Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (40)

Глава №39
Агентът Щурчо се прощава с младши сержант Мравка

— Умирам — едва чуто прошепна агентът Щурчо на младши сержант Мравка, когато двамата останаха сами в килията. — Преди смъртта си искам да ти съобщя нещо много важно. Ти можеш да избягаш оттук.

— Опашата лъжа!

— На смъртно легло не се лъже.

— Винаги се лъже! — отряза Мравка. — Какво искаш от мене, дърто говедо?

— Моля, без ругатни! — помоли се Мишмашен. — Не понасям такива… думи. Щях да избягам и сам, дори без да те предупредя, но ме стигна умирачката. Ако искаш да избягаш, трябва да се престориш на болна.

— А какво е това?

— Наистина, ти ни веднъж не си боледувала. Ами… как да ти кажа?… Направи се, че умираш.

— На псовисала ли да се направя?

— Е, псовисала, по вашему. Дишай често-често. И викай „Ах! Ех! Ох! Ух!“. Ще те преместят в друго отделение. По пътя и там никого не драскай и не хапи — поучаваше я Щурчо. — През нощта най-спокойно се измъкни през прозорчето. Охрана почти няма. Само на входа има дежурни. Ако се върнеш при нашите, предай на родителите ми, че съм загинал достойно, макар и като прост редник.

— Достойно, достойно! — промърмори Мравка, като го разглеждаше подозрително. — Пукни, щом искаш. Няма да ида при твоите старци. Мразя всички бабички и дядовци… А ти, като си толкова глупав, как научи, че може да се избяга?

— Първо, не съм глупав! — обиди се Мишмашен. — Второ, ако не престанеш да ме нагрубяваш…

— Млък! Кажи мерсидаря, че те оставих жив. Как се нарича помещението, където ще ме откарат, когато се престоря, че ще псовисам?

— Болница.

— Болница? — повтори Мравка. — Това, което е, псовисвалня?

— Да, както го казвате вие, шпиончетата! Но стига вече… от тия ваши думички… на културния човек му се гади!… И най-важното, повтарям, никого не хапи и не драскай. Мръкне ли се, измъкни се през прозорчето и — хоп! — зад оградата. И си на свобода!… Но ако те пипнат, пък аз не умра, а офейкам, какво да правя?

Мравка сви рамене и каза:

— Тебе те изпратиха тук, за да не се върнеш вече.

— Това е безобразие! — Мишмашен дори не го домързя да седне. — Та аз съм бивш генерал! Имам заслуги! Аз приех на работа това парвеню Скрито-Покрито! Аз, за ваше сведение…

— Стига! — прекъсна го Мравка. — Никой не се интересува от тебе! Нито от тебе, нито от твоите заслуги! За последен път те питам: не лъжеш ли?

— Твоя работа. Нямам намерение да те убеждавам.

В килията влезе полковник Егоров и попита:

— Поговорихте ли си?

— Благодаря ви, господин полковник — отговори Мишмашен с гробовен глас, — че благоволихте да изпълните предсмъртната ми молба… Чувствам, че моят командир, младши сержант госпожа Мравка, също е сериозно болна. Не е зле да я изпратите в псовисвалня.

— Къде? Къде?

— Тоест в болница… На нея й е лошо.

— Ах! Ех! Ох! Ух! — каза Мравка.

— О, тя действително е болна! — извика полковник Егоров. — Изпратете незабавно затворничката Мравка в болница! — И когато я изведоха, той попита: — Съгласи ли се?

— Само че бъдете нащрек — каза Мишмашен. — Може да офейка. Това не е човек, а шпионче. Изобщо, какви типове има в нашата организация! Излиза, че мене, бившия ръководител, са изпратили тук на сигурна смърт. Запланирана смърт. И не забравяйте, господин полковник, че изпълних още една ваша молба.

— Това не беше молба, а заповед. Не забравяйте, господин Мишмашен, че ние с вас сме врагове. Много години сте работили против нас.

— Ха, така съм работил, че ме разжалваха в редник! — извика Мишмашен. — Ако всички работеха против вас така… Ще ми оставите ли трите дюшека и единичната килия?

— Много е възможно съдът да вземе предвид разкаянието ви и известни ваши заслуги пред нас.

Когато полковник Егоров си отиде, Мишмашен въздъхна и потъна в сън. Не е негова работа как ще завърши историята с Мравка.