Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (18)

Глава №17
Толик Прутиков заболява опасно: смята се за изключителен човек

Баба Александра Петровна току повтаряше все едно и също:

— И аз ще хвана шпионин. И то какъв! И как ще го хвана! При тебе всичко стана случайно. А аз ще се подготвя. Отначало ще изуча шпионските методи. Щом внукът е заловил чужд агент, то баба му поне двама-трима ще обезвреди!

В отговор Толик само се усмихваше насмешливо, много снизходително се усмихваше. Може да се каже, че приятелството с баба му свърши, а и двамата, представете си, не съжаляваха за това. Бабата не съжаляваше, защото бе обидена на внука си, а внукът не съжаляваше, защото бе очарован от себе си, тоест, главозамая се.

Но засега никой не се досещаше, че момчето се бе разболяло от опасна болест, както предсказваше психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз.

Толик се възгордя и стана важен. Нали сега не е обикновено момче, а изключителен човек, герой на деня. Наистина, той считаше, че му оказваха много малко почести. Не го возиха с открита кола през целия град, не организираха в негова чест митинг на централния площад, не направиха предаване по телевизията, ни орден, ни медал някакъв му дадоха! Той смяташе, че това е истинско безобразие.

Въпреки всичко, Толик бе дълбоко убеден, че може да се счита за изключителен човек и знаеше какво трябва да прави. Той се любуваше на себе си, уважаваше себе си, обожаваше себе си, правеше се, че не познава приятелите си и познатите.

— Здравей, Толик! — радостно вика и се спуска насреща му негов съученик или дори съсед по чин. — Привет!

Изключителният човек гледа продължително неизключителния, свива озадачен рамене, бърчи чело и пита учудено:

— Извинете, ъ-ъ-ъ, наистина, всъщност, кой бяхте вие?

Неизключителният съученик, а може дори съсед по чин, смутено назовава името си, презимето и класа, в който са се учили заедно с изключителния човек, а Толик пак учудено свива рамене, бърчи чело и произнася твърде загрижено:

— Бе не си спомням… не си спомням… А кога сме учили заедно? Преди смело и храбро да хвана шпионина или след като смело и храбро хванах агента на империалистическата държава?

— Преди това! Преди това! Защото след това още не сме учили. Защото сега сме в лятна ваканция. Тогава ти беше нормален. Помниш ли, ти преписваше от мене контролните?

— Не си спомням… не, не, никак не си спомням, извинете! — И изключителният човек продължава тържествено пътя си, а неизключителният му съученик и може би дори съсед по чин гледаше подире му с уважение и обида.

Но трудно е дълго да те считат за изключителен човек.

Добре де, помогнал си веднъж да хванат шпионин. Прекрасно. Изключително. Браво. А после? Цял живот ли ще вириш нос и ще се правиш, че не познаваш приятелите си и познатите? Веднъж си извършил добра постъпка и смяташ, че от тебе няма какво повече да се иска, така ли?

Не, така не бива да бъде, макар и често да се случва в живота. Възхищаваха се от Толик, възхищаваха, гордееха се с Толик, гордееха, уважаваха Толик, уважаваха, пък престанаха. Появиха се други изключителни хора. Влас Аборкин падна от балкона на третия етаж и не се преби. Едно куче изпохапа Мишка Давидов, направиха му двайсет инжекции против бяс, а той гък не каза! Пьотър Пузирков спаси едно момиченце, което посред бял ден едва не се удави във фонтана. Славата на момчетата се разнесе из целия град, но за разлика от Толик Прутиков, те не искаха ни ордени, ни медали, не мечтаеха за митинги в тяхна чест, а продължаваха да си живеят като всички хора.

Толик стана бивш изключителен човек. Друг шпионин не можа да хване, страшничко бе да падне от третия етаж, от кучета се боеше, пък и никой вече нямаше намерение да се дави във фонтана.

На Толик и през ум не му минаваше, а не беше и лесно да му мине, че не е лошо да бъдеш и обикновено добро момче. Не, той продължаваше да крачи из улиците важен и горд, правеше се, че не познава приятелите и близките си, не забелязваше дори и това, че никой вече не му обръща внимание.

Но колкото по-малко внимание му обръщаха, толкова по-изключителен се чувстваше. Работата стигна дотам, че всеки ден той ставаше все по-дебел и по-дебел. Но не дебелееше от много ядене.

Дебелееше, така да се каже, от важност и гордост; трябваше да се надува и заедно с важността и гордостта в организма му проникваше много въздух. Толик така се подуваше, че баба му трябваше всеки ден да му мести копчетата, а после се наложи да му купуват нови дрехи.

На Александра Петровна й се късаше сърцето:

— Какво така те разтяга?

