Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Руки вверх! Или враг №1, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Божана Георгиева, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Лев Давидичев
Заглавие: Горе ръцете! Или враг №1
Преводач: Божана Георгиева; Славчо Донков (стихове)
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: Повест
Националност: Руска
Печатница: ДП „Тодор Димитров“
Излязла от печат: 30.11.1979
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Балавесов
Художник: Генчо Симеонов
Коректор: Албена Николаева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1449
История
- — Добавяне
Глава №35
Бившият генерал Мишмашен се съгласява да изпълни задачата, възложена му от полковник Егоров
Полковник Егоров избяга от болницата, като взе всички лекарства, които бяха на масичката до леглото му.
(С тая си постъпка той пак ме постави в неловко положение. Ако положителните герои се държат не както подобава, за това си пати, колкото и да е странно, най-напред авторът! Единственото, с което мога да оправдая моя герой, е, че той се срамуваше от поведението си и че му бе невъзможно да отсъства от работа дори един ден).
Най-напред трябваше да решат какви съобщения да изпратят в „Гроб и мълния“ и какво да правят с Мравка. Можеше ли да я държат все в чувал?!
— Затворете я в клетка! — посъветва го Мишмашен. — Никаква полза нямате от нея. Няма да изкопчите нито думичка. И при първия удобен случай ще разкъса някого. А на генерал Скрито-Покрито аз бих изпратил такова съобщение: „Хванахме се, хитреците, в капана и заслуга за това има вашата любимка Мравка. Чувствам се прекрасно. И на вас скоро ще ви дойде краят. Мишмашен, бивш генерал, а сега просто щастлив човек“. Но ако вие, господин полковник, искате да се отървете веднъж завинаги от Скрито-Покрито, опитайте се да се свържете с офицера Рахит. Той е такава лисица, че друга като нея няма. Може да изиграе когото си поиска и да го остави на сухо. Обожава паричките.
— Как да се свържем с него?
— Какво бих получил за това?
— А какво ви трябва?
— Още два дюшека най-малко.
— Смятайте, че сме се споразумели.
— Много мерсидаря! — Щастлива усмивка се разля по лицето му. — Ще му намекна, че са ни пипнали, но че ни най-малко не съжалявам и ще го помоля да приеме един важен гост, който ще му даде възможност да припечели добри парички.
— Делови разговор — одобри с насмешка полковник Егоров. — Онова, което съобщим на Рахит, няма ли да узнае и шефът му?
— В никакъв случай.
— Къде е гаранцията, че няма да ни изиграе?
— В подлостта. Рахит е мошеник не само по специалност, но и по призвание. Душицата му е мошеническа, умът му, организмът му, дето се казва, е такъв. Чувства нужда от мошеничеството, копнее да мами, да се вре навсякъде, да заблуждава някого, да изиграва някого. А вие на всичко отгоре му давате възможност да припечели нещичко. Разбира се, един ден непременно ще предаде и вас, но не веднага.
— Дюшеци ще получите още днес. Диктувайте текста на съобщението до Рахит.
Текстът излезе такъв:
Има пукнатина. Храня се с каша от грис. Свикнах. Чакайте добра вест.
Ваша до гроб и мълния
— Рахит ще разбере всичко — каза Мишмашен. — С негова помощ вие лесно ще се справите със Скрито-Покрито.
Като изпрати Мишмашен, полковник Егоров глътна няколко хапчета и прахчета, изпи по няколко капки от три шишенца и една бутилка и попита дежурния:
— Как е госпожа Мравка?
— В чувала е, както обикновено. Не бива да се пуска: хапе и дращи, не можеш се отърва.
— На какво реагира положително?
— Рядко — на лимонада. Почти не приема храна.
— Изпратете това съобщение по единадесети радиоканал. За отговора веднага ми доложете, където и да съм.
— Слушам, другарю полковник. Звъняха от болницата, искат вие…
— Благодаря, благодаря. Вървете.
Главата го болеше непрекъснато. А именно с главата трябваше да работи. Нима ще стои със скръстени ръце или ще лежи в болницата и ще се чуди и мае какво ли е скроил генерал Скрито-Покрито. Нали задачата на Мравка не им е известна, успяха да установят само, че тя е трябвало да унищожи ЪХ-000 и да направи нещо (но какво?) с Толик Прутиков.
