Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (41)

Глава №40
Офицерът Рахит обърква донемайкъде генерал Скрито-Покрито

Генерал Скрито-Покрито беше мрачен и ядосан, въпреки че изпробването на всички отряди, групи, десанти и роти на операцията „Братче-готованче“ вървяха по предварително набелязания план.

През последните няколко дни той направи на трески три дъбови бюра и в кабинета му сложиха огромна желязна маса с дебели стоманени крака.

Мравка пак мълчи и това е много подозрително. Фон Гаден лъже, че е тежко болен, не изпълнява смъртното си задължение и това също е във висша степен подозрително.

Един въпрос глождеше генерал Скрито-Покрито: защо да не си върши всичко сам? На никого вяра няма! На всяка крачка може да го измамят, подведат, предадат, продадат!

Но още по-страшен, от който мравки го полазваха по огромната, без ни едно косъмче глава, беше въпросът: а може ли да имаш пълно доверие в себе си? Ами ако предадеш сам себе си? Нали имаше случай на самодонос с бившия генерал Мишмашен!

В злобното и възбудено въображение на генерал Скрито-Покрито се появи голям лист хартия. Върху него с продълговати букви с почерка на генерал Скрито-Покрито бе написан донос срещу него, срещу генерал Скрито-Покрито!!!

Челото му се покри със студена пот, коленете му се разтрепериха, сърцето му се сви до болка и примря от невероятно сладкото усещане за нечовешка подлост. Още миг и той ще се спусне към масата и ще натрака на машинката, че генерал Скрито-Покрито е изменник, предател и мошеник… Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване отначало не ще повярва на собствените си очи, а после, възхитено и трогнато, ще заповяда:

— Да се арестува, разстреля и да му се издигне паметник! Това е първият самопредател сред нас! В негова памет раз, два — да вием!

„Дали не съм болен?“ — мина му през главата, която приличаше на диня, футболна топка или глобус, и той изкрещя:

— Офицер Рахит! При мене! Отговаряй, без да се замисляш, нормален ли съм, или не?

— Съвсем не, шефе.

— Какво — съвсем не? Нормален ли съм, или ненормален?

— Тъй вярно, шефе.

— Какво — тъй вярно?

— Вие сте гениален, а значи и ненормален. Какво ви безпокои, шефе?

— Понякога ми се струва, че мога да предам… самия себе си!

— О, това е наше професионално заболяване от преумора. Например вие четете твърде много доноси. А защо? Възложете това на мене, нека вашата гениална глава си отдъхне, макар само от тях. Защо да хабите напразно скъпоценното си време и още по-скъпоценното си здраве? — говореше угоднически офицерът Рахит.

— А-а-а-аааа! — изрева генерал Скрито-Покрито. — А на тебе, Рахит такъв, може ли да се вярва?

— Не, разбира се — отговори скромно, но с достойнство офицерът Рахит. — Не бива да ми вярвате, но може да ме следите. Изобщо по-добре е да следиш човек, отколкото да му се доверяваш.

— Добре, заеми се с доносите. Как ще я бъде с Мравка и Щурчо? Ако Най-Висшето Най-Върховното Главнокомандване научи за провала, лошо ни се пише.

— Не, аз ще се измъкна, шефе. Не се безпокойте за мене. Но си мисля за вас. А Мравка и Щурчо да ги отпишем.

— Тоест, как така да ги отпишем?

— Тоест, така: да ги отпишем и толкоз. Да заличим Мравка и Щурчо от паметта и документите. Като че ги няма и не ги е имало. Значи и провал не е имало, и не би могло да има.

От такова нещо дори генерал Скрито-Покрито се смути. Той промърмори едва-едва с неуверен глас:

— Но нали… нали… но нали съществуваха! Може би и сега дори съществуват!

