Лийла Мийчам
Пепел от рози (73)

73.

Седмицата течеше бавно. От Пърси нямаше ни вест, ни кост. Рейчъл започна да намразва студената къща и прекарваше по-голямата част от времето си в затопления от слънцето вътрешен двор, докато чакаше телефонът да звънне. Денят, в който се върна от Маршъл, Тейлър беше телефонирал на Еймос, за да се представи и да остави личния си номер. Еймос беше пъхнал прът в колелата, като заяви, че Пърси щял лично да съобщи решението си на Рейчъл — ход, заради който тя се превърна в затворничка в къщата, тъй като се чувстваше длъжна да чака край телефона. Тя гневно съобщи на Тейлър, че това била добре премислена маневра, която да даде на Пърси шанс да си измисли оправдание, но дори да опиташе, тя щеше да го насочи към офиса на Тейлър и да затвори телефона.

Само че досега Пърси не й беше дал такава възможност.

Нетърпението и самотата й се задълбочаваха с всеки ден. Отначало й се струваше добра идея, че живее при приятелка, която я подкрепя емоционално и й осигурява спокойствие през несигурните дни, които я очакваха. Сега, след по-малко от седмица, Рейчъл вече съжаляваше, че е приела поканата на Кари да се премести в свободната й спалня. Заобикалящата я белота й напомняше на медицинска лаборатория, а Кари рядко се мяркаше, затова не можеше да разчита на компанията й, както бе очаквала. Тя по цял ден тичаше нанякъде — работеше в една пиар агенция, където отговаряше за новите клиенти, а вечерите оставаше до късно на работа или излизаше на вечеря с клиенти.

— Зайче, много се извинявам! — викна Кари в четвъртък вечерта, когато се прибра късно и завари Рейчъл да мие тигана, в който си беше направила омлет. — Когато те накарах да дойдеш, нямах представа, че ще бъда толкова заета. Виж какво. Утре вечер отиваме на купон, в събота на пазар и ще се видим с едни мои приятели за вечеря. Пърси да остави съобщение на телефонния секретар. Никакви извинения. Настоявам. От висене тук мухъл ще поникне по теб.

Същата вечер или по-точно казано в ранните часове на петък сутринта, Рейчъл си каза, че ако преживее следващите три дни и дочака понеделник, ще се махне от живота на Кари и ще остави на мира баща й. Пърси трябваше да е позвънил досега, да се е съгласил с условията й, тя трябваше да е освободила Тейлър от поетия ангажимент и да се е преместила в къщата на Ледбетър.

Сама не можеше да си обясни как издържа партито в нечий луксозен апартамент на последен етаж, пазаруването с Кари в събота и вечерята в „Олд Уорсо“ с нейни приятели. И през двете вечери бяха оставени единствено съобщения за Кари.

Днес беше неделя. Събуди се с усещането, че са я полазили мравки. Отиде разтреперана в кухнята, за да си направи кафе, и откри бележка от Кари. Късната закуска в „Меншън“ на Търтъл Крийк отпадаше. Бяха я повикали в офиса, за да свърши нещо неотложно за понеделник. Чудесно, помисли си Рейчъл. И без това, както се чувстваше, нямаше да е добра компания, докато пият шампанско и похапват яйца по бенедиктински.

Денят се точеше бавно и досадно. Тя не можеше да си намери място. На равни интервали, също като метроном, тя влизаше и излизаше през плъзгащите се врати към вътрешния двор. Изпи безброй чаши горещ чай, за да се успокои и да затопли измръзналото си тяло. Чисто белият телефон на чисто бялата кухненска стена се беше превърнал в най-омразния й враг от най-любимия й приятел. Защо се бавеше Пърси? Какво толкова мислеше? За него изборът беше само един и той го знаеше. Тя категорично отказваше да мисли за недопустимото — че той ще отхвърли предложението й.

Върна се във вътрешния двор за енти път и чу звъна на камбаната на близката църква. Камбаната удари единайсет пъти и тя усети зловеща тръпка. Сега вече бе убедена, че Пърси щеше да чака да удари единайсетият час, за да я уведоми за решението си. Правеше го, за да я държи на нокти и до утре сутринта нямаше да посегне към слушалката, щеше да изчака малко преди адвокатът й да отиде на работа. Тогава телефонът щеше да звънне.