Внукът й не отговаряше. Той изобщо почти с никого не разговаряше. През цялото време мислеше за себе си. И колкото по̀ мислеше за себе си, толкова по̀ се обикваше. Вече не можеше да живее без себе си, често отиваше на огледалото и дълго не откъсваше поглед от образа си.

„Ах какъв съм изключителен! — мислеше си той с нежност и въздишаше самовлюбено. — Аз съм най-смелият и при това най-мъжественият. Вероятно и най-умният. Не току-така всички ми завиждат. Само да поискам и ще тупна не от третия етаж, като Влас Аборкин, а чак от деветия! Но нека падат на асфалта тия, дето няма с какво друго да изпъкнат. Нека ги хапят кучетата, нека им правят ако ще и сто инжекции, нека измъкват от фонтаните ако ще по двайсет удавника на ден!… И все пак изключителният съм само аз. Да живея аз! Ура!“

Уви, никой не му се възхищаваше и той измисли начин как да се възхищава сам на себе си — зае се със самофотографиране. От сутрин до вечер Толик се снимаше в различни пози и на различни места. Всички стени в стаята бе украсил със свои автоснимки.

Настъпи момент, когато така се наду, че при лошо време се пазеше да излиза навън, да не го отнесе вятърът като балон.

— Според мене той е мръднал — каза веднъж баба му, — трябва пак да го заведем при психоневропатолог.

— Колко глупава си станала — усмихна се снизходително Толик. — Аз съм просто изключителен човек, а ти от завист не можеш да ми го простиш.

— Марш в ъгъла, грубиянин! — викна много силно и разсърдено баща му Юрий Анатолиевич. — И да не си посмял да мръднеш оттам, докато…

— Чуден човек си, татко — прекъсна го Толик с недоумение. — Кажи, моля ти се, къде се е чуло и видяло изключителните хора да ги изправят в ъгъла?

— Затова пък съм чувал, че отдавна е време някои изключителни хора да бъдат напердашени!

— Срамувам се за вас — уморено и съжалително продума Толик. — Би трябвало да ми се радвате, а вие… — Той махна с ръка.

— Казвам ви, че момчето не е с всичкия си! — заяви авторитетно бабата.

— Какъв ужас… — прошепна майката. — Двама души не могат да се справят с възпитанието на едно дете. На всички хора децата са като деца, а нашето… ужас! Аз съм учителка и всичките ми сили отиват да възпитавам чуждите деца, а моето собствено чедо… ужас!

— Смешно и тъжно — каза загрижено Толик и ги посъветва: — Трябва да се гордеете с мене. Трябва да не откъсвате от мен възхитени очи. Трябва да ме обожавате, да изпадате в умиление. В това и само в това е вашето щастие.

Умислиха се бедните родители и бабата, посърнаха. С голяма скръб си спомниха ония незабравими дни, когато Толик беше обикновено дете.

А веднъж през нощта се случи нещо невероятно, толкова невероятно, че цялото семейство за малко не се намери в болницата.

Около три часа през нощта бабата се събуди, защото й се припи вода. Стана, пъхна крака в чехлите и случайно погледна към кревата, където спеше внукът й.

Но вместо надутия кълбовиден Толик, какъвто бе свикнала да го вижда напоследък, лежеше някой друг — едно слабичко, нормално момче.

Бабата се приближи и изкрещя. Пред нея лежеше не някой друг, а тъкмо нейният внук, и то точно такъв, какъвто беше преди да се надуе от гордост.

— Помощ! — извика бабата. — Спасявайте! Помагайте! Ужас! Кошмар! — Тя запали лампата, погледна внука си и викна още по-силно: — Помощ! Толенка, Толенка, ти ли си? — питаше тя и буташе внука си.

В стаята дотичаха родителите и замръзнаха, изумени и зарадвани.

Толик се събуди, седна, усмихна се съвсем нормално, както се усмихваше по-рано, но после изглежда се сети, че е изключителен и се усмихна лошо, с презрение към околните и почна бързо-бързо да се надува, да дебелее.

За около три и половина минути той достигна предишните си размери и попита:

— Дошли сте да ми се полюбувате, нали? Браво! Любувайте се. Това трябва да ви е много приятно.

Бабата изохка, олюля се, хвана се за сърцето и припадна. Юрий Анатолиевич едва успя да я задържи във въздуха, да я сложи на леглото, и ето че и майката изохка, олюля се, хвана се за сърцето и припадна — право в ръцете на Юрий Анатолиевич.

— Това е от възторг — обясни Толик.

— Човек може да се побърка — рече бащата. — Може да се побърка човек… Да се побърка може човек…

— Не трябва да се побъркваш! — заповяда свестилата се баба. — А трябва да се върви в болницата! Иначе, току-виж — пукнал се!

Толик задряма и пред очите на едва не умрелите от страх родители и баба, започна бързо-бързо да отслабва. Та нали в съня си забравяше, че е изключителен човек!