Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (32)

Глава №31
Залавят и пъхат в чувал младши сержант Мравка

Беше черна нощ. В тъмнината обтегнаха мрежа около зданието, на чийто корниз Мравка бе застанала неподвижно. Макар и тъмно като в рог, Мравка виждаше не по-зле от котка и даде няколко изстрела, но рани само един човек.

Улицата тънеше в мрак. Нито една къща не светеше.

Насочиха към Мравка кръглия лъч на прожектора, та да я заслепят и тя да не вижда нищо.

Предстоеше сложна задача: трябваше да заловят младши сержанта така, че да не успее да си тегли куршума.

Приготвиха й, по съвета на Щурчо, от материя, която не се къса, специален чувал със здрави връзки.

— Време е да започваме — каза полковник Егоров, съблече си униформата, събу си обущата и остана по лек спортен костюм. „Като на млади години“ — рече си той.

— Другарю полковник! — обърна се към него младши лейтенант Юрий Василков. — Позволете на мене! Все пак аз имам втори разряд по акробатика. Вие ще се пребиете! Или ще се осакатите!

— Знам ви вас, акробатите — отговори весело полковник Егоров. — После ще се хвалите пред другарите: на тях, полковниците, им е добре, само дават нареждания, а ние, акробатите, чак от четвъртия етаж изпълняваме… Готови! — изкомандва той. — Почваме!

Завиха сирени, една от друга по-силно, една от друга по-проточено, така завиха, като че в града пламнаха изведнъж деветнайсет къщи.

Полковник Егоров се покатери на перваза на прозореца, провря се през рамката му и се спусна на корниза между етажите, притиснал гръб до стената. Право да си кажем, беше го малко страх. Дори да паднеше в мрежата, за всеки случай трябваше да се прости с роднини и близки.

Той си местеше краката внимателно, почти без да диша, забиваше до болка пети в корниза, а пръстите му бяха във въздуха. Имаше чувството, че всеки момент ще му се подвият краката.

Само да не се случи преждевременно!

Мравка стоеше със затворени очи и държеше пистолета готов за стрелба. Трябваше някак си да й отнемат оръжието.

В такива случаи казват: секундите ти се виждат часове. И на полковник Егоров му се струваше, че повече от година е на корниза!

Сирените виеха, като се сменяха една друга.

Оставаше някакъв си половин метър и вече можеше да хване Мравка за ръката, в която тя държеше пистолета.

Но Мравка изведнъж мръдна, подуши въздуха, извърна лице от лъча на прожектора и насочи пистолета към полковник Егоров.

Няколко сантиметра отделяха дулото на пистолета от рамото на полковника!

Нямаше време за мислене и той сграбчи ръката на младши сержанта.

Мравка се извиваше във въздуха, като хваната за опашката маймуна, и се мъчеше да ухапе полковник Егоров за ръката. С другата си ръка той изтръгна пистолета и пусна Мравка.

И загубил равновесие, полетя подир нея.

Стори му се, че летя много дълго, за много неща успя да си помисли и на два пъти съжали, че няма по акробатика поне трети разряд.

Лампите светнаха. Млъкнаха сирените. Угаснаха прожекторите.

С голяма мъка успяха да завържат Мравка в чувала. Докторът бързо мажеше с йод хората, изпохапани и изподраскани от младши сержанта.

— Цял-целеничък съм — каза полковник Егоров, като се опипваше. — Само вятър бучи в главата ми. Сякаш все още летя. Благодаря ви, другари, за добрата работа.

Той отиде в болницата да провери как е здравето на Фонди-Монди-Дунди-Пек. Време беше да се изпрати бившият агент ЪХ-000 в „Гроб и мълния“. А ето ти сега неприятност! Само едно го утешаваше, че всичко можеше да завърши много по-зле.

Но защо не му минава тоя шум в главата? Само това остава, и с него да се случи нещо лошо!

В болницата не го зарадваха, казаха:

— Раната е много опасна. Куршумът е дум-дум. Засегнати са костите. Вземаме всички мерки.

— Ако знаете само колко ни е нужен тоя човек! Нямате дори представа колко ни е необходим и то по възможност най-скоро!

В главата на полковник Егоров не само шумеше, но бръмчеше, пращеше и скърцаше. Той глътна няколко хапчета и отиде да разбере как се държи младши сержант Мравка.

По пътя му стана много зле. Пред очите му ту притъмняваше, ту плаваха разноцветни кръгчета, в ушите като далечно ехо трещяха изстрели, чуваха се нечии гласове.

Като надви неразположението си, той каза:

— Все пак интересна особа е тая Мравка…

Тя все още беше в чувала.

— Хапе, дращи, ругае, не може да се излезе на глава с нея — съобщи младши лейтенант Юрий Василков. — Принудихме се пак да я вържем в чувала.

— Слушай, господин младши сержант — рече полковник Егоров. — Имаш ли поне малко мозък в главата? Ако не си добро детенце, ще съобщим на генерал Скрито-Покрито, че си го предала.

— Той няма да повярва! — кресна от чувала Мравка. — Няма да повярва! Той е умен! Той е най-най-най-умният! Саркофиго ид! (Ругатня.)

— Искаш ли лимонада?

— Бидл харл! Сафера!

Полковник Егоров поклати печално глава, разпери учудено ръце и каза:

— Сигурно нито веднъж в живота си тя дори на кукли не е играла. Родила се е шпионка. Ама че задача… Слушай, Мравке, хайде да не губим напразно време, а?

Мравка не отговори, само изписка злобно и полковник Егоров продължи:

— Не знам как са те учили там, но ти трябва да разбереш, че щом сме те хванали, то няма вече да избягаш от нас и ще се наложи все пак…

— Аз ще унищожа всички ви! — чу се от чувала. — Ще ви разкъсам! Белла стелла драга! Вивато бум хамо! (Много груби ругатни.)

Младши лейтенант Юрий Василков предложи:

— Другарю полковник, да бяхте отишли да си починете.

— Е добре. До утре. Все пак понапъни си мозъчето. Само напразно ще си губим времето, ако не отговаряш и ругаеш неприлично. Засрами се, момиченце!

Полковник Егоров тръгна за дома, а се намери в болницата: беше загубил съзнание в колата.