Лийла Мийчам
Пепел от рози (18)

18.

Докато пътуваше към плантацията на Ледбетър по-късно същия ден в теглената от кон карета, каквато елитът на Хаубъткър все още използваше, Мери мислеше ту за последния каприз на майка си, ту за причините Джарвис Ледбетър да я покани на обед. Всички знаеха, че голяма източна банка, както и други инвеститори от по-далеч търсят да купят плодородни земи в памукопроизводителните райони и са се обърнали към него с примамливо предложение за плантацията му. Единствените му деца, близначки, имаха неуспешни бракове и той често намекваше, че щял да продаде „Феър Ейкърс“ и да живее нашироко с парите от продажбата, вместо всичко да бъде профукано от дъщерите му и съпрузите им. Мери предполагаше, че я кани, за да предложи първо на нея шанс да закупи „Феър Ейкърс“.

Плантацията му представляваше дълга, тясна ивица земя, засадена с памук, разположена между „Съмърсет“ и парцела покрай Сабин, който беше наследил Майлс. Там бе построена красива плантаторска къща, която щеше да бъде продадена заедно със земята. Мери беше станала в ранни зори, за да пресметне каква финансова възможност има да закупи имота, така щеше да свърже терена край реката със „Съмърсет“ и да си осигури удобен, самостоятелен дом извън земите на семейство Толивър.

Баща й открай време мечтаеше да съедини двете части на разделения „Съмърсет“. Представяше си как морето от засадения памук се е ширнало от единия край чак до другия. Колкото и да пресмяташе Мери, счетоводната книга показваше, че мечтата няма да бъде осъществена. Единствените пари, с които разполагаше, не бяха истинска печалба, бяха отделени като резерв в случай на бедствие. Дори новата реколта да бъде унищожена, щеше да има достатъчно пари, за да плати на кръвопийците в Бостън, които я дебнеха и чакаха година след година да потъне. Никога нямаше да им достави това удоволствие. Беше заделяла всеки цент, пестеше, правеше жертви и стискаше зъби заради тези пари. Само след две години семейство Толивър щеше отново да притежава „Съмърсет“.

Мери живееше с надеждата за деня, когато щеше да получи нотариалния акт. Тогава щеше да организира пищно тържество, с което да покаже на цял Хаубъткър, че баща й е постъпил разумно, като й е завещал „Съмърсет“. Всички щяха да видят, че под нейно управление плантацията отново процъфтяваше. Домакинството им постепенно щеше да се отърси от немотията. Щеше да наеме помощница на Саси, да ремонтира всичките бани в къщата, да смени нужника в ъгъла на двора, за да изхвърлят нощните гърнета под леглата. Може би щеше дори да си купи автомобил и да пенсионира стария Шоний, верния арабски жребец, надживял другаря си по впряг. Майка й нямаше да се нуждае от абсолютно нищо. Отново щеше да вдигне глава и да носи най-красивата шапка на света. Познаваше Дарла и знаеше, че в мига, в който се облече по последна мода и къщата възвърне стария си блясък, тя нямаше да се замисли нито за миг чии ръце й осигуряват най-доброто. Щеше да се гордее с дъщеря си също както със съпруга си.

Само че ако Джарвис Ледбетър искаше парите си, преди да приберат и последната топка памук, тя трябваше да му откаже. Не можеше да рискува сумата, заделена като резерв, за нищо на света. Независимо от всичко, си струваше да изостави работата за известно време, за да чуе какво иска да й каже старият й съсед.

Два часа по-късно Мери наблюдаваше собственика на плантацията зашеметена и безмълвна. Бяха седнали в кабинета му и пиеха кафе, след като се наобядваха.

— „Фърст Банк ъф Бостън“, казвате — повтори Мери. Значи „Фърст Банк ъф Бостън“ искаше да купи „Феър Ейкърс“.

— Точно така казах, Мери. Иска всеки сантиметър. Само че… — Собственикът на „Феър Ейкърс“, дори на седемдесет все още всеизвестен женкар, докосна игриво връхчетата на пръстите си. — Все още не съм се съгласил. Първо на теб давам шанс да купиш имота, за да обединиш плантациите.

Мери едва успя да потисне желанието си да започне да вие. Тъкмо на „Фърст Банк ъф Бостън“ изплащаше ипотеката на „Съмърсет“. Също като погребален агент, който очаква последния дъх на умиращ, банкерите дебнеха момента тя да обяви, че не е в състояние да изплаща задълженията си. Като купеха „Феър Ейкърс“, ако „Съмърсет“ фалираше, банката щеше да притежава огромния терен на важна водна артерия и по този начин да го превърне в най-ценната плантация в Източен Тексас, на стойност три пъти по-висока от първоначалната им инвестиция. Нямаше друга причина, поради която да проявяват интерес към собствеността на Ледбетър, след като имаше други не по-малко апетитни хапки. Мери имаше чувството, че ще се задуши от обида.

