Лийла Мийчам
Пепел от рози (2)

2.

Еймос остана смълчан, вперил безжизнено поглед напред, докато сълзите се стичаха необезпокоявани по лицето му. След малко си пое накъсано въздух, заключи вратата на кабинета и се върна на бюрото, където зави внимателно перлите в чиста кърпичка. Бяха приятно хладни. Сигурно Мери ги беше почистила наскоро. По тях не се виждаше и петънце, от нея не беше останала и частица, до която той да се докосне. След работа щеше да ги занесе у дома и да ги запази за Рейчъл в гравирана кутия за писма, единствения спомен, който беше запазил от майка си. Свали вратовръзката, разкопча си яката и влезе в прилежащата баня, за да си наплиска лицето. След като го избърса, си сложи капките, предписани срещу умора на очите.

Когато се върна отново на бюрото, натисна копчето за интеркома.

— Сюзан, днес следобед си свободна. Закачи табела „Затворено“ и включи телефонния секретар.

— Добре ли си, Еймос?

— Добре съм.

— Ами госпожица Мери… тя добре ли е?

— И тя е добре. — Тя, разбира се, не му повярва, но той бе сигурен, че секретарката му от двайсет години насам няма да сподели с никого подозренията си, че не всичко в отношенията между работодателя й и госпожица Мери е наред. — Върви да си починеш днес следобед.

— Ами… добре, до утре тогава.

— Да, до утре.

Утре ли? Призля му, като си помисли какво щеше да поднесе утрешния ден на Рейчъл; тя в момента със сигурност правеше оглед на памукови поля, които вярваше, че един ден ще станат нейни. Утре всичко щеше да свърши, всичко, на което бе посветила съзнателния си живот. Беше едва на двайсет и девет и много скоро щеше да забогатее. Щеше да започне отново — ако не беше прекалено сломена, за да започне отново, — ала новото начало щеше да е далече от Хаубъткър, различно от бъдещето, където той виждаше място за себе си, след като Пърси си отидеше, последният от тримата приятели, които бяха неговото единствено семейство. Приемаше Мат, внука на Пърси, като свой племенник, ала когато той се оженеше, съпругата му може би щеше да настоява семейството й да запълни празнотата, оставена от Оли, Мери и Пърси. При Рейчъл щеше да е различно. Тя го обожаваше, също както той нея, и домът й щеше да е винаги отворен за него. Старото му ергенско сърце така бе свикнало с мисълта, че тя ще дойде да живее в Хаубъткър и ще заживее в къщата на семейство Толивър, че ще поддържа жив духа на Мери, че ще се омъжи и ще отгледа децата си, а той ще ги обича и глези през годините, които му оставаха. Утре всичко това щеше да приключи и за него.

Той въздъхна и отвори една от вратичките на шкафа. Никога не пиеше преди шест следобед, а лимитът му беше две чаши скоч, които разреждаше с двойно количество сода. Днес извади бутилката от шкафа, изля водата от чашата си и без колебание я напълни до половината с „Джони Уокър“ червен етикет.

Стиснал чашата в ръка, той прекрачи към френските прозорци и се загледа към ширналия се вътрешен двор, обсипан с типичните за Източен Тексас летни цветя — розови иглики, синя зъбна трева и жълт мокреш, покрили каменната стена. Градината беше проектирана от Чарлс Уейт, син на основателя на фирмата, за да послужи като убежище от задълженията му в кантората. Днес терапията не действаше, но събуди спомените, които посещението на Мери вече бе успяло да извади на повърхността. Спомни си деня, в който Чарлс, по онова време мъж на петдесет, се беше обърнал от същия този прозорец и го беше попитал дали проявява интерес да стане младши партньор. Той остана слисан, преизпълнен с възторг. Предложението му беше отправено четирийсет и осем часа, след като даде на Уилям Толивър билета си за влака, изпрати Мери по стълбите и се запозна със съпруга й, видна местна личност, и с не по-малко влиятелния Пърси Уоруик. Всичко се беше случило толкова бързо, че усети как му се завива свят при мисълта за благоразположението на съдбата и оправда решението му да се лиши от билета си, за да осъществи мечтите си — да върши работата, в която беше компетентен, да си намери място, което да нарече свой дом, и приятели, които да го приемат.

Всичко това се случи в едно октомврийско утро на 1945 година. Тъкмо се беше уволнил от армията, не таеше големи надежди да си намери работа, нямаше дори къде да си закачи шапката и беше на път към Хюстън, за да види сестра си, която почти не познаваше, когато влакът спря за кратко край малко градче. На гарата висеше надпис: „Добре дошли в Хаубъткър, сърцето на тексаските борови гори“. Слезе да се поразтъпче и тогава видя как тийнейджър със зелени очи и гарвановочерна коса се затича към кондуктора с викове.

— Задръж влака! Задръж го!

