Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (28)

Глава №27
Бой между копойчетата и шпиончетата

Агентът Мравка съобщи, че задачата се изпълнява успешно: ЪХ-000 е обезвреден, намерен е Толик Прутиков, агентът Шурчо работи отлично.

Генерал Скрито-Покрито се изтегна доволен в креслото и дори изрева любимата си песничка:

Колко глупав е светът!

Уан, цвай, труа!

Ех, само да можеше да си поспи! Не му трябва мека постеля: той можеше да спи седнал, прав и дори като вървеше. Но не биваше да спи! Трябваше да работи, да работи и пак да работи! Иначе всички мечти ще си останат само мечти.

Планът на операцията „Братче-готованче“ е почти готов. Ето го. Сто и три дебели папки. Скоро, скоро ще се изпълни заветната мечта на генерал Скрито-Покрито, мечта, която някога започна с една дреболия — предаде родната си майка. Ха, скоро той ще предаде стотици, хиляди, милиони майки!

Генерал Скрито-Покрито заподскача от радост в креслото и се запровиква:

— Ух! Ах! Ех!

Ух! Ах! Ех!

Кой знае как появилият се в кабинета офицер Рахит изчака началството да се наподскача и доложи:

— Шефе, в чакалнята е господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрера.

— Да влезе! Сега ще ми се замята като риба на сухо!

— Майл! — изкрещя още от прага Фон Гаден. — Чудесно си починах. А вие, господин генерал?

— О, аз никога не бих станал генерал, ако си позволявах почивка! Това не ми се полага. Толкова работа имам! А сега, когато сте при нас, тя е двойно повече. Мислех си напрегнато как да извлека най-голяма полза от вашата дългоочаквана визита? Да не пропусна нищо от огромния ви опит в борбата и работата с децата.

— Разполагайте с мене, с моите знания и опит, както ви е угодно. Пък аз с дълбок интерес ще се запозная с всичко, което ще ми демонстрирате. Най-много ме интересуват, разбира се, младоците. Нямам търпение да сравня вашите шпиончета с моите копойчета.

— И аз едва се удържам от сравнение на нашите кадри. — И генерал Скрито-Покрито покани високия гост с нисък ръст да го последва.

Като видяха любимия си началник двайсет и осемте шпиончета вдигнаха такава неописуема врява-писък-рев-вой с патърдия, че дежурният офицер включи за една минута и половина пожарния маркуч. Под студената струя шпиончетата се усмириха.

Фон Гаден каза с уважение:

— Чудесно ги държите. Но извинете… — Той не сдържа подигравателната си усмивка. — Вашите шпиончета са още много малки. Моите хитреци ще се справят с тях в айн, тоест в един момент.

— Мноооооого се съмнявам! — отговори рязко генерал Скрито-Покрито. — Аз никога не им казвам, че са малки. Те дори не го подозират. Съгласен ли сте нашите кадри да си премерят силите?

— Извинете, но… не разбирам…

— Затова пък аз разбирам, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер! Ако се боите за своите тъпаци, ще отменим боя. Това е.

— Аз да се боя за моите тъпаци, тоест копойчета?! — извика Фон Гаден, заеквайки от възмущение. — Та моите тъпаци и вашите шпиончета… та вашите шпиончета и моите копойчета…

— Вашите условия! — кресна генерал Скрито-Покрито.

— Разберете! Вие! Само три мои копойчета ще направят от вашите двайсет и осем шпиончета двайсет и осем разкъсани трупчета!

— Тогава така им се пада. Значи екземплярите са лоши. Повтарям, какви са вашите категорични условия?

— Какви условия може да има? Нека се бият до победния край. Пуснете своите и аз — моите. Ей гот, смешно ми е!

— Смешно ли?! — Генерал Скрито-Покрито се зачерви, посиня и когато стана жълт-зелен, проговори: — Ей там има яма. Нека вашите тъпаци хвърлят в нея моите шпиончета. Ако хвърлят всички, живи или мъртви, вие побеждавате с резултат двадесет и осем на нула. Ако моите шпиончета вкарат вашите тъпаци в клетките и ги заключат с катинарите, вие губите с резултат нула на три. Боят няма да се прекъсва. Времето на боя да не се ограничава. Равен резултат не бива да има.

— Прекрасно! Съгласен съм! Чудесно! Зергутно! О майн бог! Да започваме! — Фон Гаден тъпчеше от нетърпение с краченцата си, обути в ботушки с различни цветове и потриваше ръчички в ръкавички с различни цветове. — Не ви завиждам! Съжалявам ви!

