Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (43)

Глава №42
Новата болест на Толик Прутиков — пак загадка за медицината

Баба Александра Петровна заучаваше упражненията на сутрешната гимнастика, усложнени с гири.

— И-и-и раз! И-и-и два! — командваше си тя сама. — И-и-и три! — Задъхана, защото още не бе свикнала, тя си сложи очилата и зачете на глас забодената на стената изрезка от списание: — Упражнение пето… така, така… гирите са в свободно отпуснатите надолу ръце… повдигане на пръсти… укрепват се мускулите на прасците… подобрява се формата на коленете… Прекрасно, продължаваме… И-и-и раз!

В кухнята бащата Юрий Анатолиевич пържеше в тигана салам и както винаги мърмореше:

— Това не е малогабаритна квартира с всички удобства, а крупногабаритна лудница без никакви удобства и обслужващ персонал. Вероятно скоро бабчето ще се залови и за щангите.

Той в последно време много се беше изменил: отслабнал, често беше небръснат, престана да носи вратовръзки, ходеше с неизгладени ризи, с измачкан костюм; от преживявания косата му се прошари на слепоочието. Суетеше се и мърмореше ли, мърмореше, колко е трудно да се живее в обстановка на неуважение и непрекъснати битови неуредици. Вечер Юрий Анатолиевич пиеше демонстративно чай с хляб и четеше на глас „Книга за вкусната и здрава храна“.

Майката переше едва ли не със сълзи на очи, а Толик се учеше да глади. За кратко време те изгориха ютията и пералнята.

И майката се измени: отслабна, състари се, защото, както сама казваше, хронически си недоспиваше.

Затова пък баба Александра Петровна като че се подмлади. На градското състезание на пенсионерите зае второ място по бягане на петнайсет метра без препятствия.

— Финиширането не е добре изработено при мене — загрижено обясняваше тя на Толик. — Трябва повече да тренирам. Чакат ни областни състезания. Надявам се да се представя на тях значително по-добре. Безпокои ме само проблемът за свободното време.

А пък Толик, право да си кажем, се чудеше как да си запълни времето. Поради заболяването закъсня за пионерския лагер, баба му отказа да заминат на село, а нито беше свикнал, нито умееше сам да си намери занимание. Та от сутрин до вечер само чакаше кога ще може да пусне телевизора. А и не му беше много интересно да гледа телевизия без баба си.

Пък баба му нямаше ни минутка свободна, особено след като стана отговорничка на пенсионерския ансамбъл за народни песни и танци.

Една сутрин, когато бабата правеше гимнастика с гири, бащата хрускаше в кухнята прегорял салам, а майката подреждаше бързо нещата си в куфар, за да замине на почивка, „по-далече от тоя ад“, както тя се изразяваше, Толик не стана от леглото.

— Внимавай с лежането — посъветва го баба му, — иначе пак ще си докараш някоя болест.

— При нас стават странни работи — каза внукът. — От сутрин до вечер ти помагаш на другите, а на собственото семейство — нула внимание.

— По-рано аз бях полезна само на нашето семейство, а сега съм полезна на обществото и на себе си — отговори Александра Петровна, докато си почиваше след гимнастиката. — По-рано аз бях всичко на всичко баба, а сега, може да се каже, че съм общественичка от градски мащаб. Ето сега ние първи в страната, пък и в целия свят, организираме комитет за борба с мързеливите деца. — И тя отиде да вземе един студен душ, а след това излезе от къщи.

Майката млясна сина си по бузката и каза:

— Ще си почина, ще се полекувам и ще мога да заменя баба ви. Бъди здрав, не се заседявай пред телевизора, слушай баща си, той си ни е един, отговаряй редовно на писмата ми.

Като остана сам Толик реши да помисли сериозно за живота си и непременно да измисли нещо. Разбира се, не е лошо да се търкаляш цял ден в леглото с книжка в ръка. Ами утре? Пак ли да се търкаляш в леглото с книжка в ръка?

А другиден?

А по̀ другиден?

Честно казано, добре ще е да преживее така целия си живот — напук на изоставилата го баба. В това няма нищо лошо. На един му харесва да тича, на друг — да скача, на трети му харесва нещо друго, а пък на Толик му е приятно да лежи.

