Лийла Мийчам
Пепел от рози (17)

17.

— Майка ти иска да те види, госпожице Мери.

Мери вдигна поглед от бюрото на баща си, където пресмяташе разходите и приходите за предстоящата година и свъси вежди. Беше първи януари 1920 година.

— Мама иска да ме види ли? Защо?

Саси вдигна рамене.

— Хич не ме питай, но майка ти е седнала на леглото, красива като картинка. Днес сутринта се изкъпа съвсем сама, среса се и си върза косата със синя панделка. Пожела да я облека, за да слезе долу, след като поспи.

Мери стана, изпълнена с предпазлива надежда, и погледна към часовника на полицата над камината. Ако това беше поредната игра на майка й, тя нямаше никакво време, за да участва. Трябваше да оправи сметките преди срещата по обед с Джарвис Ледбетър, съседа плантатор. Ако майка й беше обърнала нова страница…

Мери отбеляза мястото, докъдето беше стигнала в счетоводната книга.

— Според теб какво става?

— Не знам, госпожице Мери. Крие нещо зад жълтите си очи.

— Какво може да крие, дето не го знаем? Никъде не е ходила, с никого не се е виждала вече цяла година. Да не е получила писмо от Майлс?

— Аз не съм й носила писма.

Мери погали Саси по рамото.

— Ще се кача да проверя какво иска. Донеси ни кафе, ако обичаш. Не подуших ли канелени кифлички одеве? Сложи няколко, може и тя да похапне.

— Добре си ги подушила. Днес следобед очаквам господин Оли, а знаеш, че той обожава канелените ми кифлички. — Тя се разкиска и последва Мери в коридора. — За него е удоволствие да готвя. И за господин Пърси, въпреки че той не се наслаждава на храната като господин Оли.

Мери избегна отговора и започна да връзва зелената си панделка по-стегнато, преди да се качи на горния етаж. Намеците на Саси, че е време да се омъжи, бяха точно толкова деликатни, колкото и удари с тухла. Тъй като той вече рядко се отбиваше при нея, вярната икономка смяташе Пърси за изгубена кауза.

Когато се заизкачва по стълбите, Мери се замисли за него и почувства обичайното стягане в стомаха. Дали не беше изгубил интерес към нея? Да не би да разчиташе самотата да я тласне отново в обятията му? Да не би отсъствието му да означаваше, че връзката им е безнадеждна? Всеки ден си припомняше думите, написани на бележката, пъхната в ръкавицата, която й подари за Коледа? „За ръцете, които искам да държа до края на живота си.“

Мери се поколеба, преди да почука на вратата на майка си, изпълнена с неприятния спомен за мрачното, потискащо „влез“, което бележеше началото на всяко неприятно посещение. Всеки път, когато го чуеше, Мери усещаше как я обзема раздразнение. Беше достатъчно да си помисли как Оли се справя с положението си, за да се изпълни с презрение към начина, по който Дарла Толивър приемаше своето. Оли не се беше предал на самосъжалението й отчаянието! След като прекара кратко време в болница в Далас, той се върна на работа в магазина, а патериците от оникс и сребро бяха като моден аксесоар към изискания му гардероб.

— Влез! — Гласът на Дарла отекна силно и ясно след почукването. Мери отвори изненадано вратата и надникна предпазливо.

— Майко, ти… изглеждаш чудесно — възкликна удивено Мери. Не помнеше кога започна да й казва „майко“. Причината за обръщението беше зейналата между тях пропаст, годините на отчуждение. „Мамо“ беше в знак на обич, докато „майко“ беше просто обръщение.

Мери веднага разбра, че „чудесно“ не е подходящата дума. Съмняваше се, че майка й ще изглежда отново чудесно, след като толкова дълго беше злоупотребявала със здравето си. Днес обаче тя се беше изправила в леглото на чисти възглавници, измита, сресана и облечена във фин пеньоар като онзи, който обличаше по времето, когато съпругът й беше все още жив, и изглеждаше свежа и отпочинала. Мери пристъпи към леглото.

— Какво има? — попита тя шокирана, като съзря сивите нишки, прошарили косата на майка й.

