Лийла Мийчам
Пепел от рози (8)

8.

Атланта, юни 1917

След като събра всичките си дрехи, Мери заключи куфарите и се наслади на последното щракване, символ на окончателната й раздяла с това място. То бележеше края на затворничеството й в „Белингтън Хол“, слава на бога. Годината най-сетне беше приключила и тя можеше да се прибере вкъщи. След три дни щеше да си бъде у дома и никога повече нямаше да го напусне, тъкмо както искаше. А това беше най-голямото й желание, помисли си тя с ожесточение, докато смъкваше куфара от леглото. Дори да не беше получила нищо друго от пропиляната година в „Белингтън“, тя затвърди убеждението й, че единственото място, на което искаше да бъде, е Хаубъткър, където да отглежда памук.

Къде, за бога, се беше дянала Луси? В никакъв случай нямаше да позволи да закъснее заради нея. Вероятно директорката я беше изпратила да свърши нещо, за да не дойде навреме. Е, ако госпожица Пийбоди си въобразяваше, че Мери ще изпусне влака, за да се сбогува със съквартирантката си, грешеше също толкова, колкото и в деня, когато се запознаха.

Тя измъкна куфара пред вратата и го остави при другите, за да може портиерът да ги изнесе. Беше последната, която си тръгваше от общежитието. Госпожица Пийбоди се погрижи и за това — последен удар по бронята, която Мери беше облякла, за да се предпази от „Белингтън Хол“ и най-вече от директорката.

Вратите по коридора зееха отворени, обитателките си бяха тръгнали, а глухият екот на гласовете им все още се долавяше в тишината. Мери застана в коридора и се заслуша, вече почти не помнеше лицата на момичетата, с които беше делила това крило.

Макар да бяха на нейната възраст, те й се струваха безбожно млади, с мозъци, задръстени от пълнежа, който учителите се опитваха да набият и в нейната глава. Мери долавяше злорадството им, че щеше да напусне последна спалните помещения.

Всички си бяха тръгнали, с изключение на Луси.

Бодна я разкаяние. Трябваше да се засрами, задето Луси нямаше да успее да се върне в стаята им, преди да тръгне за гарата. Само че Луси щеше да превърне сбогуването им в ужасна сълзлива сцена, а ревовете и сълзите на съквартирантката й й бяха дошли до гуша.

Освен това тя се връщаше в обстановка, където цареше емоционален безпорядък. В „Съмърсет“ всичко се беше разпаднало. Точно както се страхуваше, Майлс се беше проявил като много по-толерантен собственик от баща си и резултатите бяха плачевни. През март, жадна за новини от плантацията, тъй като Майлс не пишеше почти нищо за „Съмърсет“ в редките си писма, тя писа на Лен. Управителят й отговори незабавно — веднага разбра, че му е било трудно да изпише думите и очевидно често беше докосвал химическия молив до езика си — и сподели с нея всичките си тревоги и мъката за окаяното състояние, в което се намирал „Съмърсет“.

Обзетата от ужас Мери си представи всичко. За да докаже, че снизходителното отношение към наемателите ще донесе единствено и само облаги, Майлс наредил на Лен да престане да води книгата с дяловете, да престане да се мръщи, да захвърли въображаемия камшик и да иде на риболов. Наемателите нямали нужда някой да следи работата им, настоявал той. Всеки щял да работи в зависимост от собствените си нужди и желания. Тези хора трябвало да хранят семейства, да се грижат за земята, да отглеждат памук. Не само че щели да се справят, ами резултатите щели да са значително по-добри. Лен щял да се убеди в това, когато дойдело времето да отчетат реколтата. Когато никой не посягал на достойнството на човек, когато околните пипали с кадифени ръкавици, той се справял по-успешно, тъй като енергията му нямала граници.

И така, разказваше Лен, наемателите нямали нищо против да изкарват по-малко за себе си и семействата си и се разхайтили.

Тази година обработили по-малко площи и не се трогнали особено, че памуковата листна въшка поразила част от реколтата. Очевидно методите на господин Майлс не давали желаните резултати и може би госпожица Мери трябвало да се прибере и да поговори с брат си.

В края на писмото Мери се беше разплакала неудържимо. „Дяволите да те вземат, Майлс!“, беше извикала тя, докато крачеше бясна из стаята. От самото начало подозираше, че ще стане така. Тъй като Лен не размахваше „въображаемия си камшик“, което означаваше, че не следи изкъсо работата на наемателите, продукцията беше спаднала на минимум. А те имаха нужда от пари за семе, торове, поддръжка и ремонтни работи, така че не оставаха почти никакви средства за изплащане на ипотеката. „Дяволите да го вземат! Дяволите да го вземат! Дяволите да го вземат!“, ридаеше тя на границата да си грабне багажа и да си тръгне, за да се разбере с брат си. Той нямаше никакво право да прокарва социалистическите си идеи за сметка на плантацията!

