Лийла Мийчам
Пепел от рози (47)

47.

Часовете отлетяха. Сякаш се върнаха на гарата преди още да са тръгнали, Клодия увила двумесечния Мат в синьо одеяло, Уайът облечен в безупречна униформа, накичена с отличия от лявата страна.

— Взе ли всичко — попита Пърси, преди да излязат от „Уоруик Хол“. — Всичкия багаж ли събра?

— Всичкия — бе отвърнал Уайът. — Много ме бива да не оставям нищо.

Не е така, помисли си тъжно Пърси. След като целуна съпругата и сина си и стисна ръката на Пърси, преди да се качи на влака, последните му думи бяха към баща му.

— На всяка цена да кажеш на сина ми, че го обичам, татко.

— Ти ще се върнеш, за да му го кажеш сам, синко.

Върнаха се тъжни у дома, Пърси остави Клодия и Мат в градината да се порадват на есенното слънце, а той се качи в стаята за гости. Потърси „Приключенията на Хъкълбери Фин“, но така и не я откри. Не бе останала никаква следа от сина, дошъл, за да си тръгне след по-малко от двайсет и четири часа. Обзет от облекчение, той реши, че Уайът е взел книгата със себе си. Не му каза, че беше извадил червена роза от букета в антрето и я бе пъхнал между страниците на книгата. Поколеба се дали да не напише кратка бележка и да я залепи към стеблото, както правеха с маковете всяка година в Деня на ветераните^[1], но се отказа. Написаните думи бяха безполезни, ако този, за когото бяха предназначени, също както и изречените, мислеше, че са продиктувани от чувство на вина. Беше сигурен, че Уайът няма да има никаква представа как розата се е озовала там, какво означава или какво да прави с нея. Не се съмняваше, че Луси никога не му бе разказала легендата за розите, а Пърси така и не бе успял. Но поне можеше да се успокоява, че е направил този жест тъкмо преди синът му да замине на война, че е оставил доказателство за разкаянието си между страниците на любимата вещ на Уайът.

Пърси отново започна да следва стъпките на войната от вестниците и радиото. Появиха се нови термини със странно звучене, непознатите имена на бойни полета в далечни части на света: Инчхън, язовир Чангджин, Фокс Хил, Олд Болди, Кунури, Миг Али, демилитаризирана зона. Уайът пишеше:

„Хората плачат, ругаят и се молят по същия начин, както през Втората световна война и през твоята война, татко. Всичко си е същото — и страхът, и изтощението, и самотата, и адреналинът, и другарството, и дългите нощи далече от дома и семейството. Сред голите, кафяви като мечи задник хълмове, в черните като катран нощи тревожното очакване в окопа на нападение, мисълта за плъпналите орди китайски комуняги, надули тръбите си — казваме им пръдливи пушкала, — карат всички косми по тялото ти да настръхнат. В моменти на затишие мисля за Клодия и Мат и съм спокоен, че са при теб.“

Скоро след като той замина, Пърси разопакова онова, което беше прибрал, когато Уайът се върна от Втората световна война. Разтвори обточения с червено квадрат бяла коприна пред малкия Мат, гукащ в люлката си.

— Питаш ме какво е това? — започна Пърси. — Това, момчето ми, се нарича семейно знаме^[2]. Ще го закача на предния прозорец. Синята звезда е за член от семейството, който служи в армията на страната, когато има война. Нашата звезда е за баща ти.

В края на септември 1951 година, приблизително осемнайсет месеца след заминаването на Уайът, Клодия позвъни на Пърси в кафенето в сградата на съда, където той пиеше кафе с други членове на Клуба на старите приятели, и го помоли да се прибере. Той не попита защо. Безмълвно остави пари на щанда и излезе в окъпаното в синьо и златно утро от последния ден в живота на по-големия си син. Когато се прибра, видя служебен автомобил на американската морска пехота, паркиран под колонадата. Бяха изпратили екип от Хюстън — армейски свещеник и двама офицери, — за да съобщят на семейството, че Уайът Трентън Уоруик е бил убит в битката при Пънч Боул^[3]. Няколко дни по-късно тялото му беше изпратено вкъщи в ковчег, покрит с американското знаме, което по-късно бе сгънато и предадено от името на благодарната нация на застаналата край гроба вдовица. Без да се съобразява с неодобрението на погребалния агент, който искаше да положат Уайът в парцела на семейство Уоруик, Пърси избра място за гроб, точно под краката на Матю Дюмонт.

