Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (5)

Глава №4
Страданията на стария агент ЪХ-000

В същия град, по същото време и на още един човек му бе много тежко.

Вече седемнайсет денонощия трепереше от страх най-опитният агент на шпионската организация „Тигри-видри“ на име Фонди-Монди-Дунди-Пек, зашифроване с индекс ЪХ-000.

Старият шпионин не знаеше откъде се взе тоя страх у него.

Той не се бе страхувал никога в живота си, от никого и от нищо. Десетки пъти го бяха спускали с парашут в непрогледна нощ, шест пъти — в морето с акваланг; лекарите бяха измъкнали от него, от Фонди-Монди-Дунди-Пек, двайсет и три куршума и единайсет парчета; трийсет и четири пъти той е бил в смъртна опасност и четирийсет и два пъти е бил почти на прага на смъртта; стотици пъти го бяха преследвали

с коне,

Доктор Супостат, завеждащ кабинет „Ухо, око, нос и физиономията като цяло“ бе направил на лицето му единайсет пластични операции и никой не знаеше как всъщност е изглеждало истинското лице на ЪХ-000!

И преживял всички тия ужаси, Фонди-Монди-Дунди-Пек не знаеше какво е това страх.

А сега, когато изпълняваше последната задача в живота си, след което можеше да излезе в оставка с доста прилична пенсия ЪХ-000 кой знае защо започна да трепери. Зъбите му тракаха от страх. Веднъж такива тръпки го побиха и така силно затрака със зъби, че си изкърти два предни зъба — един горен и един долен. И не му бе жал за зъбите, а за самия него, за целия му живот.

Той е майор с ордени и медали на гърдите, заслужил шпионин, уважаван човек… Но от кого е уважаван? От своите приятели предатели. А кой друг би го уважавал? И за какво?

По-рано това никак не интересуваше Фонди-Монди-Дунди-Пек. Той разсъждаваше горе-долу така: ще се пенсионирам, ще си купя двуетажна къща на брега на някое езеро, ще си купя автомобил и двумоторна яхта, която ще нарека „ЪХ-000“, ще си гледам живота, ще гледам телевизия, в огромния хладилник винаги ще има колкото си щеш всякакъв вид сладолед и колкото щеш всякакви плодове сокове…

Сега мечтаеше само за едно: да се отърве от страха! Но страхът така го бе завладял, та ЪХ-000 съобщи в Най-Централния Отдел на „Тигри-видри“, че се е разболял много сериозно и моли да се отложи изпълнението на операцията „Плод-зеленчук“.

Неговият началник и сърдечен враг полковник Скрито-Покрито му заповяда да оздравее незабавно и в най-скоро време да чака пристигането на трима агенти с прякор Хипупутама, Канарчето и Мяу. ЪХ-000 никога не беше виждал ни един от тези типове, сигурно са нови. Само при мисълта, че всеки момент може да се явят, Фонди-Монди-Дунди-Пек започваше бързо и силно да трепери от страх, а зъбите му тракаха отвратително. Нямаше никаква възможност да ги спре.

В побелялата глава на ЪХ-000 все по-често и по-често се мяркаше сладката мисъл да се предаде! Той отиваше до огледалото, вдигаше нагоре ръце и шепнеше:

— Предавам се. Изморих се. Вече нямам сили. По цели дни треперя от страх. Зъбите ми тракат. Изхвръкнаха ми вече два предни зъба: единият горен, другият долен. Ръцете ми се тресат. Краката ми треперят. Дотегна ми да шпионирам. А полковник Скрито-Покрито е отвратителен тип. Не пожали той стария специалист.

Няколко дни ЪХ-000 не си показваше носа навън, заряза всички шпионски работи. Но страхът му не намаляваше, а обратно, засилваше се не само с всеки изминат ден, но и с всеки изминат час. Треперливата му шия едва крепеше главата, а и тя самата се тресеше.

Децата пък от сутрин до вечер играеха на двора на шпиони (глупава игра от гледна точка на стария агент) и крещяха:

— Горе ръцете! Горе ръцете!

При всеки вик ЪХ-000 подскачаше от мястото си и разтрепераните му ръце сами се вдигаха нагоре, а клатещата се заедно с шията глава се гушеше в потръпващите му плещи.

Съвсем зле му стана на Фонди-Монди-Дунди-Пек, когато започна да страда от безсъние, каквото по-рано не познаваше. И оттогава нощем се страхуваше повече, отколкото денем.

Веднъж, тъкмо през нощта, той разсъди: всъщност, цял живот се е страхувал, но тогава умееше да отпъжда страха или да се преструва, че не го забелязва. А сега не толкова страх, колкото ужас изпълваше цялото му същество. Тракайки със зъби, с разтреперани ръце и крака (че на всичко отгоре и шията му потрепваше заедно с главата), той седеше в стаята без да пали лампа, сложил пред себе си на масата оръжието и подскачаше при най-слабия звук.

Фонди-Монди-Дунди-Пек си представяше ясно какво става сега в Най-Централния Отдел на „Тигри-видри“! Агентите Хипупутама, Канарчето и Мяу вече са доложили, разбира се, че ЪХ-000 не се обажда. Та нали той ни веднъж не отиде на уреченото място в градската градина, а през последните дни не включваше и радиостанцията…

Нощем си припомняше своя живот и колкото повече неща си припомняше, толкова по-зле му ставаше. Най-важното бе, че не намираше изход от създаденото положение. Е добре, да предположим, че по някакво чудо той се измъкне от тая история и дори изпълни задачата… А после? Ще се пенсионира, ще си купи автомобил и двумоторна яхта, която ще нарече „ЪХ-000“, ще си гледа живота, ще си гледа телевизия, в хладилника ще има всякакъв вид сладолед, колкото си щеш всякакви плодови сокове… Нима само заради това цял живот е рискувал живота си?!