Дарла се разсмя с лекия, приятен смях, който Мери не беше чувала от години, и посочи към прозореца. Саси беше дръпнала завесите, за да влезе бледото януарско слънце, първата светлина, огрявала стаята след смъртта на баща й.

— Новата година, това е поводът. Искам да отпразнувам идването й, да стана от леглото, да изляза от стаята. Искам да подишам свеж въздух и да почувствам как слънцето гали лицето ми. Искам отново да се почувствам жива. Мислиш ли, че е твърде късно затова, Мери, агънцето ми?

Агънцето ми! Майка й не я беше наричала така от години. Гърлото на Мери се стегна при този глас от миналото.

— Мамо — прошепна задавено тя. И преди имаше подобни заблуди, чиято цел беше да излезе на свобода, за да се добере до някоя бутилка.

— Мери, знам, че ми нямаш доверие — каза Дарла и вирна брадичка към дъщеря си с много обич. — Мислиш, че искам да изляза, за да отида някъде да пия, но честно да ти кажа, вече не мога да измисля нови начини, за да го направя. Просто искам отново да се почувствам като човек, миличка.

Както бе застанала в долния край на леглото, Мери стисна очи, за да спре напиращите сълзи. „Миличка“. Остана поразена как е жадувало сърцето й за една дума на обич.

— О, миличка, знам… — Дарла отметна завивката и спусна слабите си, бледи крака на пода. — Знам… знам — загука тя и се заклатушка в ефирния си халат към Мери. — Ела при мама, любимо детенце. — Тя протегна ръце и Мери се спусна към нея, остави се да бъде галена и глезена, сякаш се беше прибрала от игра с ожулено коляно. Наслади се на прегръдката с отчаян глад, макар да изпитваше известни съмнения, че това може да се окаже поредната игра, с която майка й се опитваше да я подведе, за да постигне желаното.

Ала въпреки това тя продължи да стиска ръцете й, когато седнаха на шезлонга, и попита:

— Какво искаш, майко? Какво искаш да направиш, за да си щастлива?

— Първо искам да се поразтъпча из къщата, за да възвърна част от силата в краката си. След това мислех да помогна на Тоби, докато оправя градината. Саси ми каза, че е приготвил разсад за картофи.

Мери наблюдаваше майка си изпитателно, но не забеляза и следа от предишните лъжи; очите й не се стрелкаха настрани, за да скрият тайните й намерения. Нима бе забравила, че още преди години Тоби изрови с мотиката последната бутилка бърбън от зеленчуковата градина?

Дарла забеляза загрижеността й и стисна ръката й.

— Не се тревожи, миличка. Знам, че не са останали скрити бутилки с алкохол. Просто ми се иска отново да почувствам земята между пръстите си, да насадя нещо. Освен това съм сигурна, че на Тоби малко помощ ще му дойде добре.

— Знаеш, че някой трябва да е непрекъснато край теб — напомни й тихо Мери.

— Да, знам. Е, Тоби може да ме наглежда сутринта, докато сме в градината. След като обядваме, ще поспя и ще остана заключена, както обикновено. Следобеда Саси ще ме пази в салона. Иска ми се да поседя долу и да почета. Все още ли получаваме „Уоманс хоум къмпейниън“?

Мери се намръщи, когато чу жестокото звучене на думите, но Дарла говореше без злоба, съвсем спокойно, със същия глас, с който едно време разговаряше със семейството си на закуска.

— За съжаление не — отвърна Мери, — но имаме броеве отпреди няколко години. Просто нямаше смисъл да плащаме абонамент…

Мери си пое дълбоко дъх в очакване да види как златистите очи на Дарла пламват от обида при тези думи, но тя кимна:

— Разумно е, тъй като само аз четях списанието. Знам, че сме бедни. Няма смисъл да пилеем пари за ненужни неща. — Тя отдръпна ръце. — Няма да те питам как върви в „Съмърсет“. Едва ли някой би могъл да се справи по-добре от теб. Там ли прекарваш по-голямата част от дните си?

