха, преобърнах се няколко пъти, изправих се на глава, тупнах по гръб, после хукнах… пъхнах ръка в джоба… тю, да се не види!

— Трябва да си изберем отговорник — предложи мрачно Хипупутама. — Иначе няма да има ред. Ще стане цяла каша.

— Имаме си отговорник — възрази Канарчето. — ЪХ-три нули. Никой още не го е отстранил. Всеки момент може да цъфне. А на нас никой не ни е дал право да командваме.

— Че къде е тоя най-знаменит, свръхопитен, изключително заслужил ЪХ-три нули? — попита мрачно Хипупутама. — Уверен съм, че той е страхливец и предател. И без това шефът ще заповяда да го очистим.

— Помогнете ми да си намеря пистолета! — примоли се Мяу. — Ами ако някой го е намерил?!

Шпионите пълзяха из парка не по-малко от час. Пистолетът го нямаше.

— Само без паника — кресна Хипупутама, когато агентите отново се събраха на закътаната полянка и Мяу взе да подсмърча силно. — Време е да се сбогуваме. Ще включваме радиостанцията всеки половин час.

— Аз ще поостана тук — каза Мяу. — Ще попълзя. Пистолетът не може да потъне в дън земя.