Изнервена, за да минава по-бързо времето, тя посегна към непубликуваното томче с историята на семейство Толивър, която беше извадила. Странно, че леля Мери никога не беше споменавала тази история, нито пък й я беше показвала… може би защото в нея нямаше нищо, което тя да не знаеше за семейство Толивър. Звънът на камбаните утихна, утихна и жуженето на пчелите в този ден от късното лято, когато тя отвори книгата и зачете.

 

 

Пърси слушаше биенето на камбаните над него, които призоваваха паството към Първа методистка църква на Хаубъткър, където той ходеше като убеден вярващ всяка неделя, освен в годините, докато беше на война или се налагаше да замине в командировка. Вече не помнеше имената и лицата на свещениците, заставали на амвона. Повечето оставаха, колкото позволеше епископът, тъй като църковната хазна беше пълна, нуждите на паството малки, животът в Хаубъткър простичък и непретенциозен. Нито един от тях не бе казал нещо, което да го вдъхнови или насочи в правия път през многото изминали години. Идваше тук заради спокойствието, музиката и утехата, която не получаваше никъде другаде.

Тази сутрин обаче имаше специална нужда от утеха. Цяла седмица се беше наслушал на спорове. Седя обгърнат в цигарен дим цели пет дни, слушаше приказките на Еймос и на екипа първокласни адвокати, който беше събран, и след като обмислиха всичко, даже и немалката вероятност Рейчъл да не спечели нищо, да си изгуби времето и да се наложи да плати хонорарите на адвокатите, стигнаха до консенсус да върне „Съмърсет“. Всъщност, новопристигналите с изумление се почесваха по главите и се питаха защо някой се е сетил за тази работа чак сега. Защо му е на Пърси дори да се замисля над друга възможност, вместо да върне плантацията и да спести на фирмата си разходите, неприятностите около едно съдебно дело и риска да подмятат името му в скандал?

А пък той не можеше да им каже онова, което те искаха да чуят, включително и Мат. В момента Мат беше в Атланта, решил да изненада Луси с неочаквано посещение. В петък уведоми дядо си, след като конклавът бе разтурен за уикенда, че ще вземе самолета, за да се види с баба си и ще се върне чак в неделя вечерта. Пърси кимна с разбиране. Сега вече Мат възприемаше Луси в нова светлина и искаше да я компенсира за отминалите години. На Пърси никак не му се щеше той да заминава в този момент, но се радваше за Луси. Бяха станали по-близки, а това беше добре. След като той си отидеше, Мат щеше да бъде единственият, който оставаше на Луси.

Затвори очи. Струваше му се, че моментът ще настъпи скоро. Сутрин се будеше обзет от учудване. Чувстваше се уморен, изтощен от живота. Мъж, който нямаше надежда, нямаше и живот. Нито една от мечтите му не се сбъдна, не и от важните — щастлив брак, любящо семейство, къща, пълна с деца и внуци. Каква ирония, дори в смъртта неговата Мери го беше лишила от последната му мечта, за която дори не си беше дал сметка — Мат и Рейчъл да се влюбят и оженят, да обединят империите си, да живеят щастливо до края на дните си под един покрив, за да може най-сетне войната на розите да приключи. Само че Мери беше унищожила и тази мечта, когато му остави „Съмърсет“.

Започна прелюдията на органа и шепотът на паството утихна. Нямаше неделно утро, в което да не погледне от другата страна на пътеката и да не си припомни Оли, Матю и Уайът. Някои недели ги виждаше как седят нагласени, темето на Оли пролъскваше, а косата на момчетата беше все още влажна, покорена от зъбците на гребен или четка. Задната част на главите им, профилите им се бяха запечатили в паметта му. Понякога той затваряше очи, сякаш се молеше, също както сега, и ги виждаше седнали на реда, безупречната кройка на костюма скриваше закръглените рамене на Оли, Уайът, както винаги, приведен напред, Матю изпънал гръб на седалката. Как само му липсваха.

Службата започна. Той се изправи с останалите от паството, за да изпее първия химн и веднага усети тревогата и разочарованието на Еймос, шест реда назад. Пърси му съчувстваше. Нямаше нищо по-дразнещо от дърт мърморко, който не може да реши накъде да поеме, макар пътят му да беше ясно определен, също като магистрала в Западен Тексас. Знаеше какво трябва да направи, независимо от това днес се намираше в своята Гетсиманска градина, молеше се да го отмине тази чаша^[1]… да му бъде спестена болката, която го очакваше утре. Може би по време на проповедта щеше да открие зрънце божествена мъдрост, която да го насочи по различен път.