— Нека да е в краката му — отсече Пърси.

— Щом настоявате — примири се погребалният агент. — Все пак те бяха първи приятели.

— Не бяха просто приятели — бе отвърнал Пърси и гласът му бе потрепнал от избликналите емоции. — Бяха братя.

— Така ги помнят всички — рече погребалният агент, за да успокои клиента. — Бяха близки като братя.

Работниците от завода, с които той се беше трудил рамо до рамо, бившите му съученици и гаджета, съотборниците му футболисти, треньори, всички дойдоха на погребението, независимо къде ги беше заварила новината за смъртта му. Дойде и Луси, цялата в черно, пребледняла, с измъчено лице, скрито зад воалетка. Тя остана при семейството в „Уоруик Хол“. На Пърси му се искаше да се разплаче заедно с нея, да докосне по някакъв начин майката на сина си, ала студените й очи го принудиха да се държи на разстояние. Когато избираха цветя от името на семейството за гроба, тя му каза:

— Никакви рози, Пърси, много те моля.

Затова върху последната обител на Уайът трепкаха червени макове, когато момчетата от почетната стража вдигнаха пушки за прощален салют. Тътенът от изстрелите изпълни ушите на Пърси и разплака малкия Матю, гушнал се до дядо си.

— И така — започна Луси по-късно същата вечер. — Клодия и Мат ще останат при теб в Хаубъткър. Поне така ми каза тя.

— Точно така, Луси.

— Тя ми каза, че Уайът е пожелал така.

— Да, Луси.

— Да знаеш, Пърси Уоруик, че на този свят няма никаква справедливост.

— Няма, Луси.

Личните вещи на Уайът най-сетне бяха върнати. Пърси отиде на гарата, за да приеме неголямата кутия, която пое сам и сложи в багажника на фирмения пикал. Клодия, очевидно усетила болката му, настоя да прегледат вещите заедно.

— Какво е това? — попита тя, когато посегна към „Приключенията на Хъкълбери Фин“.

Пърси се надяваше да я намери.

— Матю подари книгата на Уайът за рождения му ден, когато бяха още момчета — обясни той. — Уайът я взе с надеждата… да му донесе късмет.

Взе книгата от ръцете й и разлисти страниците с надеждата да намери червената роза, но така и не я откри. Беше ли я намерил Уайът? Дали не я беше изхвърлил, без да разбере значението й? Да не би да е изпаднала, когато другарите му са прибирали вещите? Нямаше да узнае. Налагаше се да живее с мисълта, че момчето му беше загинало, без да научи, че баща му го е обичал и го е помолил за прошка.

Въпреки непрестанната болка, прибавила се към другата мъка, животът му навлезе в период на домашно спокойствие, което не бе познавал от времето, когато майка му беше господарка на „Уоруик Хол“. Мат и Клодия се превърнаха в центъра на вселената му. Къщата му придоби нов блясък и ред благодарение на снаха му. На масата се сервираха вкусни ястия, които те изяждаха в трапезарията като семейство, а понякога споделяха с Дюмонтови и Еймос Хайнс и Чарлс Уейт и те нямаха нищо против, че един прощъпалник лази в краката им.

Той започна да кани гости отново, чувстваше се свободен да доведе вкъщи без предварително предупреждение хора от друг град, дошли да разгледат образцовия му завод за преработка на дървен материал край Сабин. Амилия разбра, че вече не е единствената, в състояние да разведри самотните му часове. Тя си даваше ясна сметка, че е безнадеждно влюбена в мъж, който никога нямаше да бъде свободен, и незабелязано изчезна от живота му. От време на време на Пърси му се искаше Луси да сподели с него радостта от внука им. Клодия й изпращаше снимки, чуваха се по телефона и тогава Мат, по настояване на майка си, изпращаше поздрави на баба си в Атланта и я наричаше „бабка“. Пърси се питаше как ли прекарва дните си, дали си е намерила любовници, които да запълват празнотите в живота й.

