Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (12)

Глава №11
Обществената контрольорка Ана Дмитриевна в компанията на двама шпиони
ЪХ-000 се опитва да стане човек

ЪХ-000 се избръсна, вчеса, сложи нещата си в куфара, включи радиостанцията и предаде по ефира:

— До „Плод-зеленчук“. Нямам възможност да действам. Обкръжен съм от всички страни. Дошъл е краят. Работете самостоятелно. Назначавам Хипупутама за ръководител. Чака ни каюк. ЪХ-000.

Това съобщение той предаде на няколко пъти по ефира. Нека приятелите-предатели се оправят сами, а задачата и без това няма да изпълнят. Полковник Скрито-Покрито ще се пукне от злоба. Но на него, Фонди-Монди-Дунди-Пек, му омръзна да трепери от страх. Нека не носи мундир с пагони, ордени и медали, но от сега нататък ще живее човешки.

Ще вземе влака, ще замине за южното крайбрежие, ще наеме стая в къща с много деца и ще си играе с тях на всякакви игри, освен на шпиони.

И добре че сега той не е вече ЪХ-000, не е Фонди-Монди-Дунди-Пек. В паспорта му пише: Иван Иванович Иванов.

С куфар в ръка той крачеше доста спокойно към гарата и мислеше, че на първо време, както се казва, е намерил доста добър изход от положението. Разбира се, полковник Скрито-Покрито ще го търси, той умее да издирва, но и ние умеем да се крием.

Дори не забеляза (проклет шпионски навик — да действа по инструкция), как се озова в градината на определената пейка.

Веднага до него се пльосна Хипупутама, така се пльосна, че за малко не преобърна пейката. Той седя, пъшка, пъшка, пъшка и запита мрачно:

— Случайно да знаете кога играят „Спартак“ и „Динамо“?

„Дали не са му възложили да ме ликвидира? — мина през ума на Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Най-важното е да не се сети, че това съм аз.“

Иван Иванович Иванов на въпроса отговори с въпрос.

— А кое „Динамо“ имате предвид?

— Обикновеното „Динамо“. Футболния отбор.

— За ваше сведение в първенството на страната участват няколко отбора с название „Динамо“ — обясни любезно Иван Иванович Иванов. — Кой именно отбор ви интересува? Киевския, Минския…

— Спорта не ме интересува — избърбори Хипупутама, — повече обичам надениците. Разбирате ли, повече обичам надениците!

— Аз пък обожавам кренвиршите — отговори с усмивка Иван Иванович Иванов. — И непременно с картофено пюре.

— А аз ненавиждам пюрето — процеди през зъби Хипупутама и по лицето му личеше, че се мъчи да проумее нещо. — Ненавиждам пюрето! — мрачно повтори той. — И кренвиршите ненавиждам! И футбола ненавиждам!

— Тогава защо втори път вече питате за футбола?

— Защото ме помолиха да попитам. Разбирате ли? Помолиха ме да попитам: случайно да знаете кога играят „Спартак“ и не е важно кое „Динамо“?

„Няма да ме остави на мира — рече си Фонди-Монди-Дунди-Пек — трябва някак си да се откача от него.“

Иван Иванович Иванов каза недоволно:

— Ако вие, гражданино, сте сръбнали повечко, вървете си в къщи, че някъде наблизо сигурно има милиционер.

— Извинявам се, простете, извинете — забърбори уплашено Хипупутама, но не се помръдна от мястото си, само запъшка още по-силно.

„Поставен е да ме следи — заключи Фонди-Монди-Дунди-Пек, — ще ме натика в безлюдна уличка и — куршум в тила. Или два, за по-голяма сигурност.“

Хипупутама бе абсолютно сигурен, че пред него, по-право до него, седи не друг, а ръководителят на диверсантската група „Плод-зеленчук“. И макар че Хипупутама се обърка съвсем с разните му там „Динамо“, кренвирши, наденици и особено с картофеното пюре, той, както се казва, с всяка клетчица на шпионската си кожа чувстваше с кого си има работа.