От Главното управление ги съветваха: спокойно, не бързайте, ще ви помогнем, ще ви насочим. Но полковник Егоров чувстваше, че трябва да се бърза.
— Ами ако… пуснем Мравка? Какво ще прави без радиостанция, без пари, без документи и без оръжие? Може пък, въпреки всичко, да се опита да изпълни задачата. Тогава и ние ще я разберем.
— Другарю полковник, съобщение от Рахит.
Рахит отговори така:
Радвам се за вас. Яжте си грисова каша. И аз я обожавам. Чакам добрата вест.
— Всичко е ясно! — развесели се полковник Егоров. — Извикайте оперативната група за осемнайсет часа. А сега да дойде Мишмашен.
Той се яви сънен, седна в креслото, прозина се сладко шест пъти, три пъти се протегна, та чак кокалите му изпукаха. Прочете съобщението, прозина се сладко още веднъж, протегна се още веднъж, но вече без да му изпукат кокалите и рече:
— Съгласен е. Може да изпратите при него човек. Паролата за влизане е: изкривяване на карбуратора. Отговорът: хабанера, гуливера, чок.
— А паролата за излизане?
— Тя се мени три пъти на денонощие. По тоя въпрос е безсмислено да се обръщате към Рахит. Той е съгласен да има работа с човек, изпратен само от вас и то само на място.
— Господин бивш генерал! — каза полковник Егоров. — Ще ни направите ли още една услуга, ако ви обещаем свобода?
— Не ми трябва никаква свобода! — извика уплашено Мишмашен. — За какво ми е? При вас ми харесва. Нямам никакви претенции. Доволен съм от всичко. Готов съм да ви помагам, но само лежешката.
— Ами ако ви преведа в карцер?
— За какво, господин полковник?! Ах, да! Забравих, че при вас съм, така да се каже, в плен. Извинете, забравих. Слушам ви.
— Какво ще направи Мравка, ако, да предположим, успее да избяга?
— Най-напред ще направи всичко, за да изпълни задачата. За нея животът не струва пукната пара и затова ще действа нахално и безогледно.
— Защо се интересува от Толик Прутиков?
— Най-вероятно, за да го обезвреди. Или да го завербува. Скрито-Покрито е безкрайно злобен. И отмъстителен. Допускам, че е решил да се разплати за провала на диверсантската група „Плод-зеленчук“ и в същото време да изпробва първото шпионче.
— Ами ако ви предложа да избягате заедно с Мравка?
Лицето на Мишмашен доби такъв кисел и страдалчески израз, като че бе захапал гнил лимон. И забъбри уплашено:
— Ще ме осакати. Опасно е да я пускате. Ще офейка. И никой няма да я хване. Не, не, отказвам се! По-добре карцер! Седял съм в клетка при младоците и не съм умрял! Разберете ме и ме съжалете, господин полковник! Готов съм да направя каквото поискате, но само лежешком!
— Лежешком? — попита полковник Егоров. — Наистина, защо да не опитаме лежешком? А? Да предположим, че лежите и умирате…
— Как така — умирам? Вече?!
— Аз казах „да предположим“. Лежите, умирате и молите да доведат вашия командир — младши сержант Мравка. Искате да се простите с нея и да й дадете някой друг съвет. Ще измислим какво точно ще я посъветвате уж преди да умрете.
— Страшно, но съм съгласен. Съгласен съм на всичко лежешката.
Изведоха Мишмашен, а полковник Егоров глътна няколко хапчета и прахчета, после пийна капки и си помисли тъжно колко хубаво би било да си полегне сега за два-три часа…
— Свържете ме с доктор Азбарагуз — помоли той дежурния и изведнъж, въпреки непрекъснатата тъпа болка, в главата му се мярна ясната мисъл: Мравка трябва да се запознае с Толик Прутиков. Интересно, какво ще направи тя с него?
— Другарю полковник, доктор Азбарагуз е отишъл в Дома за политическа просвета да държи лекция на тема „Възрастният човек като резултат от развитието на детето“.
— И аз отивам там.
— Оперативната група е налице.
— Да има готовност. Съобщете на Мравка, че Щурчо е сериозно болен. Може и да умре. Аз ще бъда до крайния десен вход на залата в Дома за политпросвета.
Полковник Егоров се опита да си почине в колата, опита се поне да затвори очи, но нещо го тревожеше, като че той не отиваше на лекция, а да изпълнява опасна задача.