Корейската война приключи и Пърси прочете със свито сърце, че нацията, заради която синът му и още над петдесет хиляди американски военнослужещи, мъже и жени, бяха загинали, нито един политически въпрос не е разрешен, а подобрение по отношение на човешките права не беше постигнато. Нареди да закачат в приемната пред кабинета му популярен постер с надпис: „Някой ден, някой ще започне война и никой няма да участва.“ Прегръщаше внука си и се молеше този ден да настъпи, преди Мат да порасне.

Две години след смъртта на Уайът Сали влезе в кабинета му и съобщи, без да крие любопитството си:

— Господин Уоруик, в приемната чака офицер от морската пехота, който настоява да се видите. Да го поканя ли?

— Разбира се — отвърна Пърси, изправи се и си закопча сакото. Усети как пулсът му се ускорява.

Майорът от морската пехота влезе, в едната си ръка държеше фуражката си, а в другата носеше тежък правоъгълен пакет.

— Господин Уоруик, казвам се Даниъл Пауъл — представи се той и подпря пакета на бюрото на Пърси, за да му подаде ръка. — Със сина ви бяхме заедно в Корея. И двамата бяхме командири в Първа дивизия на морската пехота.

— Наистина ли? — отвърна Пърси, сърцето му препусна, а въпросите в ума му се рояха като в калейдоскоп. Защо беше дошъл този човек толкова време след смъртта на Уайът? Нима беше дошъл, за да му разкаже как и къде бе загинал синът му? Уайът не би го накарал. Да не би да беше напуснал пехотата и да търсеше работа? Посочи стола за посетители. — Седнете, майоре, и ми кажете какво мога да направя за вас?

— Не вие за мен, господине, а аз за вас. Уайът ме помоли да ви намеря, ако нещо се случи с него. Извинете ме, че ми отне толкова време, докато дойда тук. След войната ме изпратиха в Япония и току-що се върнах.

— Откога сте у дома?

Офицерът погледна часовника си.

— По-малко от четирийсет и осем часа. Дойдох направо тук, след като акостирахме в Сан Диего.

Пърси примигна.

— Да не би да казвате, че след завръщането си идвате първо при мен?

— Да, господине. Обещах на Уайът да ви донеса това при първа възможност. — Той стана и вдигна тежкия пакет. — Пазя го, откакто Уайът го убиха. Бяхме заедно, когато го купи в Сеул. Каза на всяка цена да ви го донеса, ако той не се завърне. В никакъв случай не трябваше да ви го изпращам по пощата. Настоя да ви го донеса лично, независимо колко време ще ми отнеме да стигна дотук.

Пърси огледа правоъгълния пакет.

— За съпругата му ли е?

— Не, господине. За вас. Каза, че ще разберете значението.

Бавно, с вкус на глина в устата, Пърси отнесе пакета на масата под оберлихта. Беше опакован стегнато, вървите бяха мръсни, хартията омазана, явно през последните две години майорът го беше поставял къде ли не. Сряза лепенката и разкъса кафявата хартия и после видя какво е скрито вътре. Беше картина, на която художникът неумело бе нарисувал усмихнато момче в панталонки до коленете, хукнало към дървена ограда. Отначало Пърси не разбра какво държи в ръце или с какво е заобиколено момчето. След това, когато образите се избистриха, той вдигна глава и нададе рев към синьото небе. Момчето тичаше през градината, гушнало букет от бели рози.

Тъпата болка в гърдите накара Пърси да отвори очи. Избърса сълзите и погледна мокрите си пръсти. Знаеше, че не е от жегата. Кое време беше станало? Терасата беше потънала в сенки, подухваше лек ветрец. Той отпусна крака на пода и тръсна глава, за да проясни мислите си. Колко време беше стоял тук и бе призовавал призраците? Мили боже, минаваше пет, видя той на часовника си. Мери си беше отишла преди часове… неговата Мери. Той стана, за да се поразтъпче. Краката му трепереха леко и отзад на бедрата, където се беше потил, бяха овлажнели. Усети как призраците се скупчват зад него, затова влезе в стаята си и отново обърна очи към картината над камината. Болката в гърдите му веднага се стопи. Спомените могат да са нещо ужасно, помисли си той, инструмент за мъчения, който не спираше работата си дори след като човек изстрадаше онова, което му се полагаше. Наля си чаша вода, за да утоли силната жажда, и вдигна чашата към картината.

— Накрая, циганче, най-доброто, на което можем да се надяваме, е букет бели рози.