Четенето на Светото писание започна. Мислите на Пърси се залутаха, зачакаха послание. Замисли се за Мери. Не помнеше кога молитвите му най-сетне са се сбъднали и сексуалното желание към нея бе угаснало — огънят бе потушен, но не и пламъците. Бе истинска благословия, когато и последните въглени почерняха. Какво облекчение да изпитва единствено любов и нищо повече. В момента имаше чувството, че тя е в главата му и се разхожда напред-назад… с характерните си широки крачки, кърши слабите си ръце. „Пърси, Пърси, кажи какво ще правим?“

„Да не би да знам, по дяволите!“ Той се огледа от страх да не го е изговорил на глас. Никой не му обръщаше внимание, но свещеникът беше приковал поглед в очите му. Беше вдигнал пръст, не че го укоряваше за нещо, по-скоро искаше да подчертае думи, предназначени единствено за Пърси. Той наостри уши. „Ето, това е“, помисли си той.

— „Слушайте Мене, вие, които търсите избавление, които търсите Господа… — Свещеникът цитираше Стария завет, но Пърси така и не успя да чуе за коя глава става въпрос. — Погледнете на канарата, от която сте отсечени, и в дупката на ямата, из която сте изкопани.“^[2]

Очите на свещеника се изместиха настрани и Пърси се опита да разбере значението на думите. „И какво, по дяволите, да правя с това?“ По този въпрос отговор нямаше. Никога досега не беше поглеждал канарата, от която беше изкопан. Това беше специалитетът на Мери, причината за всички беди, които я сполетяха.

Службата завърши с химна „Хилядолетната скала“. Пърси се надигна бавно, стиснал замислено книгата с химните в ръка. Проповедта беше за скала. „Слушайте Мене, вие, които търсите избавление, които търсите Господа, погледнете на канарата, от която сте отсечени…“

Пърси стисна облегалката на седалката и книжката едва не падна от ръката му. Радост озари лицето му, сякаш слънцето се беше показало иззад облаците. Разбира се! Погледнете канарата! Това е, ликуваше той. За бога, вече имаше отговор.

 

 

Луси седеше в салона си късно сутринта, а в стаята отекваше звънът на камбаните в църквата на ъгъла. Благозвучният ритъм предизвика ужас в сърцето й. Звукът беше безжалостен, напомняше й, че времето на Пърси и Мат изтича — дори за малката круша, дето не беше паднала далече от дървото, която в момента чакаше край телефона в Далас, макар самата тя да не го знаеше. По това време утре Пърси щеше да е дал отговор на ултиматума й и поредното поколение щеше да бъде прецакано заради манията на поредната издънка от рода Толивър по „Съмърсет“.

Станало бе точно както предполагаше. Мери беше откъснала праплеменницата си от проклетата земя, за да я защити от последствията, които щяха да я сполетят. Майко Божия, какви последствия я чакаха само!

Все още изтръпваше, докато прослушваше отново касетата с разказа на Пърси, която Мат й пусна в петък вечерта. Пристигна, без да я предупреди, и отначало, когато Бети й каза, че той бил в хола, тя си помисли, че е дошъл, за да й съобщи, че дядо му е починал. Скочи от стола толкова уплашено, че кръвта се оттече от главата й и тя трябваше да се хване за тоалетката, за да не падне на пода. Мат я откри горе да се олюлява и се втурна да я хване, преди да е паднала.

— Бабо! Не е каквото си мислиш. Дядо е добре! — извика той и я притисна до себе си, сякаш беше дете, което е спасил от сигурна смърт. Тя се разплака — от облекчение, от съжаление, от изненада или от силата на чувствата, обзели Мат, един господ само знаеше.

— Какво те води насам? — бе попитала тя и беше вдигнала пълните си със сълзи очи от широките му гърди.

— Нося ти нещо, което трябва да чуеш. Имаш ли касетофон?

Излязоха в сгъстяващия се мрак и пуснаха касетката. Луната изгря и започна да хвърля отблясъци по лунната й градина, но нито един от двамата не заговори, докато слушаха. Тя остана неподвижна като камъка, на който седеше, след това посегна за кърпичка от кутията, предвидливо донесена от Бети. Когато касетката свърши и касетофонът се изключи, тя дръпна нова кърпичка и я притисна към зачервения си нос.

— Сега вече знаем — въздъхна тя.

Той кимна.

— Сега вече знаем.

— Колко много вина.

— И колко много за прощаване, бабо.