Едва сега, през тези дни, а особено през тези нощи, Фонди-Монди-Дунди-Пек осъзна, че е абсолютно самотен. Няма ни деца, ни внуци, ни истински приятели — никого си няма.

„Тигри-видри“ ненавиждат децата и ЪХ-000 ги ненавиждаше, а пък Фонди-Монди-Дунди-Пек изведнъж ги обикна толкова силно, че му се дощя да стане дядо. Тогава ще му дотрябва и двуетажна къща, и автомобил, и моторна яхта, и хладилник… А за какво му са като е сам?

Да не помислите, че старият шпионин изпитваше разкаяние? До такова нещо не беше стигнал. Засега само дето страхът беше объркал всичките му мисли.

А от какво се боеше Фонди-Монди-Дунди-Пек? Страхуваше се от безславния край на своя живот. Ако го хванат, лошо му се пише: наказанието ще бъде от най-суровите и, разбира се, справедливо. Кажи-речи стотина пъти вече е заслужил това наказание. Причинил е на хората толкова мъка, че не смее и да помисли за пощада.

Сама по себе си смъртта не го плашеше. Нека дойде. Каквато и да е, той ще я приеме достойно.

Но никой, нито един човек в света няма да съжали, че Фонди-Монди-Дунди-Пек го няма вече! Само приятелите-предателите начело с полковник Скрито-Покрито ще повият трийсет секунди уж от скръб и веднага ще го забравят, сякаш никога не го е имало на света!

Да, да, сякаш никога не го е имало!

— Мамо! — прошепна Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Майчице!

Изпеченият шпионин заплака с човешки сълзи, макар че не беше виждал майка си и баща си откакто стана агент, не си пишеше с тях, пари не им изпращаше, не ги поздравяваше нито за празник, нито за рожден ден, дори за Нова година не ги поздравяваше — просто ги бе забравил. Не му трябваха ни майка, ни баща. А сега ридаеше:

— Мамо… майчице…

В такива случаи правилно казват: къде ти беше умът по-рано?

— Край! Край! — каза Фонди-Монди-Дунди-Пек като изтриваше с треперещи ръце сълзите си. — Дотегна ми шпионския живот! Дойде ми до гуша!

Включи радиостанцията. В ефира Хипупутама писукаше жално. После още по-жално започна да писука Канарчето, а след него — Мяу. Аха, и вие ли не спите? Може би и вие окайвате шпионската си участ? Не знаете какво да правите, нали? За къде сте без мене в чуждата страна? Че кой ни е викал тук, а? Пада ни се, дето треперим от страх… Треперете, много ви здраве!

И той изключи радиостанцията.

Ех, де да беше мислил по-рано! Сега нямаше да е ЪХ-000, а възрастен, добър човек на име Фонди-Монди-Дунди-Пек. Щеше да играе с дечицата на футбол. Да яде сладолед с тях! Да гледа по телевизията мултфилми. И да се смее от все сърце!… А като умре, ще го погребат човешки — на гробищата, с венци, с духова музика, всички ще плачат за него, дълго ще го помнят…

И старият шпионин пак зарони човешки сълзи и пак се замисли: а заради какво цял живот се криеше, отбраняваше, изчакваше, бягаше, летеше, плаваше, пълзеше? Заради какво?

Гърдите му са окичени с ордени и медали, на раменете си има майорски пагони, в банката е натрупал много пари, но няма

никого си няма, а и да има, то кой знае къде са!

Той не помнеше дори какъв е бил носът му преди първата пластична операция, която му направи доктор Супостат!

А след това носът на Фонди-Монди-Дунди-Пек беше преправян много пъти — ту го удължаваха, ту го скъсяваха… И ушите му неведнъж бяха прекроявани. Добре че още не са измислили как се заменят или преправят очите, иначе и те щяха да му бъдат като чужди. Старият агент погали нежно своя, тъй да се каже, пореден нос и реши, че никога и никому вече не ще позволи да кълца физиономията му. Това ще бъде неговият последен нос!

И тозчас му стана жал и за ушите. И тях погали също така нежно и също така реши, че никога и никому не ще позволи да ги прекроява. Това ще бъдат неговите последни уши!

От ден на ден все по-често и по-често, по-задълбочено и по-сериозно мислеше той за своя живот и за диверсантската група „Плод-зеленчук“.

Фонди-Монди-Дунди-Пек чувстваше, че няма да намери сили да изпълни задачата. Та нали на диверсантската група „Плод-зеленчук“ бе възложено да отрови града чрез водопроводната мрежа… През целия си подъл живот той не бе получавал толкова подла задача.

И за друго ЪХ-000 се боеше да излиза навън. Струваше му се, че хората знаят за него всичко…

Също така му се струваше, че всички хора гледат много внимателно носа и ушите му. Стигна дотам, че от страх понякога машинално си прикриваше носа с длан, а ушите си криеше под яката…

С треперещи ръце той включи радиостанцията. Тя забръмча

Край на първа част