Лийла Мийчам
Пепел от рози (41)

41.

Хаубъткър, септември 1937

Пърси седеше на реда, запазен за семейство Уоруик, и чакаше началото на службата, унесен от жуженето на разговорите наоколо и монотонното бръмчене на вентилаторите на тавана. Единствен той от цялото семейство присъстваше. След като двамата с Луси се ожениха, тя се опита да изостави католицизма, но така и не направи нещо повече, а Уайът щеше да прекара вечерта — както всяка събота — у семейство Дюмонт. Освен ако Оли не беше размахал камшик на сутринта, бе много малко вероятно момчетата да дойдат на църква. По-вероятно беше да седнат да се наядат с палачинките на Саси, залети с масло и захарен сироп. От двете семейства само те двамата с Оли ходеха редовно на църква. Мери рядко се вясваше, обикновено прекарваше неделното утро приведена над счетоводните книги в къщата на Ледбетър, а Луси, която не беше ревностна католичка, оставаше да се наспи.

Изглежда, Оли беше размахал камшика, забеляза развеселен Пърси. Една от страничните врати на църквата се отвори и старият му приятел влезе, последван от Матю, Уайът и сина на Майлс, Уилям. Пърси се усмихна вътрешно. Представяше си какво е станало днес сутринта, как Оли и Саси са накарали тримата да се изкъпят и нагласят в костюми и вратовръзки. Несъмнено Мери беше отишла в къщата на Ледбетър още в тъмни зори, тъй като бе време за прибиране на реколтата.

И четиримата го видяха. Оли както винаги се усмихна широко и изви многострадално очи към тавана, за да покаже какви мъки е изтърпял тази сутрин, а Матю и Уилям се ухилиха и помахаха. Единствено Уайът остана безучастен и извърна очи от баща си, без да го поздрави.

Пърси наблюдаваше как момчетата следват Оли към реда на семейство Дюмонт, а Уайът се промъква, за да седне до Матю. Бодна го чувство на завист, докато наблюдаваше как приятелят му сяда, а синовете му се настаняват до него. Ето че и синът на Майлс вече беше част от семейството му. На Оли не му се налагаше да се пита, обзет от самота, какво ще прави през остатъка от деня, както правеше в момента Пърси. Оли щеше да се прибере след края на службата, последван от момчетата, а Мери щеше да чака у тях, от нея да се разнася аромат на печена шунка, пържено пиле или говеждо на фурна. Двамата с Мери щяха да седнат на покритата с мрежа против комари веранда, тя щеше да пие студен чай както обикновено, а Оли чаша френско вино. Момчетата щяха да се стараят да не си лекьосат дрехите, докато обядват, и ще чакат да им разрешат да отидат да се преоблекат. По-късно той щеше да си полегне, а Мери ще се занимава със счетоводните книги; момчетата ще се втурнат към ливадата отпред, за да играят същите игри, които Пърси, Оли и Майлс играеха всяка неделя, когато бяха на тяхната възраст. Късно следобед щеше да има ентусиазирана игра на карти, последвана от лека вечеря, може би дори незначителни клюки, а за Оли денят щеше да приключи с цялото семейство, скупчено около радиото. За него неделята щеше да е чудесна. За по-приятна не би могъл да мечтае. Пърси помнеше тези недели в собствения си дом, когато родителите му бяха живи, преди да се появи Луси. Едва ли щеше да преживее отново нещо подобно.

Службата започна. Пърси следваше всяко задължително движение, макар вниманието му да бе привлечено от синовете му, седнали един до друг от другата страна на централната пътека. Колко различни бяха. Колко странно, че и двамата приличаха на майките си. От него бяха взели само височината. Шестнайсетгодишният Матю и девет месеца по-малкият Уайът вече бяха с по една глава по-високи от връстниците си.

Уайът бе мъжкият вариант на набитото, яко тяло на Луси, докато Матю беше наследил високата, стройна фигура на Мери. Стойката винаги щеше да бъде проблем за Уайът, но не и за Матю. На Пърси му се искаше да има начин да удължи късия врат на Уайът и да изправи раменете му, отпуснати като на селяк. В сравнение с него, по-големият му брат седеше с високо вдигната глава, с изпънат гръб и рамене, горд и изтънчен като Мери.

„Това е любимият ми син, синът, с когото се гордея…“

Изправи се, за да пее с останалите от паството, и се възмути пред себе си от несправедливостта да обича само единия си син. Трябваше да обича и Уайът. Момчето полагаше много повече усилия, за да постигне онова, което Матю постигаше с лекота. При Уайът единствено агресията му идваше отвътре, приличаше на контролирана враждебност, която му служеше добре при игра на футбол, спорта, в който и двете момчета бяха много добри. Пърси се изненада, че Уайът толкова лесно се подчиняваше на правилата и дисциплината и се съобразяваше с груповата игра. Наистина се справяше отлично и Пърси му се възхищаваше.

Момчетата играеха на футбол още от седемгодишни и сега и двамата носеха капитанската лента на училищния отбор. Хората предричаха, че отборът им ще изведе Хаубъткър до първия щатски шампионат, а мисълта за това очароваше и Пърси, и Оли, които очакваха момента с нетърпение.