Вече възприемаше финансовата институция като личен враг, решен да съсипе семейства като нейното, и системата, в която съществуваха. Плантатори като Джарвис Ледбетър продаваха земите си на купувачи от източните щати, предаваха наемателите, чието съществуване зависеше от тях, позволяваха имотите им да преминат в чужди ръце и да започне засяването на по-производителни култури от памука. Тя не ги винеше. Производството на памук ставаше все по-трудно. Времето беше непостоянно, искаха се големи суми за поддръжка на плантациите, пазарът се свиваше, налагаше се да се води непрекъсната война с вредителите и не на последно място беше нежеланието на наследниците да продължават семейната традиция — низ от причини, които даваха основание на хората да бягат от непрекъснатата борба за оцеляване.

Независимо от всичко Мери усети как я пробожда презрение към подобния на крастава жаба мъж, чиито светлосини очи я наблюдаваха похотливо над върховете на пръстите. Тя взе решение на мига.

— Ако изчакате до прибирането на реколтата, ще купя имота ви — заяви тя.

Плантаторът поклати посребрялата си глава.

— Съжалявам, миличка. Не мога да чакам до реколтата, която може да е добра, а може и хич да я няма, както и двамата знаем много добре. Продавам всичките си партакеши и се местя в Европа. Ще поживея известно време в Париж. Открай време ми се иска да отида там, да видя свят, преди да умра, и най-подходящото място за начало е „Мулен Руж“. Майлс още ли е в Париж?

— Така знам от последното му писмо. Господин Ледбетър… — устата на Мери пресъхна, когато чу следващия си въпрос. — Колко точно искате за „Феър Ейкърс“?

Когато той каза сумата, тя си пое рязко въздух. Беше много по-малко, отколкото очакваше.

— Напълно разумна… приемлива сума — заекна тя, докато мислите й препускаха над цифрите в счетоводната книга у дома.

— Много по-разумна, отколкото ще поискам на онази банда в Бостън — отвърна Джарвис и светлите му очи заблестяха.

— Защо ми правите толкова щедро предложение? — Мери застана нащрек. По време на обяда беше очаквала старецът да й направи някое неприлично предложение.

Домакинът въздъхна и бръкна в черното си вълнено сако, за да извади пура. След като отхапа върха, погледна края.

— Предполагам, за да успокоя съвестта си. Ако продам земята на тях, значи отварям задната врата, през която чакалите да се вмъкнат в Тексас. Знам го, съжалявам, че е така, но ако не го направя, мило момиче, безполезните съпрузи на щерките ми ще лапнат всичко. Като ти дам възможност да купиш „Феър Ейкърс“, ще знам, че съм направил нещо, за да спася стария начин на живот. Знам, че ако някой може да издържи, това си ти. Вече няма наследници като теб, Мери. Ти си последната от този вид. Аз пък ще съм доволен и на по-малко пари. Освен това… — старият плантатор грейна — предполагам, че повече от това няма как да си позволиш.

— Прав сте — потвърди Мери. Сега вече се чувстваше по-спокойна. Той й предлагаше възможност и тя щеше да е пълна глупачка, ако я подминеше. Втори шанс да купи земята толкова евтино нямаше да има, не и ако я купеше „Фърст Банк ъф Бостън“. Заговори бързо: — Господин Ледбетър, мисля, че има начин да купя земята ви. Кога искате отговор?

— Надявам се да приключа със сделката до края на седмицата. Знам, че времето е малко, Мери, но искам да се махна оттук до края на месеца. Ако купиш плантацията, ще се погрижа полята да бъдат изорани, но не поемам никакви други задължения. И трябва да ми платиш в брой. Ще ме извиниш, но нямам доверие на хартийките. Парите ми трябват веднага и искам да уредя всичко, преди да отплавам. Такива работи трудно се оправят, когато си отвъд океана.

Мери се изправи и протегна ръка на домакина.

— Ще ви уведомя до края на седмицата. Както знаете, трябва да се консултирам с Емит Уейт, който е попечител на „Съмърсет“.

Джарвис Ледбетър остави пурата, изправи се и поклати глава.

— Мила моя, ако успееш да убедиш Емит за тази работа, значи си дори по-забележително момиче, отколкото мисля. Успех.