Но поведението на ЪХ-000 бе толкова загадъчно, че Хипупутама загуби всяка разсъдливост, а заедно с това и бдителност. Със страшно нетърпение, като се стремеше колкото се може по-скоро и на всяка цена да изясни положението, той откъсна една пръчица и надраска на пясъка:

ЪХ-000

„Ама че тъпак! — рече си Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Как да се отърва от него?“

И докато Иван Иванович Иванов си седеше спокойно и не гледаше пясъка, като че на него бе надраскана неприлична дума, Хипупутама пъшкаше ли, пъшкаше, сякаш тичаше по нанагорнище и носеше върху си хипопотам.

Отдалече се чу милиционерска свирка. В друго време шпионите нямаше да й обърнат никакво внимание, а сега се разтрепериха от страх, като че не бяха агенти, а крадци джебчии. Хипупутама така заподскача на пейката, че тя можеше всеки момент да се счупи.

А милиционерската свирка се чуваше все по-близо и по-близо, все по-силно и по-силно.

Хипупутама и ЪХ-000 трепереха ли, трепереха. Тъкмо единият се успокои, другият започва да се тресе. Така можеше и мозъците да си изтърсят! Агентите вкопчиха ръце в пейката, за да поовладеят треперенето, стиснаха зъби и замряха.

Отзад някой се приближаваше, като кършеше храстите и свиреше оглушително с милиционерска свирка.

— Спартак… Динамо… Спартак… Динамо — мърмореше ЪХ-000, опитвайки се да си спомни нещо много важно. — Спартамо… динаспар… такдина… амоспар… так!… так!

— Кренвирши, наденици! Кренвирши, наденици! — мърмореше Хипупутама, примиращ от страх. — Кренденици! Надвирши! Перю! Рюпо! Пюро! Пере! Пюре!

От страх те не се чуваха и не се виждаха един друг.

— Граждани, граждани! — чу се отзад един радостен глас. — Да сте видели случайно тук шпионин? Един такъв мъничък, с пистолет, само по черни гащета, в ръцете си държи жълта фланелка, а?

— Не, не, никакъв шпионин не сме виждали! — бързо отговориха шпионите.

На пейката между тях седна леличката от обществения контрол Ана Дмитриевна. Тя дишаше тежко и потреперваше, защото пейката подскачаше.

— Какво е това, земетресение ли има? — учуди се Ана Димитриевна. — Или пък аз от радост треперя? Ама какъв нюх имам, а? Хванах гратисчия и насмалко да хвана шпионин! Как само ме предумваше да го пусна! Но аз си имам нюх за тях! Преоблякъл се, подлецът, като момче! И ломоти съвсем по нашенски! И пътува като нашите — без билет! Пистолета си загънал във фланелката. Измъкна го, пъхна го право под носа ми и закрещя с човешки глас: „Горе ръцете!“.

Шпионите изохкаха тихичко, преборвайки се с желанието да вдигнат ръце.

— Пък аз ни веднъж в живота си не съм виждал жив шпионин — заподмазва се Хипупутама. — Струва ми се, че няма такива.

— Няма ли! — позасмя се Ана Дмитриевна. — Как да няма, когато той самият ми каза, че е агент на чуждото разузнаване на една голяма държава! Преоблякъл се като момче и действа, враг такъв!

— Момчетата често играят на шпиони — каза строго ЪХ-000. — Глупава, разбира се, игра, но…

— Идиотска игра! — почти изкрещя Хипупутама. — Трябва да я забранят!

— Това би било много, много хуманно решение — добави ЪХ-000. — А то, за едни — игра, а за други — късане на нервите.

— Тоя беше шпионин, агент! — продума убедено Ана Дмитриевна и наду силно свирката си. — Ще си почина, ще си поема дъх и ще го спипам. Искаше да ме изплаши, мисли си, че ние, пенсионерите, сме страхливи. А тъкмо обратното — смели сме. Аз например се почувствах преизпълнена със сили, когато ме похвалиха и ме изпратиха на заслужена почивка. Апетит ми се появи и какви ли не мисли ми дойдоха в главата… И от никого не се страхувам. И с Фантомас бих се справила! Точно така, точно така!… Но защо спрях да треперя?

И едва сега леличката обществена контрольорка Ана Дмитриевна забеляза, че седи на пейката сама.

Край на втора част