— Да се унищожи и най-малката следа от тях — съветваше го хитро офицерът Рахит. — Вече е ясно, че са се провалили, шефе. А щом ги няма в документите, ще рече, повтарям, че не са се и проваляли. Значи, вие пак сте работили без грешки и без спънки.

— Нещо не разбирам — призна си съвсем смутено генерал Скрито-Покрито. — За първи път в живота ми се случва да не ми е ясно… Имаше ли Мишмашен?

— Не е имало. Никога никакъв Мишмашен не е имало, шефе.

— А кой ръководеше „Тигри-видри“ преди мен?

— Главният щаб.

— Ти далеч ще отидеш — продума уморено началникът на „Гроб и мълния“ и се отпусна в креслото. — Такова нещо дори аз не бих могъл да измисля. Но ти ми предлагаш направо да изопачим историята на нашата организация!

— Не да я изопачим, шефе, а да я поочистим. Та ние метем улиците, мием подовете, защо тогава да не махнем от историята на нашата организация… ами, ония незначителни факти, които например дразнят някого? Дайте заповед и аз ще направя всичко.

— Ти… — Генерал Скрито-Покрито дълго се колеба. — Изобщо… измитай! И виж какво. Поизплаши Фон Гаден. Много се бави.

— Слушам, шефе.

И офицерът Рахит се измъкна от кабинета, а началникът на „Гроб и мълния“ включи телевизора, придръпна микрофона и каза:

— Проверявам готовността на първата част от операцията „Братче-готованче“. Докладвайте.

Натисна някакво копче и на екрана се появи един старчок с ехидна физиономия и заговори:

— Първата рота агенти, прикрити като свадливи пенсионери, е в пълна бойна готовност. Групата е комплектувана, почти обучена, гори от желание да действа в рамките на инструкцията. Господа офицери, сержанти и войници! — изкомандва той. — Изпълнявайте задача номер тринадесет. Момчетата на двора не хулиганстват, не вършат безобразия, а си приказват спокойно, играят на шах, поливат цветята. Вие трябва да обидите, оскърбите и ядосате децата. Започвай!

На екрана се появиха един след друг стари хора, които мърмореха:

— Мързи ги дори да вършат безобразия!

— Виж ги ти, приказват си. Дърдорковци!

— На техните години аз возех сено. Помагах на баща си.

— А те се занимават с цветенца, като че няма какво друго да вършат!

— Каква младеж се навъди! Очите ми да не я виждат!

Генерал Скрито-Покрито изсумтя доволно, натисна друго копче и на екрана се появи една лелка с огромни кръгли очила и с отегчителен, скърцащ глас подхвана:

— Шефе, първата група агентки учителки-мъчителки е в почти пълна бойна готовност. Съставът й не е съвсем комплектуван, но ще мине и така. Май че всички са обучени и май че всички горят от желание да действат. Госпожи офицерки, сержантки и войнички! — изкомандва тя със същия отегчителен и скърцащ глас. — Продължаваме тренировката. Изпълняваме задача номер седемнадесет. Вие трябва така да изморите учениците, че те да заспят в час, а после да се заяждате и да мърморите, да се заяждате и да мърморите, да се заяждате и да мърморите, да се заяждате и да мърморите…

Генерал Скрито-Покрито изключи телевизора. Не провери първия и втория десант свръхгрижовни баби агентки — те бяха най-добрите бойни отряди, формирани от най-опитни шпионки, способни за една седмица да направят от напълно нормално дете непоносим мързеливец.

След около месец и половина подготовка агенти и агентки на „Гроб и мълния“ ще се отправят по въздух, вода и под вода, по земята и под земята, да изпълнят първата част от операцията „Братче-готованче“.

Близък, близък е заветният ден… Но защо му е така тревожно на душата?

В кабинета се шмугна офицерът Рахит с викове:

— Шефе! Шефе! Шефе! Мравка се връща!

— Прекрасно. Значи задачата е изпълнена.