Трябваше й много повече от успех, мислеше си Мери, докато подкарваше Шоний по прашния път към града. Трябваха й поне двайсет разумни причини, с които да убеди Емит да й даде резерва, за да купи „Феър Ейкърс“, а вероятността беше нищожна. Откакто Майлс го остави за попечител, той нито веднъж не беше казал и дума за разходите, но този път щеше да се заинати като магаре на мост. Колкото и високо мнение да имаше за нея, макар да се възхищаваше на качествата й на лидер, преди всичко той беше предан на баща й. Двамата бяха близки приятели. Нямаше друг в окръга, който да обича и уважава баща й повече от Емит. Мери трябваше да заобиколи по някакъв начин предаността му към паметта на покойния си приятел, а това не бе никак лесна задача. Той нямаше да допусне загубата на любимия на Върнън Толивър „Съмърсет“ заради някаква прищявка на дъщеря му.

Същевременно, колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че покупката на „Феър Ейкърс“ е благоразумна стъпка. Първо, щеше да влезе във владение на имота незабавно. Трябваше да убеди Емит, че просто ще размени една форма на собственост за друга. Щеше да размени пари за земя, която имаше значително по-висока стойност от предишната цена. Дори реколтата да се окажеше лоша, тя можеше да ипотекира „Феър Ейкърс“ и да изплаща и двете ипотеки през краткото време, което й оставаше да изплати дълговете на „Съмърсет“. Нямаше да си позволи да мисли какво ще означава това за домакинството, тъй като те и без друго изнемогваха.

Докато се носеше по пътя към града, тя обмисляше и други аргументи. Умоляваше Всевишния да й даде сила да накара Емит да ги приеме също като нея.

Опасяваше се, че на вратата ще има табела „Обедна почивка“, но, слава богу, го откри в кантората.

— Мери, миличка — възкликна в тиха почуда адвокатът, когато тя му обясни причината за посещението си. — Не мога да повярвам, че разсъдливата ти главица е родила подобна идея. Резервът е единственото средство, което да ти дава сигурност. Не мога да ти позволя покупка на земя, която ще изложи на опасност плантацията.

— Но, господин Уейт — молеше го Мери, застанала пред бюрото, твърде напрегната, за да седне, — вие не познавате онези хора. Защо им е да купуват „Феър Ейкърс“, ако не се надяват да сложат ръка на „Съмърсет“?

Емит разпери ръце.

— Не отричам, че няма да го направят, но помисли. Това е тяхно право, да не говорим, че подобно бизнес решение е изключително изгодно.

— Все едно. Те ще бъдат твърде неприятни съседи. Има какви ли не начини да причинят щети в „Съмърсет“ от позицията си във „Феър Ейкърс“, и то единствено, за да ми помогнат да фалирам.

Емит изви скептично вежди.

— Какво например?

— Могат да саботират напояването от Сабин например. Семейство Толивър и Ледбетър винаги са си съдействали и каналите в двата имота винаги са били отворени. Водата може да бъде отклонена, дори спряна и ние няма да можем да направим абсолютно нищо. Без напояване „Съмърсет“ е обречена. „Банк ъф Бостън“ може да откаже да ни съдейства при изтребването на вредителите. С господин Ледбетър винаги пръскахме имотите едновременно. Ако не го направим по едно и също време, усилията ще са напразни. Сигурна съм, че има и други начини да ми подлеят вода, но сега не се сещам. Ами пожар!

Емит изгъргори нещо, очевидно готов да спори с нея.

— Мери, това е все едно сами да се съсипят. „Банк ъф Бостън“ иска тази земя като инвестиция, не се опитва да я купи, за да те прогони. Имотът има добро местоположение заради излаза на Сабин. Купуват го, за да го продадат с печалба.

— Те могат да си позволят да чакат, господин Уейт. Могат да оставят плантацията да буренясва цяла година, след това да я продадат като част от „Съмърсет“ и пак да са на печалба.

— Това може да стане само в случай, че мотивът, на „Банк ъф Бостън“ закупуване е непочтен, както подозираш, нещо, в което искрено се съмнявам — отвърна Емит.

Мери обаче усети, че му е дала повод за размисъл. Той се намръщи и се облегна назад на стола. Тя, на свой ред, се приведе напред, готова да продължи.

— Като прибавим „Феър Ейкърс“ към попечителския фонд, имотът в завършен вид става по-ценен — убеждаваше го тя. — И не забравяйте, че ще загазя единствено ако няма реколта. Само че това е доста невероятно „ако“. Тази година очакваме много богата реколта. Успеем ли, ще разполагам с повече от достатъчно пари, за да оставя резерв за следващата година. Ако и следващата година е добра… О, господин Уейт… — Мери закрачи възбудено, плесна с ръце и очите й заблестяха. — Само си помислете! „Съмърсет“ обединен с „Феър Ейкърс“, истинско море от бяла пяна чак до брега на Сабин! Това вече ще бъде сбъдната мечта.

Емит поклати тъжно глава.