— Аз също не ви завиждам, но ви съчувствам! Още не сме се уговорили за наградата на победителя.

— Ще заплатите пълната цена на трите ми копойчета!

— Не съм съгласен! Ще ви платя пълната цена на трите копойчета в троен размер! Ако победят моите шпиончета, ще ми дадете своите тъпаци безплатно.

Фон Гаден загуби ума и дума, отвори още по-широко голямата си уста; дългите му фонгадни уши замърдаха, бухалските му очи замигаха и само острият му нос остана неподвижен.

— Изплашихте се, а? — запита подигравателно генерал Скрито-Покрито. — Знаех си аз, че в последния момент ще се уплашите.

— Никога! — Фон Гаден тропна с обутото си в бяло ботушче краче. — За нищо на света! — Той тропна с обутото си в черно ботушче краче. — Съгласен съм на вашите условия! Да почваме! — Той извади от джобчето си радиопредавател и заповяда: — Номер пети, номер девети, номер четиридесет и седми, при мене, бегом марш!

А генерал Скрито-Покрито се приближи до клетките и заговори спокойно:

— Слушайте ме внимателно. Работата мирише на голяма тупаница и бутилка лимонада на всеки. Сега ще дойдат тук трима субекта тъпаци. Те ще ви бият жестоко и ще ви хвърлят в ямата с много мръсна и много студена вода. А вие трябва да вкарате тия субекти тъпаци в клетките и да ги заключите с катинарите. Повтарям, всеки ще получи бутилка лимонада, а може би и кюфте.

Шпиончетата завиха от възторг.

На площадката се явиха трите копойчета и ревнаха:

— Фиг майл!

— Ти си фиг! — почнаха да ги дразнят шпиончетата. — Фиг, фиг, фиг!

— Дайте им време да се разярят! — заповяда генерал Скрито-Покрито на дежурния офицер. — Докладвайте ми за хода на боя редовно, но не много често. Господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер, аз тръгвам. Нямам време да се любувам на победата на моите шпиончета. Не ви желая успех. Всичко най-лошо!

— Както искате! Както искате! — извряка злобно Фон Гаден. — Не отговарям за последствията. Гответе паметници на вашите шпиончета.

— Пригответе се за съкрушителен бой! — изкомандва дежурният офицер, а дежурните войници започнаха да свалят катинарите от клетките. — Милички момченца, чакат ви кюфтенца! Никой да не пада — ще има лимонада!… Внимание… още веднъж, готови за поразяващ бой, мдааа… внимавайте! Мдаа… душа да не ви остане!

За кратко време настъпи абсолютна тишина. Шпиончетата притаиха дъх и когато се чу изстрел, изскочиха от клетките с диви крясъци и се нахвърлиха върху копойчетата.

На какво според вас разчиташе генерал Скрито-Покрито? Защо беше така уверен в победата на своите питомци?

Първо, защото копойчетата, макар и отлични автомати тъпаци, все пак бяха само тъпаци, макар и автомати. А шпиончетата — макар и лоши човечета, все пак бяха човечета. Те бяха хитри, подли, трепереха за собствената си кожа и не искаха да се търкалят, живи или мъртви, в ямата с много мръсна и много студена вода.

Второ, копойчетата се управляваха от Фон Гаден по радиото, а той беше толкова стар, че бъркаше посоките дясно и ляво. А щом бъркаше дясно и ляво, имаше надежда да сбърка и друго.

На площадката на младоците ставаше нещо невероятно-неописуемо-невъобразимо. Там падаше такъв бой, какъвто и на кино не може да се види.

Там се търкаляше едно кълбо от трийсет и едно тела, което издаваше едновременно:

О-о-о!

А-а-а!

И-и-и!

У-у-у!

Ррррр!

Копойчетата удряха с ръце и крака на всички страни и замахваха с глави, загубили отдавна баретите си. Всяко шпионче, попаднало под такъв удар или ритник, би пукнало на място!

Но там беше бедата за Фон Гаден и късметът на генерал Скрито-Покрито, че нито едно шпионче не попадна под никакъв удар или ритник, а и нямаше намерение да попада.

Дрехите на копойчетата станаха на парцали — шпиончетата можеха яката да хапят и драскат.