— Имаш ли билет, синко?

— Не, господине, аз…

— Значи трябва да изчакаш следващия влак. Този е пълен до пръсване чак до Хюстън.

Еймос погледна поруменялото лице на задъханото момче, размазано от бели валма дъх, и разпозна отчаянието на младеж, който бяга от дома. Колко ли много му тежи на душата, помисли си той, припомнил си преживяното, когато на петнайсет побягна от родителите си. Не беше успял да се измъкне. Тогава реши да даде на момчето билета си.

— Дръж. Вземи моя — бе протегнал ръка той. — Аз ще почакам следващия.

Момчето, по-късно разбра, че е бил седемнайсетгодишният племенник на Мери Толивър Дюмонт, затича по перона и му помаха, когато влакът потегли. Така и не се върна да живее в Хаубъткър. А пък Еймос остана. Нарами торбата си и тръгна към града с намерението да преспи там, но на сутринта влакът потегли без него. Често бе мислил над иронията… как бягството на Уилям от Хаубъткър му отвори вратата към града и че не съжали нито веднъж за решението си. Поне досега.

Отпи огнена глътка скоч и усети как течността го прогаря като счупени ножчета за бръснене. „По дяволите, Мери, какво, за бога, те прихвана, та реши да направиш нещо толкова ужасно?“ Прокара ръка по голата си глава. Какво беше пропуснал, какво можеше да обясни, по-точно да извини, стореното от нея? Мислеше си, че знае всичко за миналото й, както и за миналото на Оли Дюмонт и Пърси Уоруик. Онова, което не беше прочел, познаваше от разказите им. Вярно е, че пристигна твърде късно, за да стане свидетел на началото, но се беше постарал да запълни всички празнини. Така и не попадна на нещо различно; нямаше клюки, нито пък изрезки от вестници или стар дневник; хората, които ги бяха познавали цял живот, не обелваха и дума, нищо, което да обясни защо Мери беше лишила Рейчъл от рожденото й право и бе съсипала мечтата на живота й.

Неочаквана мисъл го накара да пристъпи към библиотеката. Потърси един том и го отнесе на бюрото. Възможно ли беше отговорът да се крие в него? Не беше чел историята на семействата, основали Хаубъткър, от онова октомврийско утро, когато помогна на Уилям да избяга. По-късно, като отиде в града, разбра, че семейството издирва беглеца, син на покойния Майлс Толивър, брат на Мери Толивър Дюмонт, осиновила по-късно момчето. С горчивина си припомни колко зле се бяха отнесли към самия него, когато го завлякоха обратно при родителите му, затова отиде в библиотеката, за да открие информация за богаташите Дюмонт, която да му помогне да реши дали да съобщи на властите накъде се е упътило момчето, или да запази тайната му. Там библиотекарката му подаде книгата, написана от Джесика Толивър, прабаба на Мери. Може би сега щеше да намери някакво обяснение за мотивите на Мери, нещо, което бе пропуснал навремето, преди четирийсет години. Заглавието на книгата беше „Рози“.

Разказът започваше с преселването на Сайлъс Уилям Толивър и Джереми Матю Уоруик в Тексас през есента на 1836 година. Като най-младите синове на две от най-видните семейства в Южна Каролина, собственици на плантации, те нямаха почти никакъв шанс да наследят имотите на бащите си, затова бяха заминали заедно, за да създадат свои плантации в район с плодороден чернозем в източната част на новата република Тексас. И двамата бяха потомци на английското кралско семейство, във вените им течеше синя кръв, макар да произлизаха от враждуващи родове — Ланкастър и Йорк. В средата на седемнайсети век потомци и на двата рода, заклети врагове по време на Войната на розите^[1], започнали работа рамо до рамо в плантации в Новия свят, близо до мястото, където щял да се издига Чарлстън, за чието създаване те дали своя принос през 1670. Двете семейства загърбили семейните различия и запазили единствено символите, с които двата рода били известни в Англия — розите. Уоруик, потомци на династията Йорк, отглеждали единствено бели рози в градините си, а семейство Толивър само червени рози, символа на династията Ланкастър.

През 1830 година памукът бил кралят на Юга и двамата най-млади синове копнеели да си имат свои плантации на място, където да създадат град, отразил най-благородните идеали на английската и южняшката култура. Към малкия им керван се присъединили семейства от по-обикновено потекло, недотам образовани, които имали същите идеали, уважавали упорития труд, прекланяли се пред Господ и южняшките традиции. Водели и роби — мъже, жени и деца, — на чиито гърбове щели да изнесат мечтите си. Поели на запад, тръгнали по южния път, покрай пътеките, отъпкани от мъже като Дейви Крокет^[2] и Джим Боуи^[3]. Близо до Ню Орлийнс един французин, висок и слаб мъж, препуснал към тях, за да ги посрещне. Представил се като Анри Дюмонт и попитал дали може да се присъедини към кервана. Бил облечен в костюм с хубава кройка, от качествен плат, обаятелен и изискан. Той също бил аристократ, потомък на крал Луи VI, семейството му емигрирало в Луизиана, за да избяга от ужасите на Френската революция. Тъй като се скарал с баща си заради управлението на магазина им в Ню Орлийнс, сега имал намерение да създаде свой магазин в Тексас, където баща му нямало да се меси. Сайлъс и Джереми го посрещнали с отворени обятия.