— Не, Мери. Не става въпрос за мечта, а за гордост. Това не е поглед в бъдещето, сляпо желание, което се отличава от алчността единствено защото обичаш тази земя. Извинявай, че говоря толкова открито, но го дължа на баща ти. Гордостта те тласка да купиш „Феър Ейкърс“, защото тогава ще притежаваш най-голямата плантация в Тексас и ще докажеш, че баща ти е бил прав, като е оставил всичко на теб. Водена си от гордост, не от желанието да осъществиш една мечта и гордостта те заслепява, пречи ти да видиш какво е действителното ти положение.

Наранена от думите, неспособна да повярва, че той не е разбрал правилно мотивите й, Мери се развика:

— Не, господин Уейт, вие сте сляп за положението, в което се намирам. Ако „Банк ъф Бостън“ купи имота, те ще съсипят „Съмърсет“. Готов ли сте да се обзаложите, че няма да го направят?

— А ти готова ли си да заложиш всичко, което притежаваш, че ще го направят? — отвърна й той с въпрос. — Взимаш решения заради онова, което предполагаш, че „Банк ъф Бостън“ ще направи. Залагаш реколтата от идващите две години. Ако реколтата е слаба, мислиш, че ще можеш да вземеш заем, като ипотекираш „Феър Ейкърс“. Ами ако не успееш? Нали не си забравила, че си само на двайсет. Трябва да навършиш двайсет и една, за да получиш заем срещу твоя подпис. В нашия случай ще ти бъде необходим гарант, а кой според теб ще се съгласи да подпише? — Изражението на Емит й подсказа да го изключи като възможен кандидат. Той не разполагаше с пари, за да покрие загубите й при неблагоприятно стечение на обстоятелствата.

— В такъв случай се надявам името Толивър да послужи като гаранция — вирна самоуверено брадичка тя. — Всички знаят, че ние от семейство Толивър спазваме обещанията си.

Емит въздъхна и прокара ръка през лицето си.

— Мило дете… Има още нещо, над което изглежда, не си помислила. Как ще се занимаваш и с „Феър Ейкърс“, и със „Съмърсет“ без управител? И в момента си затънала в работа. Можеш ли да си позволиш да запазиш човека на Ледбетър? Помисли си за допълнителните задължения, които ще поемеш, за времето и парите, които трябва да вложиш, и ако ми позволиш да добавя — Емит я погледна с бащинска загриженост — за младостта си.

— Господин Ледбетър каза, че ще се погрижи да разоре, преди да замине — обясни с приглушен глас Мери. Най-сетне привлече стол и се отпусна тежко на него. Дори не бе помислила за допълнителната работа или как ще се справи без помощта на управител. Никога не се впускаше напред, преди да й се наложи, а пък що се отнасяше до младостта й… твърде много време бе изминало, откакто за последен път се беше чувствала млада. Погледна към Емит Уейт, решен да изпълни съвестно дълга си. — Знам, че се стараете да опазите интересите ми, господин Уейт, но как ще се почувствате, ако се окажа права, а вие грешите.

— Ужасно — въздъхна Емит. — Но не чак толкова ужасно, колкото ако аз съм прав, а ти грешиш. Ако си права, ще имам оправданието, че предпазливостта ме е накарала да ти откажа да вложиш последните си средства. Няма обаче да мога да се успокоя по същия начин, ако се окаже, че аз съм правият.

— Татко щеше да се съгласи с мен — заяви Мери, без да откъсва поглед от него. — Той винаги предвиждаше опасностите. Той щеше да рискува. Държа да ви кажа, скъпи приятелю, че ако „Банк ъф Бостън“ купи този имот и страховете ми се окажат истина, ще ми бъде много трудно, дори невъзможно да ви простя.

Емит стисна устни. Беше се замислил и тя разбра, че е изрекла вълшебните думи: „Татко щеше да рискува.“

След няколко секунди адвокатът се усмихна тъжно.

— Толкова много приличаш на баща си, Мери Толивър. Знаеш ли? Понякога, имам чувството, че той, а не ти, седи на стола насреща ми и разговаря с мен. Да, баща ти наистина щеше да рискува. И както и сега, аз щях да се опитам да го разубедя.

— Щяхте ли да успеете?

— Не. — Адвокатът придърпа напред стола си, сякаш бе взел окончателно решение. — Каза, че до края на седмицата трябва да съобщиш какво си решила на Джарвис, нали така? Нека и двамата помислим. До петък ще ти съобщя решението си и тогава ще се свържеш с господин Ледбетър. — Емит я погледна напрегнато над очилата. — Държа да ви предупредя, госпожице Мери Толивър, че ако отговорът ми е „да“ и страховете ми се оправдаят, ще ми бъде безкрайно трудно да си простя.