Беше решила да си събере багажа, когато получи писмо от Биатрис Уоруик.

По типичния си прям начин Биатрис пишеше, че била научила от Майлс, че Мери не харесвала „Белингтън Хол“. И тъй като познавала тяхното агънце с висок дух, подозирала, че Мери вече гради планове за завръщане преди края на учебната година. Биатрис й пишеше, за да я посъветва да не го прави. Състоянието на майка й не се било подобрило. Виждала се само с Майлс, Саси и Тоби Търнър, слугата за всичко. Не желаела да има нищо общо с останалите, включително и с нея. Къщата била тъмна, кепенците спуснати, вече никой не им ходел на гости. Според нея точно сега „Хюстън Авеню“ не било подходящо място за Мери. Присъствието й щяло да притисне Майлс още повече и да спре напълно възстановяването на майка й. За момента Мери можела да даде на Дарла единствено време, за да свикне с мисълта за условията в завещанието, с които били запознати всички.

Мери прочете писмото, обзета от отчаяние и гняв. Беше нечувано човек от което и да било от трите семейства да се намесва в личните дела на някое от другите две, освен ако не го помолят изрично. Изглежда, Майлс се беше обърнал към нея. Той сигурно бе описал трагичната картина на бунта й в „Белингтън“ и като проява на загриженост към най-добрата си приятелка Биатрис се бе съгласила да й пише.

Мери бе сгънала писмото с натежало сърце и бе решила, че няма друг избор, освен да дочака края на годината в „Белингтън“ и да се моли за най-доброто както за майка си, така и за „Съмърсет“. В момента цените на памука бяха станали нечувано високи заради войната в Европа. Печалбата им щеше да надвие глупостта на Майлс, а и тя щеше да се прибере преди следващия сезон.

Последваха още няколко удара. През април Съединените щати обявиха война на Германия. Конгресът гласува Закона за военната повинност, според който всички годни мъже от осемнайсет до четирийсет и пет трябваше да се регистрират за задължителна военна служба. Тъй като Мери се страхуваше от най-лошото, тя чакаше новини с притаен дъх. За съжаление Лен Дийтър беше от първите в града, които получили повиквателна. Кой можеше да го замести?

Последва нов ужас, когато на първи юни получи писмо от Майлс, в което я уведомяваше, че с Пърси и Оли са се записали в армията и през юли ще се явят в тренировъчния лагер за офицери в Джорджия. Първата й мисъл беше как Майлс ще действа като попечител на „Съмърсет“, след като от Хаубъткър ще го дели цял океан. След това осъзна, че ако Майлс може да бъде убит или осакатен, същото се отнася и за Пърси и Оли. Шокирана, отчаяна и вбесена, тя се беше разплакала. Как беше възможно Ейбъл Дюмонт и семейство Уоруик да позволят подобна проява на глупост. Като единствени синове момчетата можеха да поискат отлагане на военната служба заради неотложни задължения у дома, най-вече Майлс, тъй като семейството му зависеше от него. Как бе възможно да замине и да остави майка им? Как можеше да причини подобно нещо на малката си сестра? Тя трябваше да се прибере у дома и да поговори с него незабавно.

— Виждам, че си си събрала багажа.

Острите думи бяха изречени от Елизабет Пийбоди, директорката на училището. Беше застанала на отворената врата, пенснето й се мъдреше на носа, а в ръката си стискаше бележник.

— Да, готова съм — отвърна изненаданата Мери. Не очакваше лично госпожица Пийбоди да я изпрати. Едно беше да дойде отговорничката или някоя от съученичките й, но тъй като другите момичета от етажа си бяха заминали, не беше останал никой от персонала, който да я изпрати. Типично за злобната госпожица Пийбоди да задържи Луси. Дошла е да ме уязви за последно, реши Мери и нарочно й обърна гръб, за да облече жакета от костюма за пътуване.

— Колко куфара имаш?

— Четири.

Елизабет Пийбоди отбеляза нещо в бележника с бързи, резки движения. След като влезе в стаята, тя огледа критично голите легла и стени, отворените чекмеджета и шкафове.

— Провери ли внимателно да не си забравила нещо? Училището не отговаря за забравени вещи, след като ученичката си замине.