Двамата мъже често ходеха заедно на тренировките, но гледаха играта със съпругите си, заели места на петдесетина метра едни от други. Матю беше куотърбек, а Уайът — мощният нападател, който водеше отбора в защита на лидера, на когото проправяха път, за да се промуши напред. Луси не изпускаше от поглед подобната на бик фигура на Уайът. Пърси пък рядко откъсваше очи от аристократичната стойка на Матю. Не можеше да повярва, че момчето толкова сръчно преодолява противниците си, колко интелигентно играе, каква магия влага всеки път, когато запрати топката към края на зоната. Беше великолепно, беше прекрасно. Докато зрителите от родния му град крещяха въодушевено, вътрешно той се провикваше: „Това е синът ми! Това е синът ми!“

Имаше защо да се гордее и с Уайът. Макар да запомняше и заучаваше бавно, той помнеше всичко научено. Беше изключително съвестен в учението, вече свикнал да стои до късно през нощта, за да се пребори с драконите в домашните. Пърси наблюдаваше внимателно как се развива с помощта на Сара и от нея научи как синът му едва не е вкусил провала, с какви трудности си завоюва победите, макар оценките му да не отразяваха вложените усилия и проявено упорство.

Когато се прибираше късно от делова среща или от посещение при Сара и видеше светлината в стаята на сина си, той не влизаше, за да го попита как върви, както едно време. Очевидно това натрапничество не беше приятно на Уайът и той изръмжаваше нещо, без дори да вдигне глава от учебника.

Работеше усърдно и когато трябваше да отиде в завода. Управителите превъзнасяха усилията му, удивени не по-малко от Пърси, че не се възползва от факта, че е син на шефа, за да избегне досадните задължения, както не се възползваше от положението на баща си като председател на училищното настоятелство, за да изкопчва специално отношение от учителите. Уайът приемаше хвалбите на Пърси също толкова дистанцирано, колкото и критиките. Безразличието му облекчаваше срама на Пърси, че победите на Уайът, постигнати с много упорство и забележителни усилия, никога не стопляха сърцето му като онова, което Матю постигаше с лекота и един замах.

Кашлица разкъса тишината на паството, докато се четеше Светото писание. Неколцина, включително Пърси, се обърнаха към реда на Дюмонт. Нарушителят се оказа Матю. Пърси забеляза, че Оли дискретно му подава кърпичката си. Матю продължи да кашля в нея с дълбока, раздираща кашлица, която привлече разтревожения поглед на Уайът.

Пърси усети безпокойство. Изглежда, момчето беше настинало, но беше доволен, че Оли е до него. Нямаше да се притеснява, че Оли ще хукне в магазина и ще остави болния Матю сам.

— „Давайте и ще ви се дава; добра мярка, натъпкана, стърсена, препълнена ще ви се дава в пазухата^[1] — четеше свещеникът, — защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва.“^[2]

Пърси слушаше думите и отново се обърна към Оли. Седналите до приятеля му момчета и жената, която го очакваше у дома, бяха доказателство за казаното в Библията. Оли винаги се раздаваше, без да очаква нищо. От всички мъже, които познаваше и щеше да познава, Оли беше най-щедрият. Макар да бе изгубил любимата си жена заради друг мъж, той се радваше, че това е Оли. Макар да се беше наложило да се откаже от сина си, макар да го отглеждаше и възпитаваше друг мъж, той се радваше, че това е Оли. Ако другият му син се бе отвърнал от него и предпочетеше да почита и обича друг баща, той се радваше, че това е Оли. Чашата на Оли не преливаше, а той напълно го заслужаваше. Питаше се единствено защо Оли е получил толкова малко.

Службата беше към края си. Паството се изправи за благословия, а Матю му се ухили през рамо и размърда вежди. Пърси се засмя, но тревогата му се засили. Момчето му се стори бледо и отслабнало от последния път, когато го видя. Щом молитвата приключи, той изчака край реда Оли и поверениците му да излязат на пътеката.

— Защо не дойдеш да обядваме, Пърси — покани го Оли. — Саси е направила пиле и кнедли. Матю — той перна шеговито момчето по рамото — напоследък е охлабил яденето и Саси реши, че тъкмо това ще му върне апетита. Затова пък аз нямам нужда от извинение, за да похапвам пилето на Саси и кнедли. Дано никой не е чул как къркореше стомахът ми.

— Ние чухме, татко — обади се Матю и изви очи, същите като на майка му, — но решихме, че над полята ехти гръм.

— Май си просиш шамарче — обади се добродушно Оли. — Какво ще кажеш, Пърси, приятелю? И без това ще ти откраднем Уайът.

На Пърси много му се искаше да приеме. Луси щеше да играе бридж с недодяланите си приятелки, с които се събираше всяка неделя, защото знаеше, че Уайът ще го нахранят в дома на семейство Дюмонт. Само че Уайът сведе поглед и затъпка на място и Пърси прие това като знак, че синът му предпочита да откаже.

— Много благодаря, но смятах да поработя. — Истината беше, че по-късно щеше да отиде у Сара и да яде печен сандвич със сирене, вероятно прегорял. Готварството не беше сред талантите й. Матю определено изглеждаше изтощен, каза си той и се притесни, че в дома на семейство Дюмонт не приемат достатъчно сериозно състоянието на момчето. — Уайът, да не досаждаш на хората — разпореди се той. — Остави Матю да си почине днес следобед. Оли, изритай го вкъщи, когато прецениш.

Оли погледна Уайът с обич и го шляпна по рамото.

— Добре, но Уайът никога не досажда.

— Добре, тогава да се държиш прилично — настоя Пърси и добави: — Напротив, досажда. Защо ми се струва, че трябва да го кажа?

— Защото си му баща — отвърна Оли и в очите му затрепкаха искрици.

И така, Пърси не се изненада особено, когато откри Уайът да го чака, като следобеда се върна от дома на Сара, по-рано, отколкото възнамеряваше.