— И за прощаване. — Гласът на Пърси звучеше в нея, докосваше все още кървящите места, караше я да се чувства зле заради лошотията и злобата си, задето той беше поел цялата вина, задето никога не обвини нея, нито веднъж през целия разказ. Избърса подпухналите си очи и пусна кърпичката в купчинката при краката си. — Нали знаеш, че никога не бих издала, че Матю беше син на Пърси и Мери? Тогава го заплаших просто така, беше долно от моя страна, но никога нямаше да кажа и дума, дори дядо ти да беше подал молба за развод. Дано ми вярваш.

— Разбира се, че ти вярвам. И дядо ти вярва. Не заплахата ти го е спряла да се разведе с теб.

— Защо тогава не го е направил?

— Защото знае, че продължаваш да го обичаш. — Гласът му прозвуча дрезгаво на лунната светлина и й напомни за Уайът.

Надяваше се внукът й да не забележи как се беше изчервила.

— Въпреки това… през целия ден, когато Мери почина, бях готова да повторя заплахата. Какъв срам! Просто не можех да му позволя да си отиде. Сега… ако искаш му кажи, че може да подаде молба за развод. Няма да му преча.

Той посегна към ръката й.

— Дядо няма да се разведе с теб, бабо.

— Ти откъде знаеш?

— Той ми каза.

Тя се разплака отново, а когато най-сетне успя да се овладее, подсмръкна и заговори:

— Баща ти е постъпил чудесно, като му е изпратил картината. Радвам се, че му е простил. Аз, разбира се, не знаех за червената роза, която Пърси е пъхнал в книгата, като Уайът е заминавал за Корея. Дори не предполагах, че той е знаел легендата за розите… Сега какво? Как според теб ще постъпи Рейчъл?

Сърцето й се сви, когато забеляза мъката в очите му.

— Ще повтори грешката на пралеля си.

„Дяволите да я вземат тази малка вещица“ ядно изруга наум Луси.

След като Мат си тръгна, тя седеше, напълно безпомощна да спаси мъжете, които обичаше. Преди двайсет минути на тръгване я беше попитал:

— Ще се справиш ли, бабо?

Достатъчно бе сините очи, които той беше наследил от нея, да изрекат една дума и той нямаше да замине. И това щеше да е за пръв път.

— Разбира се, Мат. Върви да видиш дядо си.

Той й беше оставил касетата, един от няколкото презаписа, поне така й каза. Сега я беше сложила на масата за кафе, малка кутийка, която съдържаше лутането и пътя на два живота. Каква трагедия, че Рейчъл никога нямаше да я чуе. Този запис можеше да спаси и утрешния ден, и бъдещето на всички.

— Подсмърчането няма да помогне — рече Бети от вратата. — Не трябваше да отлагаш утрешното парти за бридж.

— Нямаше да мога да се съсредоточа. Какво е това?

Бети й подаде листче.

— Не знам дали господин Мат е искал да го изхвърли. Намерих го на пода до кошчето за боклук в неговата стая.

Луси го прегледа. Беше лист, на който беше записано името на мотел в Маршъл, Тексас. Отгоре пък беше надраскан телефонен номер с кода на Далас. На Луси й просветна. Мат каза, че открил Рейчъл в мотел в Маршъл, където се видели и разговаряли за последно. Тя била у приятелка в Далас, дъщерята на адвоката й. Сигурно това беше номерът, на който Мат можеше да й позвъни.

В главата й започна да се оформя идея.

— Донеси ми телефона, Бети — нареди тя.

— Опа… Знам го аз тоз поглед. Сега пък какво си намислила?

— После ще ти кажа.

Набра телефонни услуги и телефонистката й даде името и адреса на притежателя. Кари Съдърланд. След това Луси набра номера на богат приятел, с когото бяха близки отдавна.

— Разбира се — отвърна той, след като чу молбата й. — Самолетът ми и пилотът ще те чакат, аз ще уредя автомобил и шофьор докъдето трябва. Приятен полет.

Луси позвъни на Бети.

— Заминавам на мисия извън града — заяви тя. — Много важна мисия. Трябва ми такси, за да ме закара до летището.

— Колко време ще отсъстваш?

— Колкото се налага. Би трябвало да се върна довечера, въпреки това приготви ми нещичко за една нощувка. Хайде, бързо, момичето ми. Времето е много важно.

Луси взе касетата на излизане от стаята. Късметът беше отворил вратата на клетката й и тя беше готова да полети.