Но не бива да се излежава. Мързелът размеква човека. Толик въздъхна тежко, затвори очи и се обърна по гръб. За всичко е виновна баба му. Сега дори баба не можеш я нарече. Нека се гордее, че е станала общественичка от градски мащаб, но нека и да се срамува, че вече не е нормална баба. Заема второ място в бягането на петнайсет метра без препятствия, а внукът й от мъка по цял ден се излежава, та чак гърбът го заболява.

На всичко отгоре му се дояде. По-рано, още е сит, а баба му вече трака в кухнята с тенджери и тигани.

И какво излиза? Значи без баба си той е десет без единицата?

Значи наистина тя си има свой пълнокръвен живот, а той какво си има — един празен стомах ли?

Не, ей сега ще затрака с тенджерите и тиганите! Да не е чак пък толкова сложно нещо! Ще минем и без баби!

Толик скочи от кревата, завтече се в кухнята, включи газта, пусна в тенджерата повечко картофи и я сложи на печката.

— Сами ще си готвим! — извика жално той. — И то как ще си готвим! — продължи с още по-жален глас.

Изведнъж му стана весело. Чак толкова ли е зависим от баба си? И защо всъщност да зависи от някого, щом като не е глупак и все ще му хрумне да забърка нещо? Само ако знаеше как се пържат картофи с масло или със салам, тогава пет пари не би давал за нищо! Но и варени картофи могат да се ядат! Какво толкоз!

Да не си помислите, че Толик копнееше да се занимава с домакинска работа. Но в него се пробуди както се казва, истинският мъж, тоест човекът, който не се бои от никакви трудности — нито големи, нито малки, не губи самообладание в каквато и да е обстановка, винаги си намира занимания и от никого не зависи.

За да станеш истински мъж — а не на всеки е дадено — трябва да се учиш да вършиш всичко сам и това ще те направи толкова силен, че хората около тебе ще заживеят по-леко, защото винаги и във всичко ще могат да разчитат на твоята помощ.

Обаче истинският мъж се пробуди в разглезеното момче за кратко, за около двайсетина минути, защото да бъдеш истински мъж е много, много трудно.

При това в джоба на сакото си Толик намери шоколадче „Щурчо и Мравка“. Той ахна възхитен и веднага излапа неочакваната придобивка, като непрекъснато се питаше как е попаднало това шоколадче в неговия джоб?

Ала го домързя да мисли, добра се криво-ляво до кревата, едвам дишайки. Организмът му с всички сили се бореше с нещо. Толик искаше да си помръдне ръката, но се отказа. Нещо проникна не само в мозъка на главата и на гръбнака му, но и в петите.

За негов късмет, по това време се върна баба му. Щом го погледна, веднага разбра, че нещо се бе случило, и то лошо, и бързо започна да си припомня правилата за оказване първа помощ. Ах, да! Трябва да му се направи изкуствено дишане!

Александра Петровна смъкна внука си на килима, подложи му една възглавница и с уверени, тренирани движения започна да му сгъва и разгъва ръцете.

— Раз, два! Раз, два! — командваше си бабата. — Раз! Два! Дишай, гълъбче, дишай! Раз! Два! Отвори си устичката! Ето така! Раз! Два!

По бузите на внука й се появи слаба руменина.

— Отвори си очичките! Отвори си очичките! — командваше бабата вече не себе си, а Толик. — Ето така! Ето така!

Толик си отвори отначало едното око, после другото и съвсем тихо я помоли:

— Престани…

— Трябва да те спасявам, мили, да те спасявам, а от какво, и аз самата не знам!

— Остави ме на мира. — Толик си затвори отначало едното око, после и другото.

Бабата метна внука на гърба си и се изкомандва:

— В психиатричната болница — бегом марш!

Разбира се, минувачите гледаха ококорени препускащата по улицата бабичка, чийто внук висеше на гърба й. Един милиционер дори подсвирна със свирката си за всеки случай, както си му е редът, и се обърна на другата страна, където нищо особено не ставаше.

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич помогна на Александра Петровна да качи внука си на четвъртия етаж и попита:

— Какво пак е сполетяло изключителния човек? Тоя път поне теглото му отговаря на външния вид. На кого се е метнал такъв болнав? Малко, малко прилагаме методите на физическото въздействие върху организма. Моят баща, бог да го прости, току вземеше каиша и ме питаше ласкаво: „Е, от какво се разболяхме?“. И използваше каиша както се следва. И всички деца пораснахме здрави, всички станахме хора. Както виждате, аз стигнах до старши санитар.

— Никога не бих постъпила така зверски. Децата не идват на тоя свят, за да ги осакатяваме с каиши.