— Не виждам нищо прекрасно, шефе — каза смутено офицерът Рахит. — Тя не може да се връща.

— Защо?

— Защото не съществува и не е съществувала.

— Не ме баламосвай — процеди през зъби генерал Скрито-Покрито. — Как да не е съществувала?

— По ваша заповед аз току-що унищожих всички документи и всички следи от Мравка.

— Глупаааак! — проточи генерал Скрито-Покрито изумен. — Кретен… дегенерат… мошеник проклет!

— Това е моята специалност — каза офицерът Рахит най-невинно. — Аз считам, че няма никакъв смисъл…

— Млък! — изкрещя началникът на „Гроб и мълния“. — Ти искаш да ме изплашиш! Отначало ме убеди, че Мравка се е провалила. После ми доказа, че трябва да се прочисти историята на нашата организация. А сега се оказва, че Мравка се връща! Не ти вярвам, нямам ти доверие! Не вярвам на нито една твоя дума! Заслужаваш да увиснеш за левия крак под тавана!

— Успокойте се, шефе! — помоли го офицерът Рахит. — Нервите ви не издържат от преумора. Гениалният ви мозък е уморен от титанична работа и непрекъсната дейност! Успокойте се, пазете се за велики дела! Не се занимавайте с дреболии! На вас е съдено…

— Добре, добре! — прекъсна го грубо генерал Скрито-Покрито, като едва сдържаше доволната си усмивка. — Чувствам, че ме мамиш по най-нахален начин, но не мога да схвана в какво именно и как.

— Не хабете напразно силите си, шефе. Защото няма да разберете. Аз ви служа честно и ако понякога ви послъгвам, то е за ваше добро… И така, трябва да решим въпроса с Мравка.

— Тя е изпълнила задачата. Трябва да науча резултата.

— Ами ако не е изпълнила задачата?

— Не може да бъде!

— Всичко може. Така че аз ще й предам, шефе, вашата заповед: ако задачата не е изпълнена, да се изпълни на всяка цена.

Генерал Скрито-Покрито все още бе ядосан, но офицерът Рахит го гледаше с такъв влюбен, предан и верен поглед, че началникът на „Гроб и мълния“ каза почти без раздразнение:

— Действай… Но да бъде приключено в най-близко време. А ти, впрочем, защо имаш такъв странен чин — офицер? Не лейтенант, не капитан, не майор?

— Вижте какво, шефе, не съм дребнав. Какво значение има дали съм лейтенант, или майор? Все е офицер. Аз ще стана направо генерал.

— А как стана мой помощник? Не си спомням да съм издавал такава заповед.

— Не съм и чакал такава заповед. Когато разжалваха моя бивш шеф от генерал на редник, веднага преминах във вашия кабинет, пръв ви поздравих с повишението и изпълних първата ви генералска заповед.

— В такъв случай по документи не си ми помощник, нали?

— Помощник съм ви. Веднъж, когато бяхте в чудесно настроение, аз сам напечатах на машина заповедта, а вие я подписахте.

Генерал Скрито-Покрито се зачерви, после побеля, после посиня, пак стана червен и рече дрезгаво:

— Няма ли да ти приседне — нахалник, безсрамник, негодник, мошеник! Да не би да си хвърлил око и на моето място?

Офицерът Рахит се поклони почтително и отговори:

— Пет пари не струва подчинен, който не мечтае да заеме мястото на началника си. Но това са само мечти. Аз ви служа с голяма радост, гордост и страх. Боя се от вас, уважавам ви и ви обожавам, но ще бъда глупак, ако се откажа от възможността да заема вашето кресло.

Като го отпрати, генерал Скрито-Покрито си помисли с ненавист: „Добра смяна расте при мене. Не са изчезнали от земята големите негодници. Не слагай пръст в устата им, ще ти го отгризат. Трябва само да се засили възпитателната работа, та никаква сила да не ги отклони от подлия път!“.