Ако били продължили още на запад, към града, който сега се нарича Корсикана, щели да попаднат в земите, които търсели, земи с плодородна почва, известни като „черно злато“, където щели да отглеждат едра царевица и да разчитат на богата реколта памук. Само че и конете, и пътешествениците били изморени, така че когато керванът им прекосил река Сабин и навлезли от Луизиана в Тексас, изтощеният Сайлъс Уилям Толивър огледал гъстите борови гори по хълмовете и попитал:

— Какво ще кажете за това място?

Преселниците предавали въпроса на следващите, повтаряли го бързо един през друг, докато накрая се получило нещо като „Хаубаучър?“. Ето как градът получил името си от въпроса, на който колонизаторите отговорили с „да“. Прадедите създатели се съгласили с постигнатия консенсус градът да бъде кръстен така, при условие „ч“ да бъде променено с „к“ и името се произнася като Хаубъткър.^[4]

Въпреки странното име първите заселници били твърдо решени колонията им да се превърне в културна общност, а те да водят изискания начин на живот, който имали досега, или поне искали да водят. Били единодушни, че тук, сред боровете, ще живеят като истински южняци. Малцина станали собственици на плантации. Наложило се да изсекат твърде много дървета и да почистят земята, а по хълмовете се работело трудно. Оказало се, че има и други призвания, с които човек може да се заеме, стига да има желание. Някои създали малки ферми, други предпочели да отглеждат добитък, трети се насочили към производството на млечни продукти. Неколцина започнали бизнес, като се съобразили напълно с нормите, определени от комисията за градско планиране, одобрени от гласовете на онези членове на младата общност, които имали право да упражняват правото на глас. Джереми Уоруик преценил, че бъдещето му ще бъде осигурено с дървосекачество и продажба на дървен материал. Насочил поглед към пазарите в Далас и Галвестън, а също и други градове, които се разраствали в новата република.

Анри Дюмонт отворил галантериен магазин в центъра на града, който по онова време бил много по-елегантен от магазина на баща му в Ню Орлийнс. Освен това се заел с покупката и разработването на терени за търговски цели, давал под наем сградите си на магазинери, привлечени към Хаубъткър от репутацията за гражданска съвест, ред и спазване на законите, от спокойствието и трезвия разум на гражданите. Само че Сайлъс Уилям Толивър нямал желание да се заеме с нещо ново. Убеден, че единственото призвание на човека е земята, той се заел заедно с робите си да обработва своите акри^[5], за да засади памук, и използвал приходите да разшири имотите си. След няколко години притежавал най-големия парцел покрай река Сабин и можел да си позволи да извозва евтино реколтата памук със салове чак до Мексиканския залив.

Позволил си едно-единствено отклонение от живота, който си представял, когато заминал от Южна Каролина. Вместо да построи къщата си на отвоюваната от природата земя, той съградил дома си в града заради съпругата си. Тя предпочитала да бъде сред приятелките си, с които се събирали във внушителните, както в южните части на страната сгради, разположени от двете страни на улицата с гръмкото име „Хюстън Авеню“. На същата улица, която местните наричали „Фаундърс Роу“^[6], живеели и семейство Дюмонт и семейство Уоруик.

Сайлъс нарекъл плантацията си „Съмърсет“ на името на английския херцог, от когото произхождал родът му.

Не било никаква изненада, че на първите събрания, на които било обсъждано създаването на града, разположението и оформянето му, юздите на управлението били предадени на Сайлъс, Джереми и Анри. Като студент по история Анри бил запознат с Войната на розите в Англия и ролята, която семействата на съмишлениците му изиграли по време на трийсетгодишния конфликт. Вече бил забелязал розовите храсти с грижливо съхранени корени, които всяко семейство пренасяло с особено внимание от Южна Каролина, и разбирал значението им. След събранието той направил предложение на главите на двете семейства. Защо не отглеждат и двата цвята рози в градините си, защо не засадят и бели, и червени като символ на единението и разбирателството?

Настъпило неловко мълчание. Анри отпуснал ръце на раменете им и продължил тихо:

— Между вас винаги ще съществуват разлики. Донесли сте ги скрити в розите.

— Те са символ на произхода ни, на същността ни — възразил Сайлъс Толивър.