Копойчетата действаха само със сила, а противниците им — с хитрост, ловкост, подлост и пак с хитрост и хитрост. Те така бързо се мятаха пред очите на субектите тъпаци копойчета, че един от тях като тупна другия с юмрук, и тоя — бух на земята. Още не се беше окопитил, дето се казва, и се намери в клетка, прегънат на две, като че ли е сгъваемо ножче.

Дежурният офицер веднага щракна катинара и доложи на генерал Скрито-Покрито:

— Един на нула за шпиончетата.

Фон Гаден вече бъркаше не само дясно и ляво, а всичко. По високоговорителя крещеше само ругатни, докато обърка абсолютно и себе си, и двете оцелели копойчета. А какво всъщност да правиш, когато чуеш такава, извинете за израза, команда:

— Дано пукнете! — а по-нататък и съвсем неприлични думи.

Не само тъпак, но и умен човек ще се смути, когато не разбира за какво го ругаят. От лоши заповеди и глупави команди дори нормални хора понякога се превръщат в тъпаци.

А шпиончетата, въодушевени от резултата 1:0 в своя полза, кръжаха като оси около копойчетата, впиваха се в тях като кърлежи, полепяха се по тях като паяци-стършели-щръклици. И на двете ръце на всеки субект тъпак висяха по пет-шест противника.

Копойчетата виеха не толкова от болка, колкото затова че Фон Гаден виеше по микрофона.

Тъпаците субекти, като не знаеха какво да правят, се спряха. Противниците се възползваха от объркването им, повалиха ги, отмъкнаха ги в клетките, щракнаха катинарите и седнаха да си поемат дъх.

Дежурният офицер доложи на началството:

— Шефе, боят завърши с резултат три на нула в полза на вашите питомци.

— Да им се даде по едно кюфте и бутилка лимонада! — И генерал Скрито-Покрито се закиска, но вече не по микрофона, а просто така — във въздуха.

А високият гост с нисък ръст смъкна от главата шапчицата си и я затъпка с крачета, обути в ботушки с различни цветове, като изкряскваше една ругатня след друга. А шпиончетата ги слушаха с интерес.

Като изпотъпка с крачета шапчицата си в пръстта пред клетките на младоците — мястото на своя голям позор и грамадно нещастие, Фон Гаден се затътри, съпровождан от присмехулните викове на шпиончетата.

Той имаше намерение веднага да отиде при генерал Скрито-Покрито, но в чакалнята офицерът Рахит му прегради пътя и му каза без всякакво уважение:

— Заповядано е да се почака!

— Как — да се почака?!

— Както всички. Прав. Или седнал на пода.

— Аз съм високият гост господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден.

— Тъкмо за тебе е заповядано да почакаш — каза офицерът Рахит без всякакво уважение. — Шефът е много зает. Не обича да го безпокоят за съвсем дребни работи.

„Аз да съм дребна работа, и то съвсем! — стъписа се Фон Гаден. — Ще рече, лошо ми се пише. Ако той ми вземе копойчетата, ще ме изгонят от службата. Тогава как ще напакостя на човечеството?“

Сърчицето го заболя от тревожната мисъл, че никой освен него не може да напакости на човечеството както трябва. Но то се сви и за съжаление продължи да тупти.

В чакалнята нямаше ни един диван, ни едно кресло, ни един стол, нито дори табуретка. Офицерът Рахит преспокойно си седеше на масата.

Фон Гаден се умори от стоене и помоли:

— Напомнете на господин генерала за мене. Аз не съм чак толкова незначителен. Освен това съм възрастен човек, краката ми са по-малки от нормалните и не мога дълго да стоя прав.

— Твоите крака не ме интересуват. Ако искаш — чакай. Ако не щеш — върви си.

Не мислете, че генерал Скрито-Покрито имаше намерение да унижава Фон Гаден: сиреч, моите шпиончета надвиха твоите копойчета и затова постърчи сега в чакалнята ми. Не, генерал Скрито-Покрито нищо подобно не беше казвал на офицера Рахит. Офицерът Рахит се държеше грубо по своя собствена инициатива: надуши низшият чин, че му е спукана работата на висшия чин!

Всъщност Фон Гаден трябваше да чака, защото генерал Скрито-Покрито наистина бе много зает. Беше ужасно разтревожен: Мравка не изпрати следващото съобщение. Значи нещо се е случило. Но какво? Операцията беше обмислена и подготвена най-внимателно, изключена бе каквато и да е възможност за провал… Или Мишмашен ги е забъркал някакви?… Е, добре… Я дайте да видя тоя Фон Гаден!