Мери потърси следи от стария гняв и болка, но Дарла бе задала въпроса напълно спокойно, от най-обикновено любопитство. Може би най-сетне се беше изтръгнала от тъмата на горчивината и омразата.

— Да, мамо. Подготвяме полето за пролетта.

— Не се чувствай виновна, задето прекарваш времето си в плантацията. Когато двете със Саси сте заети, може Биатрис да поседи с мен. Знам, че го е предлагала безброй пъти. Между другото, кажи как изглежда?

— Много по-добре, откакто Пърси се върна у дома и вече не се облича в черно.

— Все си мислех, че се преструва, че по този начин се опитва да спечели съчувствието на хората и да ги накара да я забележат. Всички изпратихме синове във войната. Всъщност, много ми се иска да я видя. Ще уредиш ли нещо за утре? Искам да я помоля да ми направи една услуга. — Тя наклони грациозно глава както преди и върна стари спомени и отчаяние.

— Има ли нещо, което аз да направя за теб? — попита Мери с опасение за най-лошото. Всички в града, включително семейство Уоруик, се бяха запасили с алкохол, преди да бъде прокаран закона за сухия режим, който забраняваше купуването и продажбата на алкохол след полунощ на шестнайсети януари.

Дарла разбра причината за въпроса й. Махна с изтънялата си ръка.

— Глупаво момиче, няма да я моля да ми донесе бутилка, ако това те тревожи. Не, искам да я помоля да ми помогне да организирам парти.

— Партиди?

— Да, агънце. Нали знаеш какво предстои в началото на следващия месец? — изкиска се Дарла, когато видя изумлението по лицето на Мери. — Да, миличка, рожденият ти ден! Да не би да си помисли, че съм забравила? Ще организираме нещо елегантно, но семпло, ще поканим семейство Уоруик и Ейбъл и Оли, дори семейство Уейт, ако искаш. Откога само не съм виждала момчетата.

— Наистина не си, мамо — отвърна тихо Мери. — От няколко години. — Разбира се, че не беше забравила рождения си ден. Ставаше на двайсет и оставаше още една година, докато поеме пълния контрол над „Съмърсет“. Остана обаче изненадана, че майка й помнеше. Чу тежките стъпки на Саси по стълбите и звънтенето на костния порцелан. — Саси ни носи кафе и канелени кифлички — обясни тя. — Какво ще кажеш да си направим чаено парти както едно време и да обсъдим каквото си намислила?

— Хайде! — потри ръце Дарла. — Само че не мога да обсъждам всичко, което съм намислила, агънце. Искам да има и изненада, за да не се съмняваш колко много те обичам.

По-късно, докато отнасяше подноса в кухнята, Мери попита:

— Кажи какво мислиш, Саси?

— Преструва се, госпожице Мери. Познавам я аз майка ти и съм сигурна, също както ревматизмът ми подсказва кога ще вали, че замисля нещо.

Мери не беше толкова сигурна. Къщата, градината, беседката, навесът за карета и бараката за инструменти бяха внимателно претърсени за алкохол. Може би майка й се надяваше да са пропуснали някоя и друга бутилка, но ако беше така, тя със сигурност щеше да се опита да стане от леглото по-рано. Бягството отпадаше като възможност. Тя не разполагаше с пари, нямаше откъде да вземе, нямаше и къде да отиде, дори да намереше сили да излезе. Този път изглеждаше напълно искрена и решена да се стегне и изправи на крака.

— Ти забелязала ли си, че всички семейни снимки от полицата над камината, освен тази на господин Майлс в униформа са изчезнали? — попита Саси.

— Забелязала съм. Тя ги отнесе долу, след като татко почина.

— Тя, майка ти, може да ме кара да паля огън в камината горе, както тази сутрин, може да ме кара да дърпам завесите и да се конти, но докато не видя твоите снимки и снимките на баща ти и цялото семейство там, където им е мястото, няма да повярвам на нито една нейна дума.

Мери кимна замислено.

— Това ще покаже, че е искрена — съгласи се тя, макар да се съмняваше, че Саси някога ще види отново семейството й да се усмихва от сребърните рамки над камината в стаята на майка й.