— Защо да е осакатяване? — възмути се старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Профилактика. Предпазване. Закаляване на организма. Повишаване съпротивителните му сили срещу най-различни болести.

Като видя Толик, психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз плесна с ръце, после се хвана за главата, помълча и каза:

— Такъв организъм ли има, или такъв му е късметът? Аз току-що завърших научното описание на последното му заболяване и оздравяване… Веднага анализ на кръвта, температурата и възбуждаща инжекция! Бързо, бързо! И кислородна маска за всеки случай! Това е мързел! Типичен мързел!

— Мързел ли? — попита объркана баба Александра Петровна. — От къде на къде? Не може да бъде! Ами че аз го насочих към самостоятелен път на развитие. Действах съгласно вашата научна теория, в която напълно повярвах!

— Аз съм разстроен не по-малко от вас, Александра Петровна, дори повече. Ние така малко познаваме причините за възникването на мързела и за начините на лечението му, че на всяка крачка ни дебнат все нови и нови загадки. Ще лекуваме. Ще изучаваме. Ще експериментираме. Ще наблюдаваме.

— И колко ще се проточи това?

— Никой няма намерение да проточва нещата. Но болестта на внука ви е почти неизвестна на научния свят. Не е едно и също да излекуваш човек от мързел или да му извадиш зъб.

— Аз точно спазвах вашите указания — продължаваше да се вайка бабата. — А какво се получи? Ако си бях останала нормална баба, а не общественичка от градски мащаб, може би внукът ми нямаше да се разболее?

— По принцип моята научна теория за мен е вън от всяко съмнение — каза строго и обидено Моисей Григориевич. — Много е възможно поредната болест на Толик да е поредна научна загадка. Но ще я разгадаем.

— Загадката или болестта?

— И загадката, и болестта. Вие много просто, тоест, много опростено гледате на клиничната действителност. Ще ви припомня старата, но вечна истина: по-лесно е да се предотврати болестта, отколкото да се лекува. Това особено важи за болестите, свързани с мързела. — Моисей Григориевич като че почваше да се сърди или се канеше да държи научна лекция.

А всъщност той поглеждаше напрегнато и разтревожено към старши санитаря Тимофей Игнатиевич, който на няколко пъти вече отваряше уста да каже нещо, но Моисей Григориевич всеки път успяваше да спре усърдния си помощник.

Но щом докторът млъкна за миг, чу се досаден, недоволен глас:

— Аз, разбира се, премного се извинявам — намеси се решително в разговора старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Но тук аз не съм външно лице. Поне веднъж се вслушайте в думите ми. Те не са чак толкова глупави. Проверени са от живота. Защо поне веднъж не вземете да напердашите това момченце? Предлагам ви го не от някаква злоба, а просто с медицинска и научна цел. Направете експеримент, вреда няма да има. Главата си залагам, че ще има положителен резултат.

— Съвременното дете — отговори раздразнено Моисей Григориевич — се отнася към боя извънредно отрицателно. При това имаме най-сериозен случай на много опасно заболяване, не е изключен дори най-ужасен изход.

— Не ми остава нищо друго, освен да се обърна към пресата, тоест към печата — заплаши старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Ще се наложи да опиша положението на нещата. Тъй и тъй ще река: не признават при нас новото в медицината.

— Пишете където искате и каквото искате — махна пренебрежително с ръка Моисей Григориевич. — Но да ви кажа, боят е доста древен метод. Не го представяйте за нещо ново, а още по-малко за нещо прогресивно.

— И от какво му стана? — хълцаше бабата.

— Право да ви кажа, не зная. А още по-право — просто съм обезкуражен.

Ако в последно време бабата не се бе занимавала със спорт, то сега непременно би получила припадък и то много продължителен.

— Какво да се прави? — попита тя, събрала цялата сила на волята си.

— Да се вярва в науката — отговори Моисей Григориевич, — в нейните безгранични, макар и неразкрити докрай възможности.

— Обръщам се към вас, Александра Петровна! — извика с жар старши санитарят Тимофей Игнатиевич. — Не съм против науката, в нейните редове се трудя. Но ако науката не помогне, направете си труда, вземете в ръка обикновен каиш и дори не го бийте, а само го посплашете! При нас това помагаше!

Като го измери с презрителен поглед, Моисей Григориевич увери бабата:

— Науката ще направи всичко, за да спаси внука ви, Александра Петровна.