Като поспа пет минути и половина, генерал Скрито-Покрито отиде при младоците, които посещаваше редовно всеки ден. Любовта му към шпиончетата все повече растеше и растеше, особено след забележителната им победа над фонгадните копойчета.

Генерал Скрито-Покрито особено обичаше да наблюдава шпиончетата в лошо време. Веднъж връхлетя буря с дъжд и град колкото билярдни топки. Тоя град уби шест кучета пазачи, двама войника от охраната и трима дежурни, а шпиончетата се отърваха само с огромни цицини.

Генерал Скрито-Покрито се радваше като виждаше как мъжествено понасят неговите възпитаници всякакви мъки.

Когато хубавото време се задържаше, с пожарни маркучи обливаха шпиончетата със студена вода, а после им духаха с мощни вентилатори.

Сега в клетките имаше нова партида и затова оттам се раздаваше непрекъснат плач и вой.

— Кога ще бъде първият бой? — попита загрижено генерал Скрито-Покрито.

— След два дни, шефе — отговори гордо дежурният офицер. — Добри екземпляри са. Шест вече се отличиха, страшно са зли.

— Не им давайте нощем да спят — бащински, дори ласкаво ги посъветва началникът на „Гроб и мълния“. — Палете и гасете електричеството, стреляйте колкото се може повече, по-често пускайте кучетата.

— Дадено, шефе!

Близо до мястото на младоците се намираше зданието на свръхелементарното шпионско училище. Тук шпиончетата живееха вече по войнишки и учеха по осемнадесет часа в денонощието. Бележки не им пишеха. Отговориш ли лошо — един по зъбите или по ухото, отговориш ли средно — силен шамар по врата. Затова всички шпиончета бяха, както ние казваме, пълни отличници.

Сега тук готвехме опитния взвод от агентки глезотии. Те тренираха заедно с взвод агенти от привидно свръхтърпеливи дядовци.

Когато генерал Скрито-Покрито надникна в залата, там репетираха задача номер осем: глезотиите пердашеха свръхтърпеливите дядовци, а после ги яздеха.

Генерал Скрито-Покрито обикаляше своите владения до среднощ. Навсякъде имаше пълен ред, навсякъде кипеше работа, но в душата му бе тревожно и гадно. С цялото си същество генерал Скрито-Покрито усещаше някаква опасност, но не можеше да определи, макар и приблизително, откъде изхождаше тя.

А в приемната го чакаше офицерът Рахит и му каза с предизвикателно невинен израз на лицето:

— Ще се осмеля да ви изкажа внимателно своето предположение, шефе. Като анализирах допълнително последното съобщение на Мравка, дойдох до убеждението, че то е подправено. Освен ръката на Мишмашен, се чувства и нечия друга ръка.

Генерал Скрито-Покрито запелтечи от учудване и негодувание. Огромната му, без ни едно косъмче глава се разтрепери с такава сила, че той я хвана с две ръце, за да не се откъсне от шията.

— И в моята глава е голяма каша — продума почтително и много съчувствено офицерът Рахит. — Дори ми е малко страшно. Ние с вас сме се забъркали в нещо. Предлагам кардинално решение: да забравим напълно и завинаги Мравка и Щурчо. Да прекъснем връзката.

— К-к-к-а-а-к!… Т-т-т-а-а-ка!… Н-н-н-н-е-е м-м-о-о-же… М-м-м-о-о-ше-н-н-ник!

— Абсолютно съм съгласен с вас, шефе. Само че напразно реагирате така бурно на събитията. Нужна ви е просто почивка. Вече седмица и половина как не спите. Гениалната ви глава е изморена.

И главата на генерал Скрито-Покрито постепенно се усмири, престана да трепери и той захърка.

А офицерът Рахит, като галеше главата на гениалния си началник, четеше бавно и много внимателно секретните документи на масата, скри един от тях в джоба си и чак тогава се измъкна от кабинета.