— Нищо не съм забравила, госпожице Пийбоди.

Погледът на директорката се стрелна към Мери и ахатовите й очи, скрити зад пенснето, заблестяха. В погледа й личеше неприязън, която Мери посрещна със студеното равнодушие, отличаващо я от останалите ученички още от самото начало.

— Сигурно — отвърна тя. — Не помня да сме имали друга ученичка, принесла толкова малко и да е получила толкова малко от училището.

Мери обмисли добре думите си и се усмихна спокойно.

— Съвсем не е истина, госпожице Пийбоди. Научих, че изречението, което току-що изрекохте, не е структурирано правилно.

— Невъзможна си. — Ръката на директорката стисна молива. — Непоносимо, упорито и егоистично момиче.

— Според вас.

— Научила съм се да се доверявам на преценката си, госпожичке, и пред себе си виждам млада жена, която ще съжалява за решенията, които е взела.

— Съмнявам се, госпожице Пийбоди.

Директорката говореше за отказа й да се превърне в половинка от някоя от известните двойки, които се събираха в „Белингтън Хол“. Мери отрано беше открила, че много от родителите изпращаха дъщерите си на училище, за да си намерят подходящ съпруг сред богатите братя, братовчеди, млади чичовци и дори овдовели бащи на съученичките си. Мери беше отказала на Ричард Бентуд, богат производител на платове от Чарлстън, брат на едно от малкото момичета, с които Мери се беше сприятелила.

— Тъй като Аманда ще остане тук още една година — продължи тя, — сигурно ще постигнете по-голям успех, като представите брат й на друга, по-изгодна партия от мен.

— Господин Бентуд няма нужда от услугите ми, за да го представя на подходящи жени, госпожице Толивър. Бъдете сигурна, че в неговия социален кръг е заобиколен с истински дами, докато вие нямате шанс да срещнете друг Ричард Бентуд сред вашето обкръжение.

Мери й обърна гръб, за да си сложи шапката с увиснала периферия преди госпожица Пийбоди да забележи, че думите й са попаднали в целта. Директорката имаше право в известен смисъл, въпреки че Пърси, Оли и Чарлс, синът на Емит Уейт, бяха достойни противници на всеки мъж, включително и на Ричард Бентуд. Проблемът беше, че нито един от тях не бе за нея, и тя се запита, когато отказа предложението за брак на Ричард, кога и дали ще срещне друг като него. Той беше подходящ за нея във всяко отношение, освен в единственото, което беше важно. Ричард щеше да настоява да предаде „Съмърсет“ в ръцете на управител, след като се оженеха, за да живее с него в Чарлстън. Това, разбира се, беше недопустимо, ала в нощта, когато двамата се разделиха завинаги, тя усети как я обхваща неизпитвана досега паника. Ами ако не се появеше друг, който да накара кръвта й да кипне, както ставаше, докато беше с Ричард? Ами ако бъдещето не й беше отредило друг, за когото да се омъжи и да стане баща на децата й?

Мери с огромно облекчение чу, че носачът взема изнесения в коридора багаж, но директорката все още не беше приключила с нея.

— Доколкото разбрах, юначагите наследници на богатите ви семейства заминават на война. Да се надяваме, че съдбата ще бъде благосклонна и няма да прекъсне жизнения им път. От онова, което прочетох за окопите в Европа, имам основание да се съмнявам, че ще се получи. В случай че животът на младите мъже бъде покосен — директорката докосна бузи в престорен ужас, — не ти остава много голям избор, нали?

Мери усети как пребледнява. Кошмарът, който я преследваше, откакто научи, че момчетата са се записали в армията, отново я притисна. Представи си как телата им лежат в локви от кръв на някое забравено от бога бойно поле; Майлс разперил ръце като плашило, русата глава на Пърси нямаше да помръдне никога вече, а светлината бе завинаги угаснала в искрящите очи на Оли.

Тя отвори малката си, обсипана с мъниста ръчна чантичка, една от последните й покупки от магазина на Дюмонт.

— Ето ключа от стаята ми — заяви Мери без следа от съжаление. — Стига приказки, госпожице Пийбоди. Трябва да се кача на влака.

Мери очакваше тя да я повика, докато излизаше. Щеше да е типично в стила на вещицата да измисли някоя причина, за да я задържи — я заради неплатена такса, я заради нещо повредено или заради изгубена книга. Обаче директорката явно бе предоволна да се отърве от нея и да я види как напуска „Белингтън Хол“, така че тя премина коридора до стълбището необезпокоявана, поела към свободата.