— Така е — съгласил се Анри. — Те са символ на онова, което сте поотделно, но също така показват какво представлявате заедно. Вие сте хора на дълга и отговорността. Отговорните мъже съумяват да изгладят различията си. Те не започват война, за да ги разрешат. Докато в градините си отглеждате единствено символа на вашия род и напълно изключвате другия, ще съществува намек за война — в най-добрия случай на отчуждение — и тази война ще бъде пътят, избран от прадедите ви в Англия.

— Ами ти? — попитал единият. — Ти пое с нас в това начинание. Кой цвят ще избереш за градината си?

— Как… — Французинът разперил ръце по типичния за всички негови сънародници начин. — И бялата, и червената роза, как иначе? Те ще ми напомнят, че имам задължения към приятелството ни, към усилията, които полагахме съвместно. Ако някога ви обидя, ще изпратя червена роза, за да поискам прошка. Ако някога получа роза, отглеждана за тази цел, ще върна на изпращача бяла, за да потвърдя, че всичко е простено.

Двамата мъже се замислили над предложението.

— Ние сме горди мъже — заявил най-сетне Джереми Уоруик. — Трудно ни е да признаем грешките си пред онези, които сме наранили.

— И ни е не по-малко трудно да признаем, че прощаваме — добавил Сайлъс Толивър. — Само ако отглеждаме и двата цвята рози в градините си, ще можем да молим за прошка и да прощаваме без думи. — Замислил се за момент. — Ами ако… другият не прости? Какво ще стане тогава? Трябва ли да отглеждаме и розови рози за подобни случаи?

— Розови рози ли? — изсумтял Анри. — Какъв безличен цвят за това благородно цвете. Не, господа, предлагам единствено бяло и червено. Присъствието на всеки друг цвят предполага възможността за немислимото. Между мъжете с честни и почтени намерения няма място за грешки, не бива да се допускат грешни преценки, никакви постъпки, които другият да не може да прости. Хайде, какво ще кажете?

В отговор Джереми вдигнал чашата си с шампанско, а Сайлъс го последвал.

— Тост! Тост! Тост за червената и бялата роза. Нека растат завинаги в градините ни.

Еймос въздъхна и затвори книгата. Великолепно четиво, ала нямаше никакъв смисъл да продължава. Томчето завършваше с оптимистичен списък на потомството, което се очакваше да продължи патриархалната традиция, а именно Пърси Уоруик, Оли Дюмонт и Майлс и Мери Толивър. Когато книгата е била публикувана през 1901, Мери е била на годинка, а момчетата на пет. Отговорите, които той търсеше, бяха скрити в по-късния им живот. В „Рози“ нямаше да открие нищо за трагедията в семействата, за която Мери намекна, че била причина за решенията й. Въпросът бе къде да открие отговорите.

Беше всеизвестен факт, че макар социално да бяха неразделни, те работеха и забогатяваха независимо едни от други. Това бе правило, прието още в самото начало, че всеки ще се издига или проваля сам, без да разчита на финансовата помощ на другите. „Не искай и не давай заем“ му се струваше крайно недобросъседска максима между приятели, но доколкото му беше известно, правилото не бе нарушено нито веднъж. Толивърови отглеждаха памук, семейство Уоруик търгуваше с дървен материал, Дюмонтови продаваха луксозни платове и дрехи и никога, дори когато Мери Толивър се омъжи за Оли Дюмонт, те не сляха бизнеса си и не разчитаха на капитала на другите.

Защо тогава Мери оставяше „Съмърсет“ на Пърси?

„Ти стана част от живота ни, след като историята беше започнала“, беше му казала Мери и сега бе готов да повярва, че е било точно така. Само един човек можеше да попълни липсващите глави. Искаше му се да се втурне в „Уоруик Хол“, да задумка по вратата и да настоява Пърси да му разкрие онова, което бе принудило Мери да продаде „Толивър фармс“, да му остави сто и шейсет годишната плантация на семейството си и да лиши от наследство праплеменницата си, която обичаше. Какво, в името на всичко свято, я бе подтикнало да подготви този абсурден кодицил, при това в последните седмици от живота си?

Само че като адвокат на Мери той нямаше друг избор, освен да мълчи с надеждата това неочаквано стечение на събитията да не се окаже толкова разрушително, колкото се страхуваше. Пожела на Мери успех през утрешния ден, когато взривеше бомбата пред праплеменницата си. Сърцето му се сви, когато се замисли, ала нямаше никак да се изненада, ако Рейчъл поръчаше розови рози за гроба й. Каква трагедия за паметта на Мери, какъв трагичен завършек на изключителната връзка между тях двете.

Еймос поклати глава, вече малко пиян, надигна се от стола и пъхна кодицила и писмото в пликовете им. За секунда си помисли дали да не ги хвърли в коша за боклук, след това сви рамене